Заслепяващият нож

55.

Гавин отново беше излязъл да плъзга на разсъмване. Днес беше сам. Карис тренираше няколко от Ясновидците в самоотбрана, а вечерта се беше вдигнала буря и я задържа в малкото им градче горе на ръба на вулкана, Платото. Щом слънцето изгря, Гавин се прозя, откъсна поглед от вълните точно в неподходящата секунда и плъзгунът леко се килна.

Загубата на скорост завъртя плъзгуна и Гавин изхвърча от него и пльосна във водата.

Заплува към плъзгуна, който подскачаше весело сред вълните, и вече напълно буден се покатери на палубата. Какво му беше казала Третото око? Нещо за това да не прави грешки често? Засмя се. После замръзна. Беше го запитала дали е плувец; той ѝ беше казал, че само когато направи грешки с плъзгането; а тя беше казала: „Виждам“.

Когато една ясновидка каже: „Виждам“, внимавай.

Тази сутрин беше поел на запад, за да започне част от решетката си от недалечните Червени скали. Вече беше плъзгал час.

Третото око беше казала на Гавин: „Три часа на изток, два и половина часа на север. Иди там преди пладне.“ Пет и половина часа от сега означаваше час и половина след пладне.

Ако тя беше говорила точно за сега, нямаше как да стигне там преди пладне. Тъй че не трябваше да е говорила за…

„Винаги цепиш направо“, беше казала.

Умна вещица. Играеше си с него.

Не беше длъжен да върви право на изток и след това право на юг, трябваше да тръгне на югоизток… Направи няколко пресмятания, пръстите му заотмятаха въображаемите топчета на сметалото. Хващането на хипотенузата щеше да му отнеме… Четири часа.

Разбира се.

Тъй че Гавин обърна малкия си съд на югоизток към слънцето.

След няколко часа то беше почти над него и Гавин си помисли, че сигурно е сбъркал посоката или е разбрал упътванията погрешно. Морето беше голямо все пак. Но не можеше да направи нищо освен да продължи напред.

А след това морето се промени, започна да се успокоява. Имаше нещо странно в това. Гавин спря плъзгуна. Огледа се. Имаше нещо като сянка по вълните. Все едно тънък облак забулваше слънцето и той можеше да види краищата на тази сянка в разликата в цвета на вълните. Но никакви облаци нямаше в небето. Морето беше някак хлъзгаво, все едно някакво масло укротяваше вълните.

Гавин коленичи на ръба на плъзгуна, натопи ръката си във водата и гребна шепа. Водата беше като рядка киша, само че не беше студена. Гавин я огледа отблизо. Видя хиляди, десетки хиляди мънички пръчици, като игли, като части от снежинки, и всички бяха подредени еднакво. Не можеше да вижда синьо, не можеше да го притегли. Ако можеше, навярно нямаше да има никаква загадка. Помириса водата: сол и смътният, едва доловим мирис на смола, варовитата минерална миризма на син луксин.

Вълните гъмжаха от син луксин, който се опитваше да се оформи в кристали, някак спонтанно се събираше, вместо да се разделя и разпада на слънчевата светлина, както би трябвало.

Плъзгунът се завъртя и водата в шепата му също се завъртя, пръчиците се завъртяха като игла на компас. Едната страна сочеше към външния ръб на мазното петно. Тъй че другата трябваше да сочи към центъра… накъдето трябваше да тръгне.

Готов беше, колкото бе възможно. Подсили и стесни тръбите, които тласкаха плъзгуна, помисли отново и ги накара да се слеят в една. Искаше едната му ръка да е свободна. После плъзна към центъра.

Водата се сгъсти. После се сгъсти още повече, загребващата тръба я завихри като лъжица, разбъркваща супа.

Кристалите син луксин започнаха да се слепват и да образуват по-големи късове. Преминаването му издаваше звук като мачкаща се оризова хартия, докато трошеше луксиновия лед.

Видя пред себе си син остров, носещ се над вълните… а там не трябваше да има никакъв син остров. Полюшваше се много бавно сред разпененото море и пропукваше огромни листове луксин при всяко движение. Част от него се разтапяше мигновено под слънцето, но други части бяха станали толкова наситени със син луксин, че се задържаха.

А след това видя нещо, което го накара изобщо да спре да притегля и да замръзне. Вече се намираше в плитчини, плътен леден луксин плуваше може би на разтег под вълните. На този бял фон успя да види, че в плитките води плуват хора. Десетки… не, стотици тела, които се люшкаха, голи и обрасли с кристали.

Проклятие. Не хора. Сини бесове.

Не бяха мъртви, а поглъщаха слънцето и луксина. Водата беше толкова наситена с луксин, че им помагаше да направят прехода към сини бесове.

„Иди там преди пладне“ — беше му казала Третото око. Изведнъж го споходи болезнена интуиция за това, което става със спящите бесове по пладне.

Гавин притегли гребло и предпазливо преведе плъзгуна си между люшкащите се спящи бесове. Стигна до брега с разтуптяно сърце. Хвърли котвата и скочи на плътния син луксин.

Гледката беше неземна. Имаше кристали, високи колкото него. Вълните бяха разбили много от тях, но блестящите шипове общо взето сочеха в една и съща посока… навътре, все навътре.

Тъй че Гавин затича. Целта му беше огромен шпил в самия център на острова, може би на половин левга разстояние. Отначало тичаше бавно — теренът просто бе толкова насечен, че трябваше да скача от някой бодлив кристал към странно блещукаща колона. Повърхността непрекъснато се пропукваше и във въздуха се изстрелваше струя блестящи сини кристали. В небето кръжаха странни вихрушки, извиваха се надолу в хипнотизиращо, математически точно движение. Изкривени триъгълници се рееха като стъклени птици, понесени от невидим ветрец.

Кристалите пращяха под стъпалата му като сняг и оставяха зад себе си стъкло, поемаха топлината и дори натиска на стъпките му, за да създадат още по-голямо съвършенство.

Докато се придвижваше навътре, редът на синьото започна да се налага още по-силно.

Гавин видя как един шип, изникнал под ъгъл, потръпна. След това се хлъзна, докато не се изравни съвършено с повърхността. Целият остров тук беше съвършено плосък. Пред себе си видя дванайсет кристални шипа, стълбове, подредени в кръг около основата на огромния шпил.

Всеки от дванайсетте стълба беше три разтега висок. Щом Гавин се приближи до най-близкия, видя вътре в него най-съвършено оформения син бяс, на който се беше натъквал някога. Човешката кожа на съществото беше напълно обелена. На нейно място бе изтъкано пано от скъпоценни камъни, самите нишки се променяха според това колко движение мускулите отдолу налагаха на кожата при всяка точка. Беше ужасяващо красиво — все едно някой бе нарисувал шедьовър с кръв.

Гавин не се поколеба. Затича към централния шпил. По външната страна на шпила имаше стъпала, очертаващи странен квадрат. Без перила. Той затича нагоре по тях.

Деветдесет и седем стъпала до върха. Първото, което забеляза Гавин, беше, че Бялата мъгла може да се види оттук. Мъглата и рифът, който тя криеше, бяха легендарни. Приказките за точното ѝ местонахождение се различаваха, но всички бяха съгласни, че е някъде в средата на Лазурното море. Може би в самия му център, като паяк в паяжината си.

Какво по дяволите търсеше този плаващ остров толкова близо до рифа Бялата мъгла?

Не можеше да е съвпадение. Твърде много ставаха съвпаденията напоследък.

След това очите му се спряха на стълба, извисяващ се на върха на шпила. Беше пълен с бълбукаща вода и врящи газове… сиво за очите на Гавин, тъй че трябваше да повярва, че е синьо. Вътре имаше нещо, но той не можеше да види какво е. Наведе се по-близо. Слънцето, доближило зенита си, проряза с лъчите си кипящите газове и Гавин видя извивка на нивото на очите си…

О, не!

Слънцето разкъса газовете и чистата му светлина огря напълно огромния стълб. Извивката на нивото на очите му беше рамо!

„Точно по пладне…“

Целият син остров потрепери. Повърхността се пропука и изстреля късове кристали високо във въздуха. Само шпилът не се разтърси. Във всяка от дванайсетте обкръжаващи го колони Гавин зърна движение. Но очите му останаха приковани в централния стълб пред него.

Вътре в стълба се оформяше огромна фигура. Пред очите му се раждаше бог.

Гавин притегли меч от жълт луксин, започна да го запечатва болезнено бавно… а очите на полуоформения бог примигаха и се отвориха, фокусирани някъде далече… и после забелязаха Гавин. Светлината в стълба се усили. Мечът най-после се запечата и Гавин посече с него през стълба под брадичката на бога.

Очите на създанието лумнаха и блъвнаха върху стъклото лепкава слуз.

Е, това беше лесно.

Гавин изви силно меча в двете си ръце, усети как костите изстъргаха и поддадоха. След това издърпа меча. Слузта запльока в краката му. Той притегли наситено подчервено и червено, подпали ги и огненият му юмрук прониза разбития луксин. Пръстите му напипаха врата на съществото, сграбчиха го и Гавин изтръгна синия ужас от стълба.

Това не беше бяс. Това беше самият Мот. Човешка плът, сливаща се в едно с луксин, дотолкова, че самият човешки скелет се разширяваше. Гигантът беше несъвършен, все още не напълно оформен. Въплъщаваше се и Гавин бе прекъснал раждането му.

Гавин му отсече главата. Отсече костеливите му ръце, отсече краката му — прасците напълно оформени, бедрата — още костеливи. Пресече гръбнака — всичко това в бърза последователност. Нямаше да има възкресение. Изтръгна от врата на съществото златната огърлица, украсена с огромен черен скъпоценен камък, и я запокити настрани, след това поръси и намаза всеки крайник на посечения бог с горяща пихтия. Подпали я и я насити с толкова много подчервено, че всичко да изгори изцяло.

Мот започна да се топи, разля се, изпари се, изгоря и изчезна.

Чак тогава Гавин си позволи да отклони вниманието си към онова, което ставаше на острова, с острова. До ушите му стигаше писък, далечен и нечовешки. Въздухът беше станал по-топъл. Триъгълниците-птици се гмуркаха надолу във въздуха… не, падаха безжизнени. Слънцето високо горе бе възвърнало обичайния си цвят. Вихрушките се бяха превърнали в мъгла и вятърът ги разнасяше.

Половината от дванайсетте стълба се бяха пръснали. От един се измъкваше на свобода съвършен син бяс. Целият остров сякаш се разтапяше и водата заливаше повърхността. Вонята на освободен луксин беше навсякъде.

А в далечината Гавин виждаше стотици сини бесове, надигаха се от локвите си и пищяха.

А после — може би малко късно — той забеляза, че шпилът, на който стоеше, се пропуква.

Лошо.

Шпилът се разцепи и късът, на който стоеше Гавин, се наклони, хлъзна се и пропадна цели петнайсет стъпки. За секунда Гавин си помисли, че е извадил късмет и че ще се задържи. Но шпилът се пропука отново и този път късът, на който стоеше Гавин, се наклони безумно и той полетя във въздуха.

Изхвърлянето на струи червен луксин и огън вършеше работа само ако човек може да разбере къде е „долу“. Гавин летеше с главата надолу; заизвива се и се заобръща във въздуха. Едва успя да открие къде е долу и изхвърли пламъци натам, преди да падне. Висока скорост, но странично, за щастие, а луксиновата твърд се изпаряваше и оставяше вода. Мека, прекрасна, не смъртоносна вода. Той пада в нея сякаш цяла вечност.

Когато най-сетне спря, осъзна, че се е взрял в очите на един от съвършените бесове. Главата на създанието беше кривната на една страна. И беше съвсем будно.

Сините бесове реагират бързо и лошо, при това без изобщо да мислят. Гавин изобщо не споделяше тази слабост. Скочи от водата и атакува синия бяс. Изхвърли огнено кълбо към лицето му и след това го обезглави. После затича през дълбоката до коленете му вода. Излезе от нея, продължи по полегатия склон… и се озова срещу трийсет виещи сини бяса. Те вдигнаха ръце като един, светлина се вля в дланите им и луксиновите стрели се оформиха за част от секундата.

Той се хвърли на земята и десетки ледени късове прелетяха над главата му със съсък. Миг по-късно той се изправи, размаха ръка и издигна пред тялото си огромен зелен щит. Атакува. Щитът заподскача и затрепери в ръката му от ударите на десетките стрели.

Част от бесовете започнаха да стрелят по него с по-дълги и по-големи стрели. Другите ги последваха. Проклети бесове! Винаги разбираха мигновено какво мислят другите бесове. Гавин реагира моментално, тялото му разбра какво да направи преди мозъка му.

Огромният щит ставаше все по-тежък с всяка секунда — забиващите се в него стрели бяха тежки.

Мозъкът му почти го беше измислил, но щитът се плъзна опасно надолу. Нямаше време. Ръбът на щита удари повърхността в краката на Гавин и той залитна напред, изтърва щита, пльосна в дълбоката до глезените вода и се превъртя.

Вдигна се отново, загърнат в огън. Ръцете му пометоха наляво и надясно, изригваха огромни вълни от пламъци. Клекна, понеже по-силните от сините бесове все пак успяха да пронижат с оръжията си огнената стена.

Нямаше как да задържи това вечно обаче. След две-три секунди щяха да го пронижат.

В същия миг Гавин извади невероятен, нелеп, милостив късмет. Повърхността под тях се разпадна напълно и всички потънаха в океанските дълбини.

Гавин си пое дълбоко дъх, преди да се гмурне.

Никога не си беше мислил, че ще благодари на морски демон, но онази битка го беше научила как да се движи във водата като риба. Гавин прибра ръцете си на кръста, разтвори длани и започна да мята назад дискове зелен луксин: всеки изстрел го тласкаше бързо напред.

Заобикалянето на механично плуващите сини бесове не беше сложно и след трийсет секунди Гавин стигна до носещия се на повърхността плъзгун. Покатери се в него и мигновено се прикри с щит от зелен луксин. Няколко стрели удариха щита му, но само след секунди той вече набираше скорост. Чуваше далечните пронизителни крясъци на бесовете. Ярост, изригваща от дълбините на уж чисто рационалните сини. Гняв от това, че човешко същество може да надвие синьото им съвършенство, гняв, че може да сгрешат.

Заобиколи острова, докато той се разпадаше и потъваше, и по бялата диря на синята разпадаща се грамада прецени, че цялото това нещо се беше движило като огромен кораб право към рифа Бялата мъгла. Защо?

Нямаше време да мисли за това. Няколко от сините бесове вече се опитваха да притеглят и да направят лодки, за да се спасят. Един щеше да съобрази как, после другите щяха да го последват. Гавин не можеше да позволи това да се случи.

Притегли и сътвори на плъзгуна си понтони, след това сътвори над тях мечове от жълт луксин, с върхове надолу във водата.

Плъзна се в убийствени бързи кръгове над плуващите някогашни човешки същества. Звукът от разкъсваната им остъклена плът бе приглушен от водата и бързата скорост. Всяка смърт биваше оповестена само от глухо пращене като от колело на каруца през по-голям камък, придружено понякога от изригващи над повърхността мехури и винаги — от червеното цвете на бликнала кръв.

Призмата беше несравним воин, а във война избиването е неизбежно. Беше неуморен труженик, кръжеше и кръжеше като ястреб. Кръжеше, докато крясъците не секнаха, докато омразата не свърши, докато алената кръв не спря да залива чисто жълтата палуба на плъзгуна му, докато не струпа цялата жътва на смърт пред портите на ада.