Заслепяващият нож

80.

Когато започна тропането на вратата на женската спалня, Карис си помисли, че Гавин се е върнал, но гласът беше на стражеви капитан Кинжала.

— Ей! Защо е заключена тази врата?! Ставай всички, по дяволите! Не ми пука дали сте голи, или сте в кенефа! Веднага!

Карис дръпна рязко вратата, изведнъж нащрек и забравила сълзите.

— Какво става?

Стражеви капитан Кинжала я погледна. Наметалото ѝ не покриваше долната риза, не скриваше грима ѝ, парфюма ѝ, прическата ѝ, подпухналите ѝ от плач очи. Поколеба се само за миг, докато овладее изненадата си, и реши, че каквото и да е, може да почака.

— Тревога, Карис! На горния етаж, веднага! Някакво момиче току-що излетяло от терасата на Призмата. Мъртва е. Смятаме, че той я е хвърлил.

Взрян в луната, Гавин бавно притегли от бледата ѝ светлина. Планът му беше прост — да сътвори въже, да го спусне от прозореца и да ги накара да си помислят, че е избягал.

Но вече не можеше да притегля зелено и синьо. Да направи въже бе невъзможно. Облегна се на рамката на вратата и преглътна с усилие. Никога не му се беше налагало да разсъждава по този начин. Най-простият отговор винаги се беше оказвал най-добрият. С всички цветове в палитрата си трябваше просто да избере най-добрите материали за работата. Сега… сега беше като някой обикновен притеглящ, опитващ се да реши проблем с ограничен брой цветове. Беше съвсем друг начин на мислене. Мразеше го.

Докато превърташе проблема в главата си, извади чисти дрехи и се облече. Сигурно можеше да притегли жълта верига, но това щеше да породи въпроса защо е избрал да притегли само жълто, което беше по-трудно и времеемко. Подобни въпроси можеше да се окажат по-опасни от убиването на дъщерята на могъщ благородник.

Изтласка тези мисли от ума си. Нямаше време.

Просто един отворен прозорец и…

И в този момент видя искрящите наметала в килера си. Метна си по-голямото. Знаеше, че яката е важна, така че я вдигна и я стегна плътно. Мразеше да има разни неща около врата си, а от вътрешната страна имаше студени метални ръбове, които се впиваха неприятно в кожата му.

Пристъпи пред едно от огледалата. Все още беше много видим. Загърна наметалото около себе си. Все още — видим. Затвори очи и си представи, че е невидим, наложи го, пожела го, закопня страстно за него. Отвори едното си око. Пак си беше видим.

На вратата се почука. Гавин притегли инстинктивно, за да се защити.

Сякаш ками се забиха във врата му от двете страни. Нещо като огнена пелена се изстреля нагоре и надолу по тялото му: нажежени бузи, пламнал череп, пламнали мишци, пламнали крака. След това зноят премина и остави след себе си гъдел, а гъделът се превърна леко боцкане, като в болен зъб след глътка студено.

Погледна в огледалото… и видя през себе си. Лицето му се виждаше, както и шията му, където наметалото не беше напълно затворено. Яката беше забила във врата му две игли. Гавин придърпа наметалото, за да го затвори напълно, и откри, че в тъканта има скрити кукички, за да го държат затворено дори над лицето му. Останаха само очите му. Останалото от него беше станало прозрачно… не съвсем прозрачно, но все едно да гледаш през мръсен прозорец. На приглушена светлина щеше да е повече от приемливо. Ако останеше неподвижно до стена, щеше да е съвършено. Но щеше лесно да бъде забелязан при бързо движение на силна светлина.

По-силно чукане.

— Сър, моля, отворете!

Гавин наведе глава, за да види дали може да скрие очите си под качулката и така да стане относително съвсем невидим. Когато го направи, не можеше повече да види нищо. Чернилка, толкова тъмна, че събуди в него дълбок страх.

Значи, ако се окажеше подложен на щателен оглед, трябваше да се направи на напълно сляп, за да е напълно невидим. Чудесно? Ужасяващо.

Прозорецът беше отворен. Гавин застана до стената до вратата.

— Лорд Призма — извика командир Железни. — Идваме да ви отведем на заседание на Спектъра. Моля, отворете вратата.

„Благодаря за предупреждението, приятелю.“

След миг черногвардейците отвориха вратата. Имаха ключове, разбира се. Железни вкара вътре шестима мъже и им нареди:

— Проверете терасата.

Гавин се шмугна през отворената врата точно зад тях. Наметалото запърха около крака му от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец. Но никой не видя нищо. Излезе в коридора и вместо да тръгне към асансьора, пое в обратната посока и стигна до стълбите за покрива. Открехна леко вратата, справи се с новия напор на вятъра и бързо се измъкна навън.

Все още имаше няколко часа до разсъмване. Гавин седна на една пейка, която не се виждаше откъм вратата. Трябваше да разбере колко са се влошили нещата, преди да предприеме каквото и да било. Но да седи и да мисли тук беше опасно.

Милостиви Оролам, беше убил онова глупаво момиче. Потърка лицето си. Съжаляваше, че не се чувства по-зле, но пък това не беше първото му убийство. Всяка година беше убивал хора в онзи проклет варварски ритуал — изслушваше греховете им и ги пронизваше в сърцето. Какво толкова беше още една душа на сметката му?

Ако погледнеше по-сериозно на онова момиче, несъмнено щеше да открие някаква жалка история. Например че фамилията на Ана е на ръба на разорението и че тя се е надявала да го съблазни, за да спаси близките си. Или че баща ѝ я е принудил да влезе в леглото му, за да може след това да го изнудва. Андрос беше казал, че Ана е в списъка на претендентки за брак, нали? Или… Все едно. Какво беше направила и защо? Как се беше промъкнала покрай охраната му? Можеше да е било заговор. Не, по-скоро беше просто неразбиране и неопитност.

Но Гавин обикновено не губеше самообладание така. Беше стабилен, логичен. В името на Оролам, беше цялостен мъж. Беше. Някога.

Вече не.

Беше изгубил синьото. Това не беше просто факт, свързан с магията, беше навярно и личен факт също така. Беше загубил хладната, твърда, безстрастна практичност на синьото. Не беше имало никаква причина да убива момичето, нищо освен страст и омраза, които да го тласнат към такова нещо. Страст и омраза, необуздани от разум.

Загубата на сила не беше само загуба на сила. Гавин ставаше… по-малко. По-малко сдържаност, по-малко разумност. По-малко човек.

Беше хвърлил едно момиче от терасата. Що за човек би направил това? Не го беше искал… но това нямаше значение. Беше го направил. И може би го беше направил преднамерено.

И беше изгубил Карис. Тя бе дошла в стаята му, посред нощ, облечена да правят любов. Сърцето му се бе качило в гърлото. Милостиви Оролам! Не знаеше какво беше мислила, защо бе дошла точно сега, след като бяха имали безброй възможности месеци наред. Но беше дошла. Всичко щеше да е съвършено, ако беше направил поне едно нещо другояче — ако не беше замаял охраната си, като им каза, че иска женска близост, ако се беше събудил по-рано, ако беше спрял една непозната, преди да го яхне. Дали?

„Видях каквото исках да видя, точно както го правя винаги. И самозаблудата ми струваше истинското.“

Замисли се колко ли време му остава, преди да загуби и жълтото. Колко още му оставаше, преди да загуби и останалото? Имаше още осем месеца до Освобождаването. Когато бе открил, че е загубил синьото, си беше помислил, че ще издържи дотогава. Вече знаеше, че това няма да стане.

Замисли се за целите си.

„Луцидоний, толкова мрачни ли са били нещата за теб, когато Ур те е заклещил в долината Хас? Усъмнил ли си се в себе си тогава? Или наистина си бил толкова непоколебим, колкото ни казват историите? Ти си променил света, но в това ли си искал да го промениш?“

Гавин беше убил собствената си майка и тя му беше благодарила за това. Що за идиотски свят беше това? Беше му благодарила!

Спомни си за онзи художник, онзи проклет гениален художник… как се казваше? Ахейяд Ярководни. Беше дал име на момчето и го беше убил. Даваше трохи с едната ръка и отнемаше всичко с другата. И Ахейяд му беше благодарил. Гавин се беше провалил при Гаристън, загубил беше града, имуществото на жителите му, живота на толкова много хора, които бяха обичали… а те му се кланяха като на бог. Те го обичаха.

Как така той беше единственият, който разбираше какво е?

Нямаше да се намерят отговори в гаснещите звезди. Както нямаше богове, нито Оролам, нито светлина в среднощния час.

Можеше да оцелее от това, нали? Може би — ако Ана Джорвис беше робиня. Не беше обаче. Баща ѝ притежаваше повече от половината баржи, които плуваха по Великата река, а майка ѝ беше сестра на Арис от Зелени була. Арис, Подчервената. Бивша съюзничка, страстна и склонна към война. Арис обичаше Ана. Арис щеше да превърне унищожението на мъжа, убил племенницата ѝ, в дело на живота си. С нейната страст и безскрупулност, която пораждаше това да ти остават само още две години живот? По дяволите, дори това, че Гавин губеше гласове в Спектъра, означаваше…

Нищо не беше възможно. Всичко беше свършило.

Слънцето най-сетне сграбчи хоризонта с накървавени нокти и се изкатери нагоре. Гавин се приближи до огромния кристал, окачен на оста му, и щом слънчевата светлина най-сетне се спусна над него като тежката длан на Оролам, смъкна искрящото наметало и го пусна в краката си, после дръпна калъфа му и притисна длани в големия студен камък.

Разшири сетивата си, заопипва светлината. Не можеше да види синьото, но можеше да го усети. Не беше точно извън баланс — синьото беше почти равно на червеното точно сега, — но нямаше контрол. Усещаше го неравно, шахматна дъска на пълен хаос. Усети възел обаче, малък, далече там в Лазурното море, може би дори не във физическа форма все още, но се събираше и се затягаше, понесъл се над повърхността като един от легендарните ледници от великите морета отвъд Портите на Вечния мрак. Гавин беше унищожил напастта, но тя никога не можеше да бъде довършена окончателно. До половин година щеше да се появи друга. Можеше да унищожава напаст след напаст, но те бавно щяха да се съграждат наново… докато една истинска Призма не ги обуздае.

После усети зеленото. Там нямаше никакъв ред, никаква ясна шахматна дъска. Зеленото течеше буйно, на хаотични струи. Злачните равнини избуяваха сега, през есента, защото ги покриваше огромна ивица зеленина. После — пролуки. Огромни — петна водорасли в морето, празни пространства и после друг възел, едва оформящ се някъде на югозапад. Къде беше това?

Оролам! Точно пред Ру. Точно на пътя на настъпващата армия на Цветния принц.

Двата… възела… Каквото и да представляваха, те бавно нарастваха.

Вложил волята си в огромния кристал, Гавин се опита да Балансира, опита се да наложи щастлива хармония над целия свят, както беше правил толкова много пъти.

Точно за това беше създаден. Точно това беше правил безброй пъти, без дори да има нужда от кристала. Точно това бе неговият гений, неговото предназначение!

Нищо. Вакуум. Празнота. Липса. Беше само човек, само човек, който натиска някакъв камък, все едно си въобразява, че може да изстиска от него втечнени мечти с желанието си. Глупак.

Беше свършило. Беше свършил. Призма, който не може да Балансира, не беше нищо, а без Призма, който да може да Балансира, светът бе обречен. Проблемите не само щяха да се влошават. Нещата щяха да се върнат до състоянието, в което са били преди Луцидоний: раждане на богове, притеглящи, стичащи се към бога на своя цвят, опитващи се самите те да станат богове, и всеки бог във война с всеки друг, самият свят разкъсан от стихийни бури, които траят десетилетия, морето задръстено и мъртво, чудовищни зверове, вилнеещи из равнините, ледници, изсипващи се от планините, за да стигнат чак до пустините. Глад, лишения и постоянна война за оскъдни ресурси, които можеха напълно да изчезнат още следващата година. Народи, накъсани на племена и кланове. Опожарени градове. Изгорени библиотеки. Край на цивилизацията.

Ако само половината от онова, което разказваха за света без Призми, беше истина, щеше да е катаклизъм, който да засенчи всички други. Гавин седна, загърна се в топлещото наметало. Унасяше се в несвяст и наново се връщаше в съзнание.

И бавно го осени. В този безумен свят, където нищо не бе такова, каквото трябваше да е, той не беше единствената Призма. Стегнатото в гърдите му му подсказа какво трябва да направи.

„Дори моят егоизъм трябва да свърши.“

Стана, обърна гръб на светлината и тръгна да види брат си.