Заслепяващият нож

76.

Гавин почти беше забравил дълбокото въздействие, което баща му имаше над хората. Андрос Гайл се беше изолирал от почти десетилетие. Влиянието на повечето хора щеше да е намаляло от отсъствието им. Андрос обаче беше пораснал в умовете на другите, в страховете им. Беше се превърнал в подутия паяк в центъра на паяжината. И сега, с връщането си, слаб и почти сляп, все още някак си беше гигант. Беше стар. Притеглящите никога не стигаха до старост. Да остарееш означаваше да си направил невъзможното. Нормалните поражения на възрастта: провисващата прозрачна кожа, старческите петна, немощта, тези неща се бяха превърнали в знаци на чест, в доказателство за богоподобна воля, самодисциплина, сила.

С помощта на галеника си роб Гринуди Андрос Гайл седна. Пренебрегна поздравленията на другите Цветове и отправи поглед към Бялата, която единствена изглеждаше невъзмутима.

Добре, ако присъствието на Андрос Гайл склонеше всички останали в залата да гласуват против предложението на Гавин, поне щеше да склони Бялата към него. Но макар че инстинктът ѝ щеше да я тласне да се противопостави на това, което иска Андрос, тя нямаше да позволи това да надвие загрижеността ѝ какво е правилно да се предприеме, какво е най-доброто за Седемте сатрапии и за Хромария. Ох, дори на нея не можеше да разчита.

Гавин се постара да не издаде колко е ядосан и погледна баща си. Кучият син седеше спокойно и се наслаждаваше на собствената си изключителност. Правилата не важаха за Андрос Гайл. Той беше над тях. Светът се огъваше пред волята му. Нелепо.

Гавин се изкиска.

— Какво ви е толкова смешно, лорд Призма? — попита Тизис Маларгос.

— Просто нещо лично. — Усмихна се снизходително и не ѝ каза нищо повече, просто за да я раздразни. „Вече играеш с големите, Тизис. Сигурна ли си, че си готова?“

— И то е? — попита тя. Неискреност покапа по брадичката ѝ.

— Защото не ме харесваш. Което не е причина да не трябва да ме харесваш.

— Може би трябва да започваме — намеси се бързо Бялата. Винаги мироопазващата, ако и не винаги умиротворителката. — Андрос, хубаво е, че те виждам. Толкова време мина. Би ли желал да поведеш встъпителната молитва?

— Не — отвърна старецът. Без обяснения, оправдания или извинения.

Бялата сплете пръсти. Изчака.

Клитос Сини не можа да издържи на напрежението и се обади:

— Аз… Аз с радост бих…

— Неразположен ли се чувстваш, Андрос? Твърде немощен за една молитва? — попита Бялата.

Гавин разбра накъде бие. Намек за слабост, намек за негодност да остане в Спектъра. Беше необичайно грубо за Бялата, която претендираше за деликатност. Но също така не търпеше грубост.

Андрос кривна глава все едно, че признава точка, спечелена от противника му.

— Разбира се, че не — изхриптя той. — Гласът ми обаче вече не е толкова прелестен след толкова много години в служба на Оролам. Мислех, че може би звънливите тонове на гласа на Тизис Зелената ще са по-ободряващи за всички нас.

— Оролам съди сърцата на хората, не гласовете им — каза Бялата. — Той чува всяка молитва, отправена към него в смирение.

„Тъй че баща ми по-добре да си спести дъха.“

Гавин не си направи труда да прикрие объркването си. Баща му, затворил очи дори и под затъмнените си очила, буквално играеше на сляп. Обхващаше целия Спектър, без да може да види изражението на никого? По дяволите!

Може би беше достатъчна пречка, за да помогне на Гавин.

Но думите на баща му будеха съмнения в ума му. Защо Андрос трябваше да посочи новата Зелена? Тя, разбира се, беше млада и красива и наистина имаше хубав глас, все неща, които Андрос ценеше. Но като я посочваше, Андрос намекваше, че Тизис е негов човек.

Гавин беше допуснал, че е. Но защо Андрос трябваше да го изтъква пред всички, освен ако може би не беше? Или не беше напълно.

Напрегнатостта около очите на Тизис и пресилената ѝ усмивка му показваха, че баща му прекалява. Зелените мразеха да са обвързани, мразеха да са под чужда власт. „Внимавай, татко. Като нищо бих могъл да измъкна това бижу от ръцете ти. Въпреки всичко.“

Гавин отпусна очите си до подчервено и огледа всички членове на Спектъра поред, възможно по-дискретно. В подчервеното не можеше да се видят нюансите в изражението на една личност — този дял от светлинния спектър беше твърде размит за фини подробности. Можеше да види температурата на кожата на всяко лице. Варираше от мъж към жена, разбира се, в зависимост от естествената им температура и колко близо бяха кръвоносните съдове до повърхността на кожата, но ако човек можеше да установи и запомни основната линия за всяко лице — а Гавин много грижливо беше правил това през годините за всички тук освен за Тизис, — можеше да различи кога някой изпитва необичаен стрес. След като сърцата им започнеха да бият по-бързо, дори да можеха да контролират по-открити признаци като преглъщане, нервност или свиване на челюстите, в подчервеното щяха да греят по-топло.

Разбира се, човек можеше да е нервен по десетки причини, а температурата можеше да се повлияе от какви ли не фактори, от изпиване на чаша вино до носенето на дебели дрехи, но все пак от време на време щеше да му подсказва неща, каквито нищо друго нямаше да може. С тази група имаше нужда от всяко предимство.

Андрос Гайл започна молитвата:

— Отче на Светлините, смирено те умоляваме, почети молебствието ни…

Андрос презираше моленето, Гавин го знаеше. Можеше да направи това, което трябваше да направи, разбира се. Знаеше всички ритуали отзад напред и обратно и пред простолюдието бе способен да изрази нужната привидна искреност. Тук, между тези, които можеше да смята почти за равни, му беше малко по-трудно да скрие пренебрежението си. За него цялата религия представляваше измама, но измама, на която се крепеше цялата им власт. Оттам и изкуствените архаизми, поднесени толкова сериозно, че човек не можеше да е напълно сигурен дали е предан на вярата старец, или просто се подиграва на всички:

— Падаме пред теб по очи, о, Господи. Земните ни щения нека се попарят в зноя на твоя блясък, дързостта ни дано да повехне в светлината на твоята истина. Дари ни с яснота на мисълта, укроти смута ни, дай зряща острота на действията ни. Тъй те умоляваме ние окаяните. Нека нашите млади отстъпят пред старите и нека нашите стари отстъпят пред гроба. Нека нашите усилия процъфтят във взора ти, с мир и истина, и в дълго страдание.

Лукав стар кучи син.

— Тъй да бъде — завърши Андрос.

Всички направиха знака на четворката и тройката и казаха:

— Дано да бъде.

Бялата изглеждаше вбесена. Но съкрушителната тежест на погледа ѝ нямаше никакъв ефект върху един слепец.

— Гавин — каза тя. — Ти водиш заседанието.

Всъщност питаше Андрос: „Искаш да сееш вятър ли?“

Омразата и презрението на баща му към Бялата я беше докарало до ръба. Воденето на заседанието беше огромно предимство, достатъчно, за да даде на Гавин шанс за равностойна борба. Той си пое дъх.

— Явно някои неща са се променили, докато ме нямаше. — Погледна съсредоточено Тизис Зелената. — За всички нас.

— Аз бях справедливо посочена за този съвет… — възрази Тизис настръхнала.

— Тизис! — сряза я Бялата. — Гавин председателства. Всички Цветове ще бъдат признати поред и изслушани, но има правила и прекъсвания няма да се търпят.

— Както несъмнено сте наясно — почна Гавин все едно, че прекъсването и контрапрекъсването не се бяха случили, — когато за последен път се срещнах с вас… тоест с онези от вас, които присъстваха тогава, а онези, които не присъстваха, несъмнено са прочели протокола от онова заседание относно изпълнението на техните задължения… — Тоест: „Ако не знаеш за какво говоря, значи си мързелива и неподходяща за работата си, Тизис.“ Гавин не се съмняваше, че баща му е наизустил протокола от последното заседание. Беше наследил паметта си от своя баща в края на краищата. Продължи: — Когато се срещнах с вас последния път, ви предупредих, че младият крал Гарадул е въстанал и че несъмнено ще заграби Гаристън. Призовах да предотвратим войната, макар и по начин, който се оказа твърде болезнен, за да го допусне този съвет. Съветът обаче отхвърли предложението ми и наистина последва война.

Клитос вдигна показалец в молба за разрешение да говори. Гавин протегна длани навън и надолу, сякаш за да заглади проблема.

— Не идвам, за да подновяваме стари спорове, и разбирам, че имаше чудесни основания да сте скептични за онова, което възнамеряваше крал Гарадул и какво беше в състояние да направи. Нямам намерение да обсъждаме миналото. — „Освен за да ви напомня на всички, че бях прав.“ — Само да резюмирам за онези, които може да не са забелязали нюансите на протокола. — Погледна Тизис все едно последният му коментар бе отправен към нея и тя се изчерви.

Всъщност резюмето му беше за всички останали и наблягаше на предишното заседание умишлено. „Този, който контролира миналото“, и прочее. Гавин можеше да прави всичко това с мозъка си, предавайки контрола на кораба на първия си помощник-капитан. Мислеше трескаво. „Оролам, Луна!“ След целия труд, който беше вложил, за да я привлече.

Андрос Гайл облиза устни. Ако не друго, изглеждаше извратено горд със сина си.

Което не означаваше, че няма да дръпне чергата изпод краката му при първата удала му се възможност.

За миг Гавин се зачуди. Ами ако Луна Зелената наистина беше убита, но не от Ордена? Ако го бе направил баща му?

Не, това не беше в стила на Андрос Гайл. Той щеше да я подкупи или да я изнуди, но не и да я убие. От друга страна, щеше да е изключително, ако Андрос Гайл имаше план как да замени всеки един от тях в случай, че разкъсат халото си или се предадат. Андрос щеше да е готов. Това не означаваше, че ще разполага с идеалния кандидат всеки път, а само, че ще може да направлява избора. Може би точно затова Тизис не беше напълно негова.

Ако Андрос наистина бе готов да убие един Цвят, щеше да се е погрижил да убие някой, чийто заместник е изцяло негов. Нали? Иначе защо да рискува с убийство?

Гавин вече се бавеше. „Приеми фактите такива, каквито са, и работи с тях. Движи се напред. Разбирането на миналото може да почака.“ Какви предимства все пак му даваше това, че Тизис беше на съвета?

Спектърът очакваше от Гавин да поведе пряко към обсъждането за обявяване на война. След това смятаха, че ще ги помоли отново да го направят промахос. Ето защо той заяви:

— Всъщност не мисля, че първото нещо, което би трябвало да обсъдим днес, е войната, бушуваща в Тирея и Източен Аташ.

Клитос вдигна отново пръст и Гавин му даде знак да говори.

— Не сме установили, че неприятностите в Тирея и Източен Аташ са война, лорд Призма — каза Клитос.

Канеше се да продължи, но Гавин се чукна по челото и заговори, озадачен сякаш от глупостта му:

— Точно така. Точно затова казах, че не би трябвало да говорим първо за това. Ние сме разсъдлив съвет. Такива въпроси трябва да се обсъждат, но не непременно първи. Както вече казах.

Очите на Делара — с жълто-червени ареоли — се присвиха. Тя също искаше да говори за войната, незабавно. Явно се надяваше Гавин да е последният глас, който ѝ е нужен. Не беше много добра в пресмятането на тези ситуации.

— Сатрапията Тирея беше място на безчестие и война — каза Гавин. — Откакто сатрап Руй Гонзало взе страната на моя брат Дазен, неговата сатрапия беше обречена. Поведе война и синовете ѝ нанесоха унищожение на други, както и други унищожаваха синовете ѝ. След войната Тирея бе лишена от представителството си на този съвет и оплячкосана… — Видя вдигнатия пръст на Делара и се поправи: — Принудена беше да плати репарации, които я докараха до мизерия. По много основателни причини и малко неоснователни Тирея се превърна в празна черупка. Сатрап Гарадул обрече тази черупка. Той поведе война срещу Гаристън и Седемте сатрапии, и този съвет тук, и се самообяви за крал. Воювах с него в Гаристън и загубих. Разбира се, добрата новина е, че така нареченият крал също беше убит в последната битка. — Помълча и добави: — Има много неща, които трябва да направим днес, и се извинявам за многото часове, които ще трябва да прекараме тук — уредил съм след два часа да ни донесат освежителни напитки и храна — но първият проблем е много прост.

Всички събрали се мразеха тези заседания и всички освен Синия и Надвиолетовата мразеха да им се налага официалният ред, заради който и най-простото решение можеше да отнеме по половин час. Но като поставяше съвета пред перспективата да заседава целия ден, Гавин се надяваше да ги направи малко по-невнимателни. Щеше особено да изнерви Зеления цвят. Също така имаше опит от миналото, когато Бялата му бе позволявала да води заседанието — можеше да се справя с работата, която им предстоеше, по логичен начин — първо като се съгласява с това, с което всеки можеше да се съгласи, и след това да продължава напред колкото може по-ефективно, като оставя всеки да каже мнението си.

— В Тирея има хора, които вече са лишени от своя водач — хора, на които им беше все едно дали ще се нарича сатрап, или крал. Те последваха бащата на Раск и повечето от тях харесваха стареца. В течението на един живот, който рядко бива засегнат от политика, повечето хора от простолюдието просто са готови да тръгнат с онзи, който издава заповедите. Нямаха никакво основание да мислят, че Раск Гарадул е нелегитимен, и никакво основание да смятат, че наследникът му е такъв, особено ако ние, които пророкуваме волята на Оролам, няма да кажем нищо против новия крал… а този Цветен принц несъмнено ще се самообяви за такъв. Тъй че, преди да стигнем до сърцевината на днешните предложения, предлагам да нахвърлим едно просто решение, с което осъждаме крал Раск Гарадул за това, че поведе война срещу Седемте сатрапии.

Откри дебатите все едно искаше да свали проблема от дневния ред колкото може по-скоро.

Загледа се в Тизис. Красиво момиче.

— Това със сигурност би представлявало удар срещу легитимността на този Цветен принц — каза Делара. Жената беше притегляла толкова червено през живота си, че гневът ѝ бе трудно удържим. Щеше да гласува за всичко, което щеше да уязви Цветния принц.

— А мъжът, когото осъждаме, е мъртъв — заяви Сада. — Тъй че няма да отчуждим още повече един човек, с когото може да ни се наложи да сключваме мир в близко бъдеще. Ако успеем да уредим нещата в Източен Аташ с този човек, това би ни поставило в по-добра позиция за преговори. Видимо би ни придвижило по-напред, за да го срещнем на средата, така че средното положение да е значително по-близо до нашата гледна точка. — „Аха, Сада гледа на политическите проблеми като на точки, нанесени на графика. Оролам да я пази дано, глупачката.“

— Не, не и не — каза Клитос Сини. — Виждам накъде клоните, лорд Призма.

Гавин повдигна вежда в смисъл „какво иска този тъпак?“

— Да, опитвам се да отслабя един бунт, преди да помете половината земи в Седемте сатрапии — отвърна той.

— Което е благородна цел и аз я споделям — каза Клитос. Озърна се към Андрос, но без очи Андрос не можеше да му покаже дискретно дали Клитос държи посоката, която той иска да държи. — Но дори да се е нарекъл крал, според мен това му дава твърде много престиж.

— Точно така се самонарече — подхвърли Джия Толвер нетърпеливо.

— Не трябва да му даваме това морално предимство. Той беше бунтовник и нищо повече — каза Клитос. В подчервеното определено беше по-топъл отпреди. Но Клитос винаги се изнервяше, когато говореше, дори и пред толкова малка група.

— Какво бихте предпочели тогава? — попита Гавин. — Незаконен крал или така наречен крал? Нелегитимен сатрап?

— Ясно е — заговори Сада Надвиолетова и почеса изприщената си от псориазис ръка, — че едно самообявяване за бунтовник би го лишило от легитимност, така че „нелегитимен сатрап“ би било точен дескриптор. — Явно с това искаше да подаде маслинова клонка на Клитос Сини.

Гавин обърна дланите си надолу към Клитос в знак, че отстъпва проблема на него, и каза:

— Много добре, можем да подкрепим това. Би ли желал да продиктуваш документа, Клитос?

Клитос мразеше публичното говорене. Като Синия цвят, той чувстваше, че трябва да подреди всички технически подробности съвсем точно още при първия опит — но никога не успяваше.

— Не, моля ви, заповядайте — каза Клитос уж в проява на учтивост.

Гавин се обърна към главния писар в залата.

— По повелята на Цветния спектър, с пълното одобрение на Призмата, благословен от сиянието на Оролам, и прочее.

Жената надраска няколко реда, като остави място да попълни официалните фрази.

— Трябва да ви кажа нещо — заговори Гавин на Спектъра, докато тя пишеше. — Разочарован съм, че нещо толкова просто не е направено, докато отсъствах. Разбира се, такова осъждане щеше да изглежда формално, но… Моля, прекъснете ме, ако имате предложения.

Все пак имаше дребнаво запъване над думата „война“. Гавин и Делара я защитаваха, но накрая беше задраскана в полза на осъждане за „упражняване на насилие над невинните народи на Седемте сатрапии“ и беше обвинен незаконният сатрап Гарадул, макар че думата „изменник“ също беше задраскана. Гавин направи недоволна гримаса все едно беше отстъпление, но не голямо. Беше кратък документ и той се постара да не преиграва с привидното отегчение.

Уловката беше в частта с „войната“. Нека да си мислят, че дискретно се насочва към обявяване на война по-късно по време на заседанието. „Никога не бързай с отиграването на ръката си.“

След като писарката приключи, Гавин подписа документа и го пусна около масата за подписи.

— Сега — продължи Гавин, без да изчака за подписите, тоест без да им придава някаква тежест. — Най-неотложният проблем. Причината, поради която сме тук. Бежанци и война. Факт е, че аз имам някакъв принос в този проблем. Ще говоря направо. Не успях да спра Гарадул и поради това Гаристън беше изгубен. Отидох да се бия — може би безразсъдно — без пълната тежест на Спектъра зад мен и загубих. Загубих и престиж и някои от хората, за които воювах, изгубиха вяра в Хромария. Очевидно първото не е проблем за това управително тяло, но второто е. Чувствам се отговорен за хората, които избягаха. Бих искал да видя, че този съвет ще положи някакви усилия да ги осигурим. Тъй че отново, първо лесните проблеми: бих искал да нахвърлим друго решение — че сатрапиите ни ще изпратят храна, облекло и продоволствие за хората, останали без дом.

Даде думата на Делара.

— И оръжие! — каза тя. — Тези бежанци ще се присъединят в борбата — поне някои от тях — срещу Цветния принц.

— Съгласен съм — каза Гавин. — Но бих предложил по-спорните въпроси да ги включим в отделна резолюция, така че да можем да постъпим разумно и хуманно в осигуряването на тези, които бяха нападнати от покойния Раск Гарадул, колкото е възможно по-скоро. Ще се съгласи ли Спектърът да разгледаме тези въпроси отделно?

— Нека да се съгласим с това, което е непосредствено очевидно за всички нас — каза Арис Подчервената. — Тези бежанци несъмнено гладуват. Можем да се съгласим, че трябва да им изпратим помощ. По-късно можем да обсъдим какъв точно дял от това бреме би трябвало да изпрати всеки от нас. — Аха, безсрамната тактика. Винаги безскрупулно практична, дори и в благотворителността си. Гавин харесваше това в нея.

Съгласиха се да обсъдят проблемите отделно. Първата резолюция беше обиколила помещението наполовина. Гавин я беше подал на Клитос, който я беше подписал. Бялата я беше подала по-натам. Тъй като тя гласуваше само при равен брой гласове, никога не подписваше резолюция, докато не я подпише мнозинството. Делара я подписа и я подаде на Сада Надвиолетова. Тя я задържа и Гавин не можа да разбере дали защото мисли за второто решение, или защото има някакво скрито колебание по първото.

Сада Надвиолетова го погледна съсредоточено. Не каза нищо, но предаде документа, без да го подпише. Арис подписа, Делара също, и го плъзна към Тизис. Тизис отново погледна Андрос, не получи никакъв знак и подписа.

И Гавин получи мнозинството си. „О, Тизис! Луна Зелената беше почти приятел. Изобщо нямаше да мога да направя това с нея. Знаеш ли какво можеш да направиш на враг, но не и на приятел? Да го пронижеш в гръб.“

Карвър Черния плъзна листа пред Андрос. Карвър имаше право да говори на Спектъра, но не и право да гласува. Андрос прошепна нещо на Гринуди и той отвърна. Андрос му зададе друг въпрос шепнешком.

Гавин присви очи към подчервеното. И мигновено видя, че баща му се сгорещи, макар че изражението му не се промени по никакъв доловим начин.

Изведнъж Андрос започна да се смее и се подписа. Заради слепотата му подписът му едва попадна на полагащото му се място.

Споровете прекъснаха моментално. Рядкост беше да се чуе Андрос да се смее.

Старецът се обърна към Тизис.

— Знаеш ли какво си направила, момиче?

— Какво? — попита тя, изведнъж притеснена.

Гавин се наведе, бързо взе пергамента от масата, повдигна вежда към Сада и я попита:

— Ще го направиш ли единодушно?

— Разбира се. — Беше вече формалност. Тя подписа, подаде пергамента на Бялата и тя въздъхна и също подписа.

— Какво? — попита Тизис, вече по-настоятелно.

— Защо не ѝ обясниш, синко? — предложи Андрос Гайл.

Главният писар поднесе резолюцията на Гавин, който поднесе към пръста си парчето восък за официалния печат, притегли подчервено пряко към него и притисна печата си на документа, превръщайки го вече в официален.

— Разбира се, татко.

Предаде документа на главния писар, а тя го връчи на секретар, който щеше да го внесе в архивите и да го публикува.

Когато вратата се затвори зад секретаря, Гавин каза:

— Фактът е, че сме във война. Никой от нас не иска това. Аз не го искам. Не искате да го признаете, защото ви е страх, че ще настоя отново да ме обявите за промахос. Разбирам този страх. Предаването на власт е ужасно, макар че Оролам знае, не съм ви давал никакъв повод да не ми вярвате. Тирея вече я няма. Толкова по-добре, предполагам. Можем да се караме какво да правим по-натам. Може да се караме как да се бием. Но докато се дърлим тук, хората, които избягаха от Гаристън, са загубили всичко. Сигурен съм, че вече сте чули как намериха убежище на Острова на ясновидците, и ще докладвам за това подробно по-късно днес, но зимата идва. Те нямат време да садят и сеят. Ако не им осигурим храна, ще умрат. Ние ги докарахме до това положение и дори и да не го признавате, те все още са поданици на Седемте сатрапии. Наш дълг е.

— Същественото е… — изръмжа Андрос.

— Същественото, скъпи татко, скъпи приятели, е, че няма да допусна тези хора да страдат повече от абсолютно необходимото, за да уредят новия си живот. В резолюцията, която току-що подписахме единодушно, този съвет обяви сатрапията на сатрап Гарадул за нелегитимна. Раск Гарадул беше поставен легитимно, общуваше се с него като с легитимен сатрап известно време. Ако е станал нелегитимен, но не заради лична измяна, то е защото самата му сатрапия е нелегитимна. Което е просто признаване на истината. Тирея не е била истинска сатрапия от шестнайсет години. Имаше управители в бившата си столица, а мястото ѝ на този съвет беше завзето от друга сатрапия. Тъй че това е така, както трябва да е. Само че една сатрапия може да бъде разпусната от пълно мнозинство на този съвет. Така и гласувахме.

— Твърде много смисъл придаваш на един прост документ — каза Бялата. Не че непременно беше несъгласна с него, помисли си Гавин, но изобщо не ѝ хареса как го беше направил.

— Да. Но прерогатив на Призмата е да определя сатрапии и аз вече го направих. Заселих бежанците от Гаристън на Острова на ясновидците — място, където няма да заливат градовете ви със своите бездомни десетки хиляди, за което се надявам, че всички ваши сатрапи ще са ви безкрайно благодарни. И на мен. И обявих Острова на ясновидците за нова сатрапия. Новият сатрап, боя се да го кажа, би могъл да бъде само Корван Данавис.

Знаеха, че мрази Корван. Знаеха, че беше воювал срещу него и беше загубил приятели в тези боеве. Това, че Корван можеше да е новият сатрап, беше най-малкото нещо, което уронваше личната власт на Гавин — поне така мислеха.

— Като потвърдихте, че все още сме седем сатрапии, вие всъщност потвърдихте новото ми творение.

— Това е наглост — каза Карвър Черния.

— Мисля, че всички можем да се съгласим, че това, което току-що се опитахте да направите, е, е… е неприемливо — рече Клитос Сини.

— Разбира се, той няма властта да учредява сатрапии лично — каза Тизис. — Върховна лейди Пулор?

Бялата сви рамене.

— Погледнете в която и да е история и ще видите, че тъкмо Призмата е учредил Седемте сатрапии. Разбира се, някои неща са се променили от онези времена, но е ясно, че това е било в компетенцията на Призмата в старо време.

— И никога не е било изваждано от компетенциите на Призмата, както подчертахте, върховна лейди — каза Гавин. Разбира се, че не беше. Нямаше къде да се постави друга сатрапия, а никой никога нямаше да се съгласи да се разцепва неговата.

— Хайде просто да гласуваме да отменим това — предложи Тизис.

Няколко други Цвята шумно изразиха одобрението си.

— Съгласен съм — каза Гавин. — Но, моля за извинение, все още председателствам тук днес и все пак ще трябва да съблюдаваме подходящата процедура. Желаете да разтурим Острова на ясновидците като сатрапия?

— Да! — заяви Тизис.

— Тогава ще ви трябва квалифицирано мнозинство, за да мине резолюцията ви. Както казахме току-що, разтурването на сатрапия изисква квалифицирано или пълно мнозинство.

— Чудесно.

Гавин гледаше как другите се заоглеждаха около масата и запресмятаха шансовете. Щеше ли някой да издържи на това?

Внесоха проекторешението. Някои от Цветовете поглеждаха Гавин все едно е луд. Защо щеше да спечели такова нещо и веднага след това да позволи да бъде отменено?

Бялата знаеше. Можеше да го види в напрегнатото ѝ лице. И Андрос знаеше. Търкаше горната част на носа си, където тежките му черни очила бяха протрили бръчки в кожата му.

Тизис, ядосана, продиктува решението. Гавин не направи никакво възражение. Когато главният писар му го донесе за оглед, кимна и връчи документа първо на Тизис. И я попита:

— А от чие име подписваш, Тизис?

— Моето собствено — отвърна тя все едно очакваше някакъв капан.

— Службата на Спектъра никога не е от наше собствено име, дете — каза Бялата. Звучеше отегчено.

Тизис се подсмихна презрително. Неразумно. Беше ядосана на Гавин, не на Бялата, а никога не беше добре да се подсмихваш на Бялата.

— Така да бъде. Подписвам от името на… — Кръвта се отцеди от лицето ѝ. Гласът ѝ спадна до шепот. Беше от Рутгар и мястото ѝ се използваше за Рутгар, но беше мястото, държано в регентство. — Подписвам за Тирея — прошепна тя.

— Няма сатрапия Тирея — каза Гавин. — Позицията ти тук вече не съществува. Тъй като това заседание е закрито заседание на Спектъра, извинена си.

В залата се възцари мъртва тишина.

— Не можеш да направиш това — каза Тизис.

— Не сам. Направихме го заедно. Ти помогна.

Телохранителите на Гавин бързо се озоваха до него, усетили някак неизбежните заплахи.

Тизис се огледа невярващо.

— Не се притеснявай, ще се върнеш — каза Клитос. — Ще трябва да гласуваме веднага. Ще отнеме само пет минути.

Тизис се усмихна саркастично.

— Идиот такъв! Мислиш ли, че той стигна толкова далече без план? — Стана рязко, излезе от залата и затръшна вратата.

— Тъй като сатрапът на Острова на ясновидците все още не е назначил своя Цвят, гласът му е поверен на Призмата — каза Гавин. — И повярвайте ми, той не би искал да използвам гласа му, за да разтуря сатрапията му.

Тъй че два гласа за него. Остави им секунда, докато приключи със сметката. Тизис я нямаше. На тях им трябваше квалифицирано мнозинство от пет, тъй че на Гавин му трябваха още четири, за да ги спре. Никакво равенство не беше възможно, тъй че Бялата не можеше да гласува. Черният изобщо не можеше да гласува. Знаеха, че Делара ще гласува с него, тъй като се нуждаеше от помощта му във войната. Джия Толвер винаги гласуваше с него. Четири.

И това беше ако всички останали подкрепяха Андрос Гайл.

— Желае ли някой да призове към гласуване? — попита Гавин. Предизвикваше ги. Изключително самонадеяно.

— Аз — обади се мигновено Клитос, намерил отнякъде смелост.

— Рака — сряза го Андрос Гайл. Беше тежка обида. — Искаш да впишеш загуба в архивите и да създадеш прецедент?

Клитос пребледня, после заоглежда залата, търсейки съюзници. Дори тези, които можеше да гласуват с него, извърнаха очи.

— Аз… желая да…

Вместо да го остави да оттегли предложението, Гавин каза бързо:

— Предложението отпада поради липса на втори.

— Предлагам да отложим — каза Арис. — Имам да кърмя бебе, а и мисля, че всички трябва да пратим вестоносци.

Гавин го беше очаквал.

— Един момент. Искам да заявя едно нещо. — Цветовете вече избутваха столовете си назад, готови да напуснат. — Вие направихте това. Не трябваше да е така. Ако ме бяхте послушали, Тирея щеше все още да съществува, а Цветния принц нямаше да вилнее из Аташ. Ако бяхте пратили само хиляда войници или сто притеглящи, можеше да сме надвили крал Гарадул. Но вие… пратихте делегация да проучи проблема.

— Мирът би трябвало да се съхранява почти на всяка цена — намеси се Клитос. — Както казва блажената Адрея Коран…

— Войната е ужас, знам. Знам. Знам. А пацифизмът, който ти твърдиш, че цениш толкова високо? Пацифизмът е качество, неразличимо от малодушието. — Гавин изсумтя презрително. — Тази война можеше да е приключила преди да е започнала по поне половин дузина начини. Ако бяхте отдръпнали ботуша си от гърлото на Тирея секунда преди тя да е станала достатъчно силна, за да ви отхвърли, това нямаше да се случи. Казвам ви: ако не направите това както трябва, ще го направя аз. Някои неща тук ще се променят.

Андрос Гайл се прозя отегчено.

— Като започнем с това — отсече Гавин. — Татко, държал си се с Кип като с копеле. Не е. Майка му беше свободна жена, която издигнах в лейди през войната. Бях промахос и това беше мое право. Оженихме се тайно, защото бях млад и се страхувах какво ще кажеш. Но се оженихме. Точно затова така и не се ожених оттогава. Тя вече е мъртва, но заслужава от мен това: Кип е мой син, не копеле, а законен син. Това, че си хвърлял клевети, че си се усъмнил в собствената ми дума, е, боя се, още едно доказателство за напредващата ти сенилност. Тази година ще се включиш в Освобождаването, синко. Ако не се чувстваш годен да издържиш още няколко месеца, ще съм на твое разположение за по-интимна церемония по-скоро.

Всички замръзнаха. Дъхът им беше секнал. Дори Гавин се удиви на себе си. Можеше да разтури цяла сатрапия и да изключи един от Цветовете и те се бяха смутили… но да го видят, че се опълчва на баща си, ги беше стъписало.

— Сенилност? — Едва прошепнато. Опасно насмешливо.

„И сега разбираме колко дълбоко в червеното е затънал.“

Но Андрос Гайл беше толкова хладен, колкото можеше да е старо червено. Виждаше клопката. Ако креснеше, ако изтървеше нервите си, щеше да помогне на каузата на Гавин.

— Ако лорд Призма е убеден в това, разбира се, ще отида на Освобождаването по всяко време, което посочите. Както определено сме длъжни всички. Само се чудя какво съм направил, че да ви оскърбя? Защо замахваш към мен, синко?

„Хубаво семе за посев, татко. Добре изиграно.“

— Да, Призмата може да ме прати в гроба. Може да прати всеки от нас в гробовете ни. Помислете за това.

„Извъртя го така, че аз да изглеждам неразумният.“

— Не — каза Гавин. — Не. Ти застраши сина ми. Преднамерено. Без повече лъжи. Гринуди, изведи го.

— Синко — каза Андрос Гайл и този път гласът му беше напрегнат. — Ще проявяваш към мен полагащото се почитание.

— Пренебрегването ти, когато се държиш глупаво, и отстраняването ти от погледа на обществото, когато се опозоряваш, е полагащото се почитание. Гринуди!

Пръстите на Андрос Гайл потрепериха. Челюстите му потръпнаха. Но той се овладя. След дълга пауза се обърна и напусна, поведен от Гринуди.

Всички мълчаха. Никой не погледна Гавин в очите.

— Това би ни задължило да започнем да обсъждаме кой би могъл да стане следващият Червен — каза Гавин. — Чакам предложения.

„Знам, че прекалих. Знам, че ви изплаших, и за да го компенсирам, ще ви оставя да получите каквото искате. Ще позволя някой от вас да постави своята жена или мъж на стола на Червения цвят, и няма да се опитам да поставя свой. Око за око.

Искаш да посееш семето, татко? Хайде.“

— Сега, преди да отложим това заседание — каза Гавин. — Освен ако няма други предложения?

Никой не се обади.

— Делара? — попита Гавин.

Очите ѝ се разшириха, след като схвана намека му.

— Внасям предложение да обявим война — заяви тя.

— Подкрепям — каза Арис.

— Островът на ясновидците гласува за война — каза Гавин. — Призмата гласува за война.

— Аташ гласува за война — каза Делара Оранжевата.

— Кървавата гора гласува за война — заяви Арис Подчервената.

— Но Червеният е… — почна Клитос Сини.

— Желаете ли да напуснете залата по време на гласуването, за да го доведете? — каза Гавин. — Ако отидете, гласът ви ще бъде записан.

— Не можете! — извика Клитос.

Гавин заговори мигновено, но бавно, наблягаше на всяка дума, овладяваше и налагаше власт дори над бързината на разговора.

— Думите, които ми казвате, са много опасни.

Напрегната тишина. Понякога страхливците стават смелчаци. Но Клитос не стана.

— Твоят глас и неговият се вписват като „липса на глас“ — обяви Гавин. Истината беше, че не можеше да позволи това гласуване да бъде оспорено по-късно. Щеше да заплете нещата още за седмици.

— Аборнея гласува „не“, с голямо лично съжаление — заяви Джия Толвер. Гавин го очакваше. Тя несъмнено беше под стриктни нареждания.

На Гавин му трябваше гласът или на Сада Надвиолетова, или на Бялата. Сигурен беше, че Бялата ще гласува в негова полза.

Сада явно мислеше същото. Погледна Бялата и заяви:

— Пария гласува за война.

И вотът беше спечелен.

Клитос примига.

— Върховен лорд Призма, Рутгар желае да остане в единство със своите съседи. Рутгар гласува „за“.

— Разбира се — каза Гавин.

Пусна декларацията по масата и всички я подписаха. Разрешиха „въздържал се“ за Андрос и Бялата го подписа.

Залата бавно се изпразни. Никой не каза и дума.

Колкото и странно да беше, Джия Толвер се задържа. Гавин очакваше да го направи по-скоро Бялата. Джия го гледаше намръщено. Когато и последното лице освен черногвардейците на Гавин напусна залата, тя се наведе към него над масата.

— Милорд Призма, просто да го знаете. Ако бяха поискали гласуване против личната ви сатрапия, щях да гласувам срещу вас. Щяха да имат квалифицирано мнозинство. Вашата наглост винаги стига до границата. Днес вие я прекрачихте. Спечелихте. Спечелихте всичко. Но никога повече не разчитайте на мен като на сигурен глас.

И излезе. Гавин прокара длани през косата си. Имаше нужда от питие. Погледна черногвардейците си. Изглеждаха невъзмутими. Зачуди се как го правят. Те бяха лудите тук.

Стана и тръгна към вратата. Един от черногвардейците го изпревари — предпазна мярка, която не прилагаха винаги.

Бялата го чакаше в коридора.

Гавин не се спря и тя махна на черногвардееца да я обърне и да я подкара до Гавин.

— Какво правиш, Гавин?

Той се качи в асансьора.

— Слизам надолу — отвърна и я погледна в очите в опит да я задържи да не се качи с него.

— Точно от това се боя — рече тя. Задържа го със силата на личността си и остави въпроса да увисне във въздуха: очакваше отговор.

— Излъгах, измамих и манипулирах, и спечелих. И направих всичко това по основателни причини. Поне този път.

— По основателни причини?

Той замълча. Натисна лоста и се спусна надолу.