Заслепяващият нож

111.

Флагманския кораб на Гайл беше оцелял от морската битка. Разбира се, той не го беше доближил толкова, че да рискува да го загуби. Корабът бе помогнал в спасяването след като зеленият остров се разпадна и потъна в морето. Друг кораб първи се беше натъкнал на Призмата, Карис, Кип и Бая Ниел, но ги прехвърлиха на флагмана, след като останките от флотата бяха събрали колкото можаха оцелели във водата.

Беше надпревара между корабите на Хромария и кръжащите наоколо пирати, които търсеха плячка — най-вече хора, за да ги продадат като роби.

Сега, вечерта, Гавин и Кип седяха на бака на големия кораб до един мангал. Дрехите на Кип все още не бяха изсъхнали. Вече знаеше как да ги изсуши с подчервено, но след като беше притеглял толкова много днес, не искаше дори да види луксин, още по-малко да го притегля. Утре щеше да му се гади от светлина, изобщо не се съмняваше в това. На Гавин веднага му бяха дали нови дрехи и превръзки за всичките му рани, разбира се. Но пък това му даваше на човек титлата Призма.

Седяха в приятно мълчание. Гавин беше освободил изтощените си черногвардейци. Мъжете, които го охраняваха сега, бяха помогнали да се завземе укреплението на Руишки нос и след като се бяха сражавали часове наред, бяха помагали в усилията по спасяване целия ден. Заслужаваха си отдиха. От време на време при Призмата идваха хора да го поздравят. Някои дори поздравяваха Кип. Кип Богоубиеца, така го нарече един. На Кип не му хареса. Беше богоубиец само в най-формалния смисъл. Беше нанесъл последния удар, защото се бе оказал най-малката заплаха, само защото се бе оказал незабележим.

Гавин каза просто:

— Ти направи каквото трябваше да направиш, Кип. Нека хората те наричат както си искат. Не можеш да го промениш. Хората искат герои и ако от време на време ти лепнат тази титла, просто гледай ти самият да не ѝ повярваш твърде много. — Поклати глава, сякаш думите не се получаваха точно. — Днес ти беше храбър, Кип. Държа се според най-високите идеали на Черната гвардия и аз се гордея с теб. — Подаде му греяното вино.

Той го прие с гримаса. Не беше той. Беше кинжалът. Все още не беше казал на баща си за него. Трябваше да го направи. Целия следобед се беше опитвал да го направи.

Карис дойде при тях, седна до Гавин и сложи ръка на бедрото му. Усмихна се на Кип.

— Ей, Богоубиецо — каза. Дразнеше го, но беше добронамерено. Някак си, когато го каза тя, изглеждаше мило. Кип измърмори нещо уклончиво.

— Наистина трябва да те науча на бой с нож обаче — каза тя. — Немарлива техника, немарлива.

Отново се шегуваше. Но Кип се ухили. Беше от онези закачки, които подсказваха, че иска да прекара повече време с него в бъдещето. Беше едно от най-милите неща, които бе чувал.

— Уморена съм — каза тя на Гавин. — Ще сляза долу. Ще се забавиш поне час, нали?

— Андрос иска да говори с мен, а генералите винаги имат работа. Трябва да видим дали ще можем да попречим на тази напаст да се появи отново — каза Гавин уморено. — Поне час.

— Гордея се с теб — каза тя. — За това.

Гавин като че ли знаеше за какво говори тя, но не и Кип. За това, че седи до един мангал с Кип?

— Някой веднъж ми каза нещо за любов — каза Гавин. — Все още ми звучи глупаво, но му давам шанс. — Дразнеше я.

Усмивката на Карис огря палубата.

— Обичам те — каза тя и гласът ѝ бе по-топъл и по-мек, отколкото Кип го беше чувал някога.

— Има ли някакво действие, свързано с този избор? — попита Гавин.

— Ще сляза долу и ще поспя — отвърна тя. — Но, хм, събуди ме. — Не се постара много да прикрие намигването си и Кип се изчерви.

— Мм — отрони Гавин, след като тя стана и ги остави. Загледа се след нея. — Кип, ако някога намериш такава жена… не бъди идиот като баща си.

— Да, сър. — Кип се ухили. — И тъй… Какво следва?

— Имаш предвид сатрапиите?

Кип кимна.

— Загубили сме две сатрапии. Тирея нямаше значение за другите сатрапии, но Аташ? — Гавин поклати глава. — Боя се, че с толкова усилия да избегнем войната я направихме почти сигурна.

„Направихме.“

„Ние.“ Макар Кип да знаеше, че баща му беше дал всичко от себе си, за да накара Хромария да се задейства преди да е станало твърде късно, все пак споделяше отговорността за провала. Баща му беше велик мъж, реши той отново.

Не беше имал много време да мисли този ден, но все пак бе имал достатъчно. Кинжалът беше важен, Важен с главно В. Направо беше изсмукал луксина от онази великанка. Трябваше веднага да каже на баща си за него. Но да накара баща му да му се ядоса изглеждаше невъзможно.

„Всеки път, точно когато нещата тръгнат добре, си отваряш голямата уста, Кип.“

Но обикновено това поне ставаше неволно. Този път трябваше да го направи съзнателно.

Беше на един дъх — или навярно на два-три — от това да заговори, когато един мазен глас каза:

— Господа? — Гринуди. — Лукслорд Гайл чака благоволението ви. Чу, че сте тук, и се качи, с цената на значително усилие за особата му.

— И къде е? — попита Кип. Уф. Кип Устата. Може би беше заради всички тези приказки за Кип Богоубиеца. Или беше от греяното вино.

— На кърмовата кула, господа. Но настоява само за присъствието на лорд Призма.

— Може да дойдеш, ако искаш, Кип. Но няма да е приятно — каза Гавин. — С баща ми наистина трябва да си поговорим.

Устата на Гринуди се сви на тънка резка, но той си замълча.

Тръгнаха. На Кип му се наложи да внимава повечко със стъпалата. Явно виното му беше дошло в повече. Минаха през средата на кораба и се качиха на кърмовия мостик.

Нещо в сцената погъделичка паметта на Кип. Андрос Гайл беше с гръб към тях. Имаше само няколко тънки ивици светлина от луната, пронизали рехавите облаци. Андрос беше с качулка и носеше очила с тъмни лещи. Удари го като воденичен камък. Беше видял нещо такова в картата от Деветте крале, която му беше дала Янус Бориг. Фигурата на нея носеше същата качулка.

— Виждам, че успя да оплескаш цялата ни операция и да докараш флотата ни до унищожение — заговори Андрос Гайл. — Но съм щастлив, че се върна невредим. С копелето ти на всичко отгоре. И чувам, че ще празнуваме венчавка. С жена, за която ти забраних да се жениш.

„Предателство е, но само ако ме хванат“, беше си помислил, докато умът му бе вихър от страсти. Онова „… ос“, което изписваше, можеше да е само Койос Белодъб, Цветния принц, към когото се обръщаше на малко име. Както би се обърнал човек към приятел. Заговор за Дагну. Заговор да го направят червения бог. Андрос Гайл имаше обща кауза с врага им. И имаше и още.

— Ти си червен бяс — каза тихо Кип, почти на себе си.

— Гавин — заговори Андрос, или не забелязал, или напълно безразличен към казаното от Кип. — Ти не ми се подчини за пореден път. Започнал си процеса на свалянето ти от поста. Би трябвало да знаеш, че разполагам с гласовете. Ти насили Спектъра за последен път.

— Ти си червен бяс — повтори Кип.

— Кип — каза Гавин. — Мисля, че се напи. Защо не…

— Ти си предател! — извика Кип на Андрос. — Ти си чудовище!

— Гринуди, разкарай младия пияница оттук — каза Андрос. — Веднага!

Беше червен бяс. Как не можеха всички да го разберат? Може би червените обикновено обезумяваха по някакъв по-очевиден начин, но как все пак можеше да са го подминали? Дали просто не смееха да попитат? Дали всички не бяха твърде уплашени и се надяваха някой друг пръв да поеме риска? Разбира се, трябваше да има начини да се справят със стари притеглящи, които са се прикрили.

Но правилата не важаха за Андрос Гайл. Правилата никога не бяха важали за него. Беше човекът, чиято резиденция, която никога не бе посещавал, бе по-висока, отколкото бе разрешено за резиденциите. Беше бащата на двама синове Призми, човекът, който беше държал място в Спектъра, без изобщо да си прави труда да ходи на заседанията. Но не беше човек. Беше чудовище.

Гринуди хвана Кип за предницата на туниката и го задърпа. Кип така и не разбра какво го обзе. Освободи се от хватката на стария слуга, както се беше научил в тренировките, и заби с пръсти към очите му. Гринуди вдигна ръце, с дланите напред. Кип сграбчи два от пръстите му с две ръце и дръпна рязко надолу.

Жилавият старец падна на колене и Кип го изрита в гърдите и го отпрати надолу по стъпалата до средната палуба.

След това се хвърли към Андрос Гайл, за да смъкне качулката и очилата му, да покаже на Гавин онова, в което бе сигурен. Почти го беше хванал, когато видя ножа в ръката му.

Беше твърде късно да спре. Старецът замахна към корема му, но Кип отби ножа настрани и в следващия миг се блъсна в стареца — и в Гавин, който беше скочил да се намеси.

Кип дръпна качулката на стареца и усети как ножът изстърга по ребрата му. Андрос Гайл се беше запенил от гняв, затънал дълбоко в червеното, нападаше с цялата бързина, на която беше способен, решен да убива. Кип го сграбчи за туниката с едната си ръка.

Ръцете и краката им се бяха преплели. Гавин се опитваше да попречи на Андрос Гайл да прониже Кип. Кип удари Андрос Гайл в лицето с юмрук, но не можа да повтори, защото Гавин вклини рамото си пред дясната му ръка. Ново мушкане го улучи и прободе лявата му ръка.

Очилата на Андрос, избити от юмрука на Кип, отхвърчаха. Яростта кипеше в стареца и той нападна като обезумял. Гавин го изтласка назад и тримата се удариха в перилото.

Пищеше свирка, крещяха моряци, приглушен тътен на черногвардейски ботуши отекна нагоре по стъпалата. Нямаше да могат да стигнат навреме. Кип виждаше само очите на Андрос Гайл — разкъсаното хало, бликащото през тях червено. Червен бяс.

Изобщо не помнеше кога е извадил кинжала. Не знаеше как се е озовал в ръката му. Замахна зад и покрай баща си и промуши дъртия кучи син. Улучи го в рамото.

Очите на стареца лумнаха и той изкрещя.

Някой го блъсна и ги изтика още повече към перилото. Беше Гринуди. Гринуди, стар, но тренирал в Черната гвардия. Два ножа имаше — и осем посягащи да ги спипат ръце.

Кинжалът на Кип беше по-дълъг и докато Кип се мъчеше да попречи на Андрос да го намушка, Гринуди и Гавин едновременно погледнаха към него. Лошо. Кип натискаше кинжала към Андрос, но ако му го вземеха…

За част от секундата очите на Гавин срещнаха неговите и Кип разбра, че баща му го е споходила същата мисъл… но след това отчаянието в очите на Гавин се смени със странно спокойствие.

Взето решение. Направен избор. Мир.

Гринуди и Гавин отпуснаха хватките си едновременно и последва мълниеносно движение. Гринуди беше по-бърз и кинжалът се стрелна право към гърдите на Кип… но в последната секунда Гавин го извъртя… към своите гърди.

Всички се вцепениха за миг.

Устата на Гавин се отвори в безмълвен крясък и дори Андрос Гайл се отдръпна стъписан. Гавин се смъкна до перилото. След това очите му се разшириха, и се разшириха още, сякаш го нараняваше нещо ново. И беше точно така. Кинжалът растеше.

Андрос Гайл не видя това. Вече смъкваше качулката над лицето си и вдигаше очилата си. Когато се обърна и видя цял дълъг меч, пронизал сина му, каза само:

— Мечът на Заслепителя. Чудесно. Гринуди, прибери го.

Каквато и мигновена човечност да го беше обзела, вече я нямаше.

Лицето на Гавин беше картина на болка и страдание от измяната. Умираше, а собственият му баща го беше грижа само за един нож.

Кип стоеше замръзнал. Баща му го беше спасил, беше се самопожертвал… за него. Беше станало толкова бързо… Не знаеше дали да нападне отново Андрос, или да отиде при баща си. Все едно, вече беше все едно.

Гавин се надигна по перилото, опита се да проговори, но не можа. Погледна Кип като за извинение, като за сбогом — и след това се избута през ръба.

Пльосна във водата в тъмното и се изгуби. Корабът все още беше с изпънати платна, силният попътен вятър им помагаше да се носят бързо. Първите млади черногвардейци се качиха на кърмата и спряха стъписани, моряците викаха, Гринуди крещеше и сочеше в грешната посока, за да ги отвлече, да предизвика хаос, свирката на наблюдателя на мачтата пищеше…

Кип не помисли, не се поколеба. Скочи във водата.