Заслепяващият нож

72.

— Аливиана, ела. Имам нещо за теб — каза Цветния принц. Обърна се към инженера, отговарящ за требушета. — Десет чипа, ако успееш да вкараш в града още първата. Но ми дължиш пет, ако тя не пищи.

Инженерът се поклони ниско, почти се просна на земята. Хората все още не знаеха какво почитание трябва да отдават на Цветния принц.

Целият лагер се беше събрал за това. Наближаваше пладне, а всички знаеха, че пладне е крайният срок. Оръдията на стените на града бяха насочени към тях, но не бяха стреляли през цялото вдигане на требушета, на триста разкрача от градските стени. Някои от последователите на принца се бяха задържали по-надалече от страх, че оръдията ще открият огън и ще се опитат да унищожат требушета въпреки жените и децата от Ергион, задържани като заложници около него. Повечето обаче се бяха струпали по-близо, за да видят зрелището лично и без да мислят за опасността.

Лив беше тук, защото принцът ѝ беше казал да дойде.

— Няма да те пазя от реалностите на войната, Аливиана. Това е нашият път и ти трябва да го познаваш. Доверявам ти се с трудни истини. — Тя схвана намека: „За разлика от баща ти. За разлика от Хромария.“

Щеше да е достойна за това доверие. Тъй че наблюдаваше отблизо. Тълпите не я бутаха с лакти. Виолетово-жълтата ѝ рокля на притегляща гарантираше това. Към притеглящите се отнасяха като към благородни дами и господа. Те имаха сила, а силата беше ценност.

— Казахте, че имате нещо за мен, принце? — попита Лив.

— Писмо — отвърна той. — И преди да си попитала, разбира се, че го прочетох.

Махна с ръка и един стюард ѝ поднесе писмо. Лив позна почерка. Полазиха я тръпки. Беше от баща ѝ.

— Време е да решиш коя си и коя ще бъдеш, Аливиана Данавис — каза Цветния принц.

Инженерите започнаха да повдигат голямата противотежест във въздуха — набиваха дълги греди в дървеното съоръжение и го затягаха надолу със скърцане. Противотежестта се извиси бавно към наближаващото зенита слънце.

Лив махна счупения печат и отвори писмото:

Сълзите бликнаха в очите ѝ само като видя почерка на баща си. Когато Кип ѝ беше казал, че Корван е мъртъв, светът ѝ беше свършил. Издиша бавно и примигна.

Тълпата изпадаше ту в радостна възбуда, ту в тревожно очакване. Оръдията можеше да открият огън всеки момент и да посеят смърт навсякъде, или портите можеше да се отворят в знак на капитулация, или за щурм, или пък можеше да не се случи нищо. Мъже се смееха твърде шумно. Някои правеха облози. Лив чуваше тихия плач на жените, подредени в колона, за да бъдат хвърлени през стените. Тих само защото се мъчеха да не разтревожат децата, които все още нямаха представа какво става.

Продължи да чете:

Това, което казваше, беше вярно, но беше и дразнещо също така. Тя беше с него тогава. Беше го питала… а той не искаше да ѝ каже какво прави. А сега бе решил да го направи? Сега, когато тя вече не беше под властта му.

Със скърцане на дърво, с опъване на въжета, огромната противотежест на требушета се извиси пред слънцето. Инженерите не спряха работата си обаче. Разтичаха се да проверят как механизмът им издържа напрежението, да приготвят коша за жената, да предупредят хората пред и зад требушета да се отдръпнат.

Най-сетне главният инженер дойде при Цветния принц.

— Готови сме, сър. Да зареждаме ли товара?

Товарът. Странно безлична дума. Принцът кимна.

Изведоха напред една по-стара жена. В очите ѝ имаше сълзи, но вече не плачеше. Лив забеляза, че облеклото ѝ е било богато и че кожата ѝ е бяла, кожа на жена, която никога през живота си не е работила на открито. Леко къдрава побеляла коса, кафяви очи. От всички хора, които се бяха вторачили в нея, тя забеляза Лив и я погледна в очите.

— Това е блъф, нали? — попита старата жена. — Или се самозалъгвам?

Лив извърна очи. „Повярвай ми“, беше написал баща ѝ. Не беше ли това друг начин да кажеш: „Предай се“?

Жената се остави да я свият в мрежата, покорна и безсилна.

— Положете главата си на въжетата — каза главният инженер. — Отпуснете се.

„Отпуснете се. Опитваме се да си спечелим чиповете, милейди.“

— Готови сме — каза главният инженер на Цветния принц.

Принцът махна на Лив да излезе напред. В очите му закръжи червено, после синьо, после пак червено.

— Кажи ми, Лив. Трябва ли да изчакам до пладне, или да им покажа какво означава да ме разгневят?

Оставаше по-малко от минута до пладне. Лив веднага разбра, че отчасти му се иска да накаже града за това, че му се е опълчил. Искаше да ги накара да си платят и се боеше, че ще се предадат твърде рано. Не беше довършила писмото. Кой знае защо си помисли, че това е важно.

— Може да втвърдите решимостта им, ако сметнат, че не сте честен. Вие определихте крайния срок и последствията. Нека да е тяхна вината, ако тази жена умре.

По някаква причина трябваше да дочете писмото преди жената да умре.

Цветния принц се отпусна.

— Да, да, разбира се. Би било грешка, ако мигна пръв. — Очите му се изпълниха с оранж и изведнъж ѝ се стори, че изпитва наслада от напрежението, което бе предизвикал.

Лив осъзна, че е права. Беше я попитал за мнение, защото мнението ѝ беше ценно. Тя… тя беше достатъчно умна, достатъчно силна, за да се разчита на нея. Не беше дете.

Зачете отново:

„Върни се у дома и признай, че си сгрешила. Ще те увия във всички стари правила, които разбираш. Ще те загърна отново в детството. И ще ти е топло и сигурно.“

— Чудовищно е, нали? — каза ѝ тихо Цветния принц. Не извърна поглед от градската порта.

— Предполагам, че…

— Чудовищно е как поддържат място като Лаврион, а нас ни наричат зверове, защото сме готови да накажем една робовладелка, тази жена. Колко роби предполагаш, че е държала? Колко от тях е била, пращала в мините или в курвенските бардаци? Или е позволявала на съпруга си да ги обезчести? Чудовищно е как обръщат сърцата ни срещу собствените ни интереси. Те са ни заклещили в това, Аливиана. Превърнали са го в система. Направили са така, че да не можем да го променим отвътре. Направили са така, че трябва да убиваме, за да се измъкнем. Ако ние сме чудовища, сме чудовища, създадени по тяхно подобие.

Очите на всички се бяха обърнали към градските порти. Крепостните стени също бяха отрупани със зрители.

— Независимо дали ще се бият, или ще се предадат, Аливиана, тук ще умрат по-малко, отколкото умираха за една година в Лаврион. А ние приключихме с Лаврион завинаги. Жертви, Лив. Жертви трябва да се направят.

Макар и да знаеше, че е напразно, Лив все още се надяваше, че портите ще се отворят в последната секунда, че горе ще се появи пърхащо бяло знаме. Не стана.

— Пладне е — обяви инженерът.

— Стреляй — извика Цветния принц.

Старата жена запищя:

— Не, моля ви! Не съм направила нищо…

Издърпаха освобождаващия клин. Огромната противотежест се понесе надолу, люшна се под огромните скърцащи подпори и дългият лост изплющя напред, въжетата дръпнаха коша нагоре с невероятна бързина. Звукът на плющящите във въздуха въжета се напласти под крясъка на жената.

Тя прелетя тристате разкрача между требушета и стената толкова бързо, че беше трудно да се проследи, но Лив успя ясно да види за миг как старицата замаха във въздуха, преди да се натресе с главата напред в стената.

Из цялата тълпа едновременно се разнесоха ахкания, викове и смях, инженерите зареваха весело ругатни и подигравки. За Лив всичко това бе някак далечно и ужасяващо. На голямата мръсна стена се появи кърваво петно все едно някой великан бе премазал комар с ръката си.

Лив притегли свръхвиолет и изпита парадоксалното облекчение от това, че не изпитва нищо. Имаше логика тук, логика в този ужас. Ако щурмуваха града, колко мъже и жени щяха да загинат само при първия щурм? По-добре една жена да умре шумно и ужасно — но все пак бързо и без много телесна болка, — отколкото да загинат хиляди в завземането на града. И още десетки хиляди, когато вземеха града. След като гражданите на Идос пролееха кръвта на хиляди Свободни, Цветния принц нямаше да може да направи нищо, за да ги спре да нанесат ужасно възмездие. Това нямаше да е като превземането на Гаристън, който си беше град на самата армия, място, където искаха да опазят колкото може повече, за да могат самите те да живеят в него. Това щеше да е пълно унищожение.

Макар и вече бивши роби, робите от Лаврион не бяха нещо неопределено и неоформено. Не бяха просто невинни селянчета, превърнати в роби, които можеше отново да се върнат към мирен живот. Много от тях бяха скотове, преди да бъдат принудени да заживеят скотския живот на роби в мините. Разбойници, пирати, изнасилвачи, бунтовници и подклаждащи бунтове сред роби отиваха в Лаврион. Каква част представляваха такива хора от цялото, Лив нямаше представа, но дори и в дрехите си на притегляща имаше моменти, в които да се движи нощем из лагера беше изнервящо. А ако тези мъже се развихреха в град, който е избил техни приятели?

Това беше по-добре, за всички, освен за няколкото нещастни жени. Жертви. Градът трябваше да бъде завзет и това беше най-добрият начин да се направи. По-добре беше да умрат неколцина, отколкото много, нали? Избягването на по-големите ужаси го изискваше. Това бе най-моралният начин да се води войната, колкото и ужасен да беше.

След като от градските стени не последва ответен огън, атмосферата бързо се успокои. Мъжете започнаха да правят облози, проснаха се одеяла на тревата като за празненство на открито.

Цветния принц се обърна към Лив. Видът му отново я порази, но този път стъписването ѝ продължи едва половин секунда. Наистина приличаше на чудовище на пръв поглед. И все пак беше честен с нея дори когато истините бяха трудни. Особено когато истините бяха трудни. Беше я разбрал такава, каквато е. И макар да беше младо тирейско момиче, се беше отнесъл с нея както заслужаваше. Каза ѝ:

— Ще ти дам кон, петстотин данара и пропуск.

— Това не е… — почна Лив.

— Не съм довършил. Тръгнеш ли, никога повече няма да се върнеш. Ще си мой враг и никога повече няма да ти повярвам. А ако не заминеш сега, няма да си тръгнеш никога. Ти избираш, едното или другото, днес. Бях търпелив с теб, но трябва да знам дали мога да разчитам на теб. Тъй че това е. Виж ни в най-лошото и реши. Имаш време, докато падне градът. Тогава тръгваш с нас или по своя път.

Втората жена пищя през цялото време, докато я извеждаха напред, пищеше толкова силно, че Лив бе сигурна, че я чуват от стените. Цветния принц каза на хората си да не ѝ запушват устата. Когато крайниците ѝ се оплетоха във въжетата на коша, инженерите отначало се затрудниха. При невероятните приложени сили жената все пак щеше да изхвърчи от коша, но те можеше сериозно да объркат разстоянието и траекторията, при което отново щяха да се провалят.

Решиха проблема, като я издърпаха от коша и счупиха китките ѝ с камък. После счупиха и лактите ѝ — за всеки случай. Тя пищеше и пищеше и на Лив ѝ се дощя най-после да си затвори устата и просто да умре.

Но Цветния принц изчака да изтекат петнайсетте минути и когато се изсипа и последното зрънце пясък, каза:

— Стреляй.

Грохотът на падащата противотежест и свистенето на дългия лост, изхвърлил коша напред, заглушиха писъците на жената. Но после отново чуха писъка ѝ във въздуха.

Честно казано, тази жена имаше повече време за писъци. Инженерите бяха изместили освобождаващия клин и жената излетя високо във въздуха и на стотици разкрачи навътре в града.

Тълпата завика възторжено, макар някои да изглеждаха малко разочаровани, че не видяха кончината ѝ толкова зрелищно като на първата.

На Цветния принц, изглежда, му беше омръзнало. Върна се в палатката си, като предаде командването на един от сините си фаворити, Рамия Корфу. Лив пак погледна писмото в ръката си. Нямаше нищо повече. Препрочитането му не променяше нищо. Нямаше никакви скрити послания.

Два часа и седем трупа по-късно портите се отвориха и четиристотин и петдесет луксиати с черни халати бяха изкарани навън под стража. Мъжете на Цветния принц посрещнаха стражите в самата сянка на крепостните стени. Военният съветник на принца беше напомнил, че обсадените може да са облекли бойци в халати на луксиати и да направят опит за покушение, когато се доближат до Цветния принц.

Но стотиците луксиати кротко приеха смяната на охраната, приеха да ги претърсят за оръжия и закрачиха доброволно към Цветния принц.

Странно, помисли си Лив. Самоубийствено. Да използват свободата си, за да изгубят свободата си. Да предадат властта си. Безумно. Погледна отново писмото.

Цветния принц посрещна луксиатите лично. Беше яхнал възхитителния си бял жребец, Утринна звезда.

— Виж ти, Нета Делусия. Представа нямах, че си облякла черния халат — каза Цветния принц на една от жените в първия ред. — Предаността ти, макар и заблудена, е… освежаваща.

Нета Делусия беше майката на града, за която принцът бе казал, че ще оглави съпротивата. Тъй че явно младият корехидор в края на краищата беше успял.

Нета плю в краката на принца.

— Ти го подкупи. Онзи малък страхливец. Онзи малък изменник. Знаех си, че ще го направиш.

— Знаех, че ти си единствената, която има шанс да го спре — каза Койос. — Е, как спечели той? Просто с късмет?

— Удари половин час преди хората ми да го хванат и да го отведат в тъмницата.

— Една умна жена, готова да прави каквото трябва, няма да ми е излишна — каза принцът.

Нета сякаш не можеше да повярва, че ѝ дават втори шанс, и падна на колене, без да обръща внимание на всички осъдени мъже, които я гледаха.

— Милорд, ще съм щастлива да… ще се радвам и за мен ще е чест да ви служа.

— Е, кой е изменникът сега? — попита Цветния принц. И ѝ обърна гръб.

— Но, милорд! Казахте, че имате нужда от мен! — изкрещя тя зад него.

— Стига — отсече принцът.

— Милорд! Милорд! Моля ви!

— Накарайте я да замълчи.

Един войник пристъпи напред и ѝ преряза гърлото. Тя се свлече, изпружи крака и издиша хрипливо последния си дъх.

Лив усети, че ѝ прилошава, и притегли свръхвиолет, за да се овладее.

— Нямах предвид да я убиеш! — каза принцът. — Аз… няма значение. Тя не заслужаваше да е с тези слуги на Оролам. — Повиши глас: — Луксиати, ненавиждам всичко, което обичате, и мразя онова, което причинихте на Седемте сатрапии. Но се възхищавам на вашия кураж. Вашата смърт ще спаси хиляди от двете страни. Умрете доблестно.

Обърна се към войниците, които ги пазеха, и нареди:

— Вържете ги за ръцете и краката. Всички.

Някои захлипаха, но никой не оказа съпротива, никой не изпищя. След това, докато стотиците войници прииждаха с въжета и връзваха несъпротивляващите се луксиати, Цветния принц се обърна към събралите се хора.

— Мои братя и сестри, днес е първият ден на един нов ред! — Прекъснаха го възторжени възгласи и се наложи да изчака, докато затихнат. — Днес правим първите си стъпки извън мрака. — Нови викове. Ако не друго, в очите на Лив Койос изглеждаше раздразнен, че не може да довърши. Осъзна, че не беше говорил много често на толкова големи групи. Особено на такива огромни тълпи, ентусиазирани от победата и кръвопролитието. — Бяхме държани оковани от Хромария и неговите луксиати. Ще го търпим ли повече?

— Не! — извикаха няколко мъже.

— Ще позволим ли повече на Хромария да ни казва какво да правим?

— Не! — подхвана този път тълпата, най-после схванала. Беше като призивите и отговорите на религиозните служби, само че този път срещу луксиатите вместо с тях.

— Ще продължаваме ли кротко да вървим в тъмното?

— Не! — Този път се включиха всички, дори и най-задните, които едва ли бяха чули въпроса на принца.

„Това е тълпата — помисли Лив. — Това е звярът. Но зверовете могат да бъдат укротени.“

— Нашето бъдеще лежи пред нас — продължи Цветния принц. — Нашите победи лежат пред нас. Лежат там! — И той посочи към града, чиито порти вече се отваряха.

Добър разчет на времето, помисли си Лив. Но пък може би просто се беше забавил, докато портите се отворят. Добре го бе направил, така или иначе. Добре изиграно.

Последваха гръмки овации, но Цветния принц не беше приключил.

— Между нас и нашето бъдеще стоят луксиатите. — Той ги посочи. — Ще им позволим ли да ни спрат?

— Не!

— Тогава казвам да тръгнем. Казвам да минем през тези, които искат да ни спрат.

— Да!

— Ако трябва да се принесат жертви, нека те да са жертвите!

— Да!

— С мен ли сте?

— Да!

Той се обърна към Лив и каза тихо:

— С мен ли си?

Тя преглътна. Погледна писмото за последен път. Пусна го в калта.

— Да тръгваме.

И, Оролам да им е на помощ, точно това направиха. Войниците проснаха вързаните луксиати на пътя и цялата армия мина върху тях. Армията вървеше в крак, газеше в неумолим марш все едно просто прегазваха труден терен, без да обръщат внимание на живите хора под ботушите си.

След войската минаха притеглящите на Цветния принц — дългите им бели халати и рокли се влачеха в локвите кръв и ставаха алени.

После тръгнаха останалите. Някои се опитваха да стъпват покрай стенещите мъже и жени. Други нарочно тъпчеха слабини и пръсти или носеха камъни, за да трошат глави. Скоро вече нямаше значение. Телата станаха на каша. Пътят стана на кървава кал, щом кръвта попи в безразличната пръст. По-късно Лив чу, че някои от луксиатите били още живи, когато тежко натоварените фургони с обковани с желязо колела на тиловите части минали върху тях.

Войската влезе в града, победоносна, ликуваща, опиянена от всемогъществото си. И продължи напред, а бойците вече имаха имена, имена, спечелени в кръв и бой. Имена за тяхната неумолимост. Някои ги наричаха светотатци — и точно такива бяха. Някои ги наричаха убийци на луксиати — и такива станаха. Някои ги наричаха Червени халати и виждаха в кръвта знак за тяхната жестокост. Те приемаха всичко това и продължаваха напред. И всеки притеглящ, и всяка притегляща сред тях ценяха кръвта по халатите си, а след като ги изперяха, потапяха полите в кравешка кръв, за да ги направят отново червени. Воняха от това, особено когато минаваха вкупом. Но го наричаха миризмата на свободата, на жертвоприношението на други. Някои тихо ги наричаха животни. Те самите се наричаха непобедими. Наричаха се Кървавите халати.

Тази нощ Лив отседна в жилището на един от благородниците на Идос. Напи се и когато след полунощ Зимун дойде и почука на вратата ѝ, не го върна.