Заслепяващият нож

73.

— Ще ми ги отнемеш, нали? — попита Кип. Думите излязоха накъсано и прегракнало от устата му.

— Какво? — попита Гавин и се намръщи.

Сякаш докато Железни беше тук, Кип можеше да си остане Кип: онзи Кип, който се обучаваше за Черната гвардия. Онзи Кип, който имаше няколко крехки приятелства и започваше да става добър в няколко неща. А сега, след като Железни бе намекнал, че Гавин ще го изтегли от Черната гвардия, всичко се върна на порой. Не само това, че едва не го убиха предната нощ и че беше държал Янус Бориг в ръцете си, но и как бе държал умиращата си майка в ръцете си, отчаяна и обвиняваща.

— Знаех си. Знаех, че ако не ги видя веднага, някой ще ми ги отнеме. Просто не мислех, че ще си ти.

Кип знаеше, че не го е яд за картите — яд го беше затова, че беше безпомощен. Преди да се появи Гавин Гайл и да помете всичко зад себе си Кип си беше имал своя лайнян живот в лайняното си градче с лайняните си приятели. Откакто Гавин Гайл беше нахлул в живота му, се чувстваше все едно са го натопили под водата. А сега беше излязъл последният му дъх и той изпадаше в паника, махаше с ръце, биеше с юмруци по всеки, който се окажеше най-близо.

— Какво правиш? — попита Гавин.

— В смисъл?

— Защо се държиш така? Беше с ума си само допреди две секунди!

— Ти ме остави! — каза Кип. Гърлото му се беше стегнало от чувството за изоставеност. Трудно му беше да преглътне. Дори не беше съзнавал, че съществува, но сега се чувстваше ужасно оголен, слаб, засрамен. Беше заради възможността командир Железни да напусне завинаги… точно както го оставяше всеки друг.

— Аз… Какво?!

— Остави ме тук — каза Кип. Вече се отвращаваше от глупостта си, Гавин тъкмо се беше върнал, а той му говореше така! Какво беше казал току-що на Железни? Че вече е голям? — Съжалявам. Провалих се. Не постигнах нищо от това, което поиска от мен. — Не можеше да вдигне очи към Гавин. — Каза ми, че имам шест месеца, и единственото, което можах да измисля, за да постигна нещо, беше да отида в забранените части на библиотеките, а единственият път до това беше като черногвардеец. А все още не съм в гвардията. Не мисля, че съм достатъчно добър. И се провалих и пред баща ти. Той ме мрази.

Гавин изруга тихо.

— Жалко, че майка ми не е жива — каза след миг. — Щях да я помоля… Кип, сигурно не би могъл да направиш нищо, за да удовлетвориш баща ми. Нищо. А колкото до другото… Нямахме късмет, а Цветния принц действа по-бързо, отколкото допусках, че е способен. Все едно, все пак може би ще успея да заобиколя онова препятствие, за което говорехме.

— Значи всичко, което съм правил, е странично? Допълнително? Ненужно?

— Кип, за много малко време ти се превърна в една от най-важните стрели в колчана ми. Но не си единствената. Оролам да ми е на помощ, ако беше.

Беше плесница по ревливото му петнайсетгодишно лице. И заслужена при това.

Гавин отново изруга.

— Нямах предвид това. Имах предвид, че не мога да направя това, което трябва да направя с едно оръжие, колкото и остро да е. Кип, ти заслужаваш повече от времето ми, но точно сега трябва да се справя с три спешни проблема, а враговете ми вероятно действат бързо. Можеш ли да изчакаш?

Спешни проблеми. Важни неща, като спасяване на света, предотвратяване на войни — или може би спечелването им, — съдби на стотици хиляди на везните. А Кип го искаше за какво? Да поседи с него и да си поговорят? Да се сборичкат? Да поиграят на карти?

„Жалък съм. Слаб. Не обръщам внимание на важните неща. Хора може да умрат заради жалкото ми хленчене. Оролам, Кип, бъди мъж!“

Кип преглътна и изправи гръб.

— Няма нищо. Всичко е наред.

Гавин се поколеба.

— Ако… ако е важно, аз… Трябваше да те взема с мен. Трябваше да те уча лично. Не… не помислих за това. Не съм свикнал да мисля за никого освен за себе си. И… съжалявам.

Кип не знаеше какво да каже.

— Колко цвята можеш да притегляш сега? — попита Гавин.

— Моля? — Въпросът дойде сякаш изневиделица. — Какво?

— Цветове? — настоя Гавин.

— Мм, четири, пет? Баща ти ме принуди да заложа правото си на упражнения, тъй че не можах да работя над това, колкото… колкото бих искал.

Гавин се намръщи.

— Кажи ми какво можеш да правиш.

— Само синьото и зеленото са стабилни. Червеното е колебливо. Жълтото е разпиляно, а не съм притеглял подчервено от Гаристън.

— Знаеш, че според легендите Светлоносеца ще бъде гений на магията.

— Аз… аз не съм това.

Беше казал „ще бъде“. Това означаваше, че баща му вярва, че Луцидоний не е бил Светлоносеца, че Светлоносеца все още не е дошъл.

— Да, не си, Кип. Не защото не си гений. Може и да си. Не защото не си изключително талантлив, умен и надарен. Си. Не си Светлоносеца, защото Светлоносец няма. Това е мит, който е унищожил хиляди момчета и е довел стотици хиляди мъже до цинизъм и разочарование. Това е лъжа. Лъжа, толкова по-изкусителна, колкото си по-силен. Като всички лъжи, тя унищожава тези, които се занимават с нея твърде дълго. И точно затова те излъгах.

— Какво?

— Ти си полихром. Ако си ми ядосан за това, че изпитът ти не го показа, заслужавам яда ти. Ти си едновременно привилегирован и презиран заради рождението ти, заради единия или другия родител според това кой те мрази в момента. Имаш право да носиш знак на рамото си, но не исках да станеш чудовище. Затова не исках да знаеш колко силен ще станеш. Затова фалшифицирах данните.

— К… какво?

Кип беше отхвърлял всички доказателства за разширяването на цветовия си диапазон заради онзи проклет изпит. Губил си беше времето да упражнява подскачащите топки на съдбата, докато можеше да е работил над още пет цвята?

— Не се извинявам за това, Кип. Исках малко да порастеш. Исках да се самоопознаеш, преди да добавим бремето на огромния ти талант към новото ти бреме да си син на Призмата, след като всеки, когото си познавал, беше убит, да се преместиш в нов дом и да скочиш в социални кръгове, които навярно никога не си си представял.

— А защо го решаваш ти? Защото си Призмата ли?

— Защото съм баща ти. Аз трябваше да израсна твърде бързо и изобщо не го направих добре. Знаеш ли какво е да започнеш война, когато си на седемнайсет?

— Мислех, че си бил на осемнайсет.

— Млад бях все пак — отвърна Гавин и по лицето му пробяга нещо, напрежение в очите, преминало толкова бързо, че Кип не можа да го разгадае. — Отдавна беше, но помня как исках да съм голям толкова силно, че направо ми пресъхваше гърлото. Исках хората да ме взимат на сериозно, да се интересуват какво мисля. Да слушат това, което казвам, без онова насмешливо, търпеливо изражение… „Ето го пак младия лорд.“ Бях там, Кип, и умираха хора, защото не се справях добре. Оролам да не дава и ти да платиш такава висока цена, но не исках насила да те вкарвам в положение, в което всяка направена от теб грешка може да доведе до твоята смърт или да бъдат убити други.

Кип се намръщи.

— Е, като го казваш така, звучи разумно и прочее.

Гавин смъкна наметалото си.

— Ела. Да ги сгънем стегнато — каза и посочи искрящите наметала. — Ще поговорим за тях по-късно.

Баща и син сгънаха грижливо наметалата и ги увиха в наметалото на Гавин. Той го сгъна небрежно под мишницата си. После взе кутията с колодата и скри и нея под наметалата.

— Знаеш ли — каза Кип, — Янус Бориг каза, че няма да съм следващата Призма. Не че го исках всъщност, в смисъл искам ти да си Призмата завинаги. Но…

— Но щом няма да си Призмата и щом няма такова нещо като Светлоносеца, това означава, че няма да си нищо? — попита Гавин.

— Да — рече Кип и извърна очи. — Звучи… ужасно, нали?

— Да. Да тръгваме.

Кип беше объркан. Нямало Светлоносец? Но Янус Бориг беше казала, че знае кой е Светлоносеца… докато го гледаше. След това, когато най-сетне бе помислил за това, се бе осмелил да се надява, че това означава…

Точно каквото си бе помислил баща му — че Кип ще се надява. Можеше да е имала предвид: „Знам кой е Светлоносеца… Светлоносеца не е никой.“ Или „Светлоносеца е Луцидоний.“ Или можеше просто да е грешила. Нали?

Беше казала, че рисунките ѝ са верни, но Кип не знаеше дали това е вярно. Дори рисунките ѝ да бяха верни, това не означаваше, че думите ѝ са верни. Като нищо можеше да е лъгала или просто да е грешила. Дори да беше права, а Гавин да грешеше, тя не беше нарисувала Светлоносеца. Може би нямаше да може. Или щеше да го нарисува така, че да не се разбира нищо. Нали беше казала, че понякога рисунките ѝ не са буквални.

Кип излезе след Гавин от спалните на Черната гвардия. Зад тях закрачиха мъж и жена черногвардейци, ненатрапчиво. Кип се зачуди как го правят. Дълга практика навярно. Като всичко друго в живота на черногвардейците.

Може би точно това го привличаше толкова към Черната гвардия. Всичко, което имаха те, беше заслужено. Не като неговия живот. Не ги интересуваше чий син е той, интересуваше ги дали може да свърши работата.

Гавин нагласи тежестите в асансьора. Кип всъщност изобщо не го беше забелязал досега, но си помисли, че черногвардейците пазят живота на баща му, но не са слуги. Зачуди се дали това е защото Гавин е решил, че трябва да прави нещата сам, или защото черногвардейците просто отказват да вършат нещо повече освен да го охраняват. Тръгнаха нагоре, което го изненада: беше си помислил, че Гавин ще го върне в стаята му.

Стигнаха на най-горния етаж — етажа на Гавин и на Бялата.

— Значи дядо ти ти създаде проблеми? — попита Гавин.

— Дядо… Баща ти… мм, той ме отрече. Отрече, че съм твой син. — Кип преглътна. — Това имах предвид, като казах, че се провалих.

— Сериозно? — каза Гавин. — Ще е забавно, нали? — В тона му нямаше нищо весело. Обърна се към единия черногвардеец, дългурест илитиец с крива усмивка. — Литос, това е синът ми, Кип. Кип е мой син.

— Да, сър — каза мъжът. Имаше странно тънък глас. — Разбирам.

О, евнух. Кип беше чувал, че според някои илитийци евнусите са по-добри притеглящи от мъжете. Учителите му обаче се бяха подигравали с тази идея. Отрязването топките на един мъж не променя очите му, беше казала една. Отрязването на единия крак на мъж не променя другия. От друга страна, явно променяше гласа, тъй че може би идеята не беше чак толкова нелепа. Или може би просто спираше промяната на гласа му, което явно не беше едно и също. Освен ако в пубертета нямаше нещо, което също да променя очите на мъжа… може би недоловимо, но достатъчно, за да промени цветното му зрение и мъжката магия да се проваля по-често от тази на жените.

И отново, проблемът бе в това, че човек не можеше да разбере кои точно тонове възприема друго лице, тъй че всичко се свеждаше до предположения. А явно някои бяха достатъчно уверени в предположенията си, за да отрежат тестисите на едно дете.

Кип живееше в побъркан свят.

— Сър, когато имаме малко време… имам подозрение кой… — Кип добави тихо: — Кой я уби.

Янус Бориг.

Гавин разбра. Кимна. Докосна го за миг по рамото.

Литос се отдели от тях, докато минаваха през охранителния пост, и заговори с командващия офицер. Няма и пет секунди след това ги догони. С него беше друга черногвардейка — черногвардейката на Кип, изглежда. Самит. Той се зарадва, като я видя пак. Беше я виждал само отдалече от първия ден, когато бе пристигнал. Усмихна ѝ се, а тя само повдигна учудено вежда.

Тръгнаха към стаята на Гавин. Влязоха. Самит влезе след тях като много плътна сянка и застана до вратата. Сега беше телохранителка на Кип, а това означаваше, че го пази дори в стаята на Гавин. Дори от Гавин, ако се стигнеше до това?

Луд свят.

Голямата стая беше безупречно чиста и толкова красива, колкото последния път, когато Кип беше влизал тук. Но сега той знаеше много повече за притеглянето, отколкото тогава. И тъй като знаеше повече, беше повече впечатлен. В стените имаше вградени плочи адски камък, които човек можеше да удари със свръхвиолетов луксин, за да контролира прозорците и изкуствените светлини горе. Имаше подчервен луксин, вграден в подовете и тавана, за да държи стаята топла и да гони студа, който нахлуваше през десетките високи от пода до тавана прозорци.

Но преди да успее да се възхити на изяществото и лукса на самите прозорци, Кип видя Марисия, стайната робиня на Гавин. Сигурно я бяха предупредили, че Гавин идва, защото се беше облякла в по-изящни дрехи от тези, с които я беше виждал. Предположи, че сивото е в подчинение на ограничаващите закони и че косата ѝ грижливо е прибрана зад ушите ѝ, за да се вижда четвъртината кръг, изрязан в илитийския стил, но изглеждаше изумително добре. Дори само прилепналата рокля и стройните извивки на тялото ѝ поразиха Кип повече от рева на океанските вълни, разбиващи се в скалистия бряг. Беше запленен и от изражението ѝ. Тя си пое дъх в отчаян, безмълвен зов да бъде харесана, жадна за обич, без да откъсва очи от Гавин.

Кип беше виждал десетки, стотици хора да гледат баща му с обожание. Беше виждал хора, които го гледаха с благоговение. Това тук беше любов.

Бързо, колкото ако се бе опитал да проследи полета на оръдеен снаряд в полет, Кип погледна лицето на Гавин.

Призмата явно беше доволен. Усмихна се широко и Кип видя как очите му обходиха одобрително тялото на Марисия.

„Оу! Това е баща ми. Гледа я като…“

Не искаше да мисли за това. Извърна очи.

— Марисия — каза Гавин.

Марисия заситни бързо напред и коленичи в краката на Гавин. Целуна ръката му.

— Милорд.

Кип не можа да се сдържи и ги погледна пак.

— Плакала си — каза Гавин.

— Да, милорд. Имам много да ви разказвам.

Хвърли поглед към Кип. Аха. Насаме.

Гавин му подаде наметалата и кутията с картите, отиде до един килер и зарови там за нещо.

Кип се покашля неловко и се отдръпна в единия край на голямата стая, където имаше маса и столове. Марисия вече се бе изправила и говореше бързо на Гавин, заслонила устата си с ръка. Притеснена, че Кип може да чете по устните, сто на сто.

Тези хора знаеха какво правят и играеха сериозно. Кип изпита познатото чувство, че потъва. Толкова дълбоко затъваше, че можеше само да буха с ръце, за да се задържи на повърхността.

— Не! — каза тя достатъчно високо, за да я чуе Кип. — Никакви аларми. Сигурна съм… — И отново сниши глас.

Гавин зададе няколко бързи и тихи въпроса, после кимна няколко пъти. На вратата се почука. Гавин като че ли изруга, после каза:

— Да?

Вратата се открехна. Кип не можеше да види кой е, а и Гавин му махна много дискретно да остане на мястото си. Баща му винаги пазеше тайни. Не позволяваше на никого да научи нещо, което може да застраши всички. Самит, както беше скрита от погледа до отворената врата, остана там смълчана и невидима.

— Гавин — каза старчески женски глас. — Надявах се, че може да ме придружиш до долу. Твои неща ще се поставят пред Спектъра в края на краищата, но ще ми е приятно да си кажем някоя дума преди това.

Бялата. Гавин говореше с Бялата. Кип отново преглътна.

— Разбира се — отвърна Гавин.

После се обърна и каза нещо на Марисия, Кип не можа да чуе какво.

— Ще се върна до час — каза Гавин по-високо. — Не се въвличай в неприятности.

Марисия отвърна с дълбок реверанс. Знаеше кога да отиграе. Гавин хвърли небрежно нещо на леглото си, извърна за миг очи към Кип, за да му даде знак, че е за него, и напусна.

След като вратата се затвори, Марисия се обърна към Кип.

— Изглежда, оставате тук, млади господарю. Нуждаете ли се от нещо?

— Може би само малко да…

— Чудесно. В такъв случай, ако ме извините, имам да свърша спешни неща за лорд Призмата. Моля ви, стойте настрана от нещата му. Не обича да ги пипат.

— Раз…

Но тя вече бе излязла. Вратата щракна зад нея.

— … бирам.

Смутен, Кип погледна Самит до вратата. Беше присвила устни. Мъчеше се да не се ухили, несъмнено, но иначе лицето ѝ беше безизразно.

Кип седна до масата. „Не се въвличай в неприятности.“ Погледна леглото и кутията с колодата и в миг на гордост реши, че няма да я отвори.

По дяволите!

Картите все едно сами скочиха в ръцете му.

Вратата се отвори и Кип натика картите обратно в кутията и я скри под наметалата.

О, беше просто Тея.

— Ей, господарю — рече тя и му намигна. — Робинята на Призмата ми каза, че може все още да си тук. Не трябваше ли да сме на упражнения?

— Трябва да поговорим за това нещо с „господаря“ — каза Кип.

— Не. Трябва да поговорим за стратегиите си за изпита за Черната гвардия. След упражнението.

— Все още не ни се налага да говорим за стратегии, нали? — каза Кип.

— Да, все още не.

— Пратили са те, за да ме разсееш — каза Кип разбиращо.

— Командирът каза, че си преживял нещо травматично. Партньорът ти трябва да те наглежда. Хайде.

Беше почти като да имаш истински приятел. Но разбира се, Тея трябваше да наглежда Кип. Беше робинята му. Той се усмихна вяло. „Почти истински приятел“ не беше толкова лошо всъщност.

Вдигна отново кутията с картите. Самит се покашля.

Кип я погледна. Тя му отвърна с безизразен поглед. Той остави кутията. Почувства се като сгълчано дете. Кимна към леглото: „Може ли да взема поне това, мамо?“

„Разбира се“, отвърна изражението ѝ — търпеливо и насмешливо.

Кип вдигна тънката костена пръчка от леглото. Нямаше представа какво е.

— О, това е изпитателна пръчка — каза Тея. — От Вършитбата. Показва какви цветове вероятно ще можеш да притеглят. Но защо ще те изпитва…

Пръчката легна в отворената му длан. Имаше всичките седем цвята.