Заслепяващият нож

78.

Краткият, поднесен шепнешком доклад на Марисия беше ужасяващ. Старата позната паника стегна гърдите на Гавин. Първо беше новината от всички сатрапии: дванайсет морски демона, плуващи заедно в три прави редици от по четирима, обикалят цяла Аборнея пет пъти, преди да изчезнат. Ледена кора покрива цялото Кратерно езеро в Келфинг, макар времето да е твърде топло. Стада от по хиляда диви кози, всички строени в съвършени редици. Поети онемяват. Музиканти пишат по сто страници ноти на ден, като забравят да ядат, пият или спят, докато не изпаднат в безсъзнание. Роби на една галера гребат, докато не умрат, от страх да не нарушат ритъма. Майки, увлечени в къщна шетня, изоставят плачещите си бебенца, докато не си свършат работата.

Имаше определена ирония в това как редът излизаше извън контрол, но не и такава, каквато щяха да харесат мъртвите. И това не беше най-лошото.

Алармата на синьото не се беше задействала. Марисия не беше разбрала, че Дазен се е измъкнал. Кога за последен път Гавин бе проверил онзи механизъм? Преди година? Година и половина?

В третата година от затварянето на Дазен, с надеждата да облекчи ужасните му кошмари, Гавин беше направил защитна система в случай на провал. Така си мислеше. Ако Дазен пробиеше някой от затворите, самото действие трябваше уж да активира предупредително сияние на върха на шахтата — алармата.

Или Марисия беше… — не, стъписването беше искрено, — или механизмът на Гавин беше поддал.

Ако улеите не бяха включени, Дазен вече щеше да е умрял от глад. Гавин го беше направил така, че ако Дазен се опиташе да хвърли луксин нагоре по улея, това също така щеше да го превключи… но ако един механизъм беше поддал, другите също можеше да са се провалили. Проклятие! Не ги беше направил така, че да траят вечно. Луксинът се разпадаше с времето, дори и в тъмнина, а той беше създал почти всяка част на затворите от луксин.

„Ако е мъртъв, щях да съм го почувствал, нали? Усетих, че нещо не е наред, когато умря Севастиан. Разбира се…“

Асансьорът се разтърси и спря два етажа по-долу. Не много хора имаха нужните ключове, с които да спрат асансьора на Призмата.

Беше Гринуди — с неприятна, самодоволна усмивка. Протегна мълчаливо ръка. Гавин взе бележката от роба. Вече знаеше какво гласи.

„Синко, ела в покоите ми. Това не е молба.“

Точно както предполагаше.

Първо — Кип и Самит в стаята му, като го задържаха, за да не може да провери веднага алармата на улеите. После беше „спешното заседание“. Сега това.

Но нищо не можеше да се направи. Ако Дазен се беше измъкнал, значи вече отдавна го нямаше. Ако беше гладувал, щеше отдавна да е мъртъв. Милостиви Оролам, това поставяше приказките на бесовете как Дазен Гайл щял да дойде да ги спаси в различна светлина, нали?

Те знаеха. През цялото време бяха действали, за да го освободят.

„Мир, Гавин. Търпение. Ако е станало, станало е. Ако не, не предупреждавай най-проницателния човек на света, като се държиш странно.“

Тръгна с Гринуди. Нищо нямаше да спечели с отлагане. Нямаше да е по-готов да се справи с онзи тиранин по-късно, а времето нямаше да охлади гнева на Андрос Гайл. Всъщност може би беше най-добре да отиде при него сега, докато яростта му все още беше прясна и не беше имал време да планира отмъщението си.

Влезе в тъмното помещение. Въздухът беше душен и горещ. Мразеше да влиза тук. Въпреки свръхвиолета тук имаше мрак, който се просмукваше чак в костите и отслабваше волята.

— Гавин — каза Андрос Гайл. Гласът му беше спокоен и хриплив.

— Татко. — Събра колкото почит можа да намери в себе си.

— Прониза ме в гърба. — Лицето на Андрос Гайл беше покрито, разбира се, но тонът му беше почти учуден. Харесало му беше, осъзна Гавин. Нищо не беше останало на стареца, освен да доказва майсторството си на играч. А нямаше игра, която можеше да се сравни с това Гавин да го предизвика.

Андрос беше почти сигурен, че ще спечели, и това уплаши Гавин.

— Направих това, на което ме научи ти, татко.

— Опъна ми се заради някакви окаяни скитници от Тирея?

— Спечелих. Аз спечелих.

Последва мълчание.

— Тъй че си имаш своя собствена сатрапия. Само по себе си, нищожно. Тази нова Тирея дори може да не оцелее. Тъй че получаваш в Спектъра глас, на който можеш да разчиташ за година-две. Не дискретно обаче. Ако искаш да притежаваш Цветовете, има по-добри начини. Защо ми се опълчи?

— Смешно — каза Гавин. — Точно това беше въпросът ми към теб. Защо ми се противопоставяш, татко? Какво те интересува дали воюваме, или не? Не че някой ще те помоли да излезеш на бойното поле. Какво те интересува дори дали аз ще стана промахос отново? Какво би могло да е по-добро за фамилията ни?

— Забравяш кой задава въпросите тук — сопна се Андрос.

Гавин седна в едно от трите кресла. Величествено някога, то вече беше опърпано.

— Значи си играл на Деветте крале с Кип? Колко е добър?

Беше дребнаво упорство, да задава още странични въпроси, след като баща му беше постановил закона. Но смяташе, че за Андрос ще се окаже неустоимо. Той вече си нямаше нищо освен игрите си.

Андрос се усмихна — устните му се извиха нагоре.

— След войната си загубил форма, Гавин. Можеше да си добър като мен. Сега времето ти е на изчерпване и никога няма да ми бъдеш равен. Съжалявам, че те прецених погрешно.

„Погрешно? Меко казано. Вмирисано на старост чудовище. Майка само ме погледна след Разцепената скала и ме разбра. Ти си говорил с мен хиляда пъти оттогава и все още не ме познаваш. Никога не си ме познавал, сляп стар глупак.“

— Не знаеш какво ми причинява на мен да си мисля, че може да не се окажа като теб — отвърна хладно Гавин.

— Време ти е да се ожениш — изхриптя Андрос.

Гавин беше смятал, че старецът може да е забравил. Самият той почти бе забравил. Беше удар в корема.

— Ще се оженя само за една жена — каза Гавин.

— Именно. Само за една. Остават ти пет години. Ако можеш да ми дадеш четири внука, може би един от тях ще има достатъчно качества, за да имам шанс да пресъградя тази фамилия.

— Имам син — отвърна Гавин. Кип, който всъщност беше син на брат му. Каква ужасна бъркотия.

— Копеле. — Андрос махна с ръка. — Ще бъде избутан настрани, като му дойде времето. Докато истинските ти наследници стигнат пълнолетие, Кип ще служи другояче. Като средоточие за опитите на друга фамилия за покушение и прочее. Но Кип никога няма да носи името на тази фамилия.

Гавин сплете пръсти и се усмихна презрително, но Андрос не можа да го види, разбира се.

— Какъв е генералният ти план тогава?

Андрос Гайл присви устни. Седна срещу Гавин.

— Канех се да ти дам правото на избор на жена. Имаше три добри кандидатки, от достатъчно богати фамилии или с много полезни връзки, и момичетата са достатъчно млади, за да ти дадат бързо деца. Достатъчно млади, за да са… податливи. Внимателни.

— Искаш да кажеш, че би могъл да ги контролираш след като аз умра.

— Разбира се. Спиш с някоя жена със силна воля и тя може да ти открадне бъдещето и да изчезне. — Андрос се ухили злобно.

Гавин замръзна. Ако се съдеше по тона и усмивката, изречението трябваше да е нож под бронята му — под бронята на Гавин, — а той нямаше представа за какво говори баща му.

Кажеше ли нещо погрешно, щеше да го разбере.

Тъй че не каза нищо — все едно, че беше стъписан. Което си беше така, макар и по други причини.

Кинжалът. Имаше нещо общо с кинжала.

— Любопитен ли си кои са те? — попита Андрос.

— Не особено — отвърна небрежно Гавин. Преглътна.

— Ана Джорвис, Нафтали Делара и Ева Златната роза. Щях дори да добавя Лив Данавис, ако беше успял да спасиш Гаристън с помощта на баща ѝ. Разбира се, ти обвърза клана на Данавис към нас другояче — но изгуби дъщеря му, — тъй че там е спорно. Тъй или иначе — продължи Андрос Гайл, — вече си унищожил този избор за себе си. Ще ти го призная, сине, предлагаш ми интересни предизвикателства.

Гринуди им донесе чай. Гавин взе чашата си.

— Татко, като стана въпрос за спорно, всичко това е спорно. Няма да се оженя…

— Тизис Маларгос.

Гавин насмалко да разлее чая.

— Какво?

— Тя е на деветнайсет. Не толкова млада, че да забременее, ако кихнеш към нея, но достатъчно млада, за да зачене бързо. Хубава също така, или така поне казва Гринуди. По-голямата ѝ сестра Ейрени пое финансовите дела на фамилията им, след като Дервани не се върна от войната. Брилянтен търговец е тази Ейрени. Издигнала е фамилията до внушителна финансова сила, а зестрата, която е обещала за Тизис, макар и огромна, бледнее в сравнение с богатството, което ще наследи Тизис, когато Ейрени умре.

— Какво? Какво би наследила Тизис от сестра си?

— Ейрени е лесбийка. И не обича децата достатъчно, за да легне по гръб за който и да е мъж. Достатъчно умна е обаче, за да флиртува с много мъже с цел да си осигури по-добри сделки и, както смята тя, да ни държи под контрол, ако сестра ѝ наистина се омъжи за теб. В това отчасти е права: няма да има никакъв развод или скандални любовни връзки, докато си женен за Тизис, Гавин.

— Какво?! — Гавин все още не беше осмислил първата част. Баща му искаше да го ожени за Тизис? Тя беше жената, саботирала проверката на Кип. Жената, която Гавин току-що беше изхвърлил от Спектъра.

Милостиви Оролам! Майката на Гавин беше изповядала, че е поръчала убийството на Дервани — защото той знаел тайната на Дазен. А сега баща му искаше да го ожени за жена, чийто баща Фелия Гайл беше убила.

— Виждаш ли красотата в това! Ейрени държи наследството си срещу нас, а ние държим Кип срещу нея. Ако тя остави фамилията ни да наследи всичко, отказваме се от Кип. Не е единствената карта, с която разполагаме, за да играем, но винаги е умно да накараш противника си да плати, за да пожертваш карта, която бездруго не си искал да играеш.

Чисто формално Гавин схвана изкушението във всичко това — не за фамилията му, а за него самия. Тизис беше красива жена, която все още можеше да бъде превърната в приятел, вместо във врага, който беше смятал, че си е създал току-що. А и с това щеше да спре баща си да унищожи Кип. Най-малкото, щеше да спечели време на Кип. Времето на самия Гавин бе на привършване и нямаше да има никой, който да защити Кип, след като той си отидеше… а ако Гавин умреше преди Андрос, Кип щеше да има нужда от тази защита. Но…

— Татко, защо веднъж не помислиш да ми помогнеш? Единствената жена, за която ще се съглася да се оженя, е Карис Белодъб.

— И какво носи тя на фамилията ни? — изсумтя Андрос Гайл. — Няколко голи имения? Които съюзниците на фамилията ѝ оставиха да изсъхнат, докато тя си играеше на черногвардейка? Не бъди глупав.

Гавин отпи от чая. И когато нервите му се успокоиха, много спокойно, много кротко отвърна:

— Тя или никоя друга.

— Винаги си бил любимият ми син, Гавин. Мислех, че видях себе си в теб. Мислех си, че видях воля в теб. Може би не трябваше да се оплакваш чак толкова горко за това, че сега я обърна срещу мен, макар да имаше сериозно основание да не го правиш. Помниш какво направихме, за да станеш Призма. Всичко, което си, го дължиш на мен, сине. Така че сега или направи точно каквото ти казвам, или цената ще е по-скорошна и тежка, отколкото можеш да си представиш.

Гавин стана, без да каже нито дума.

— Сине, нека да чуя, че го казваш. Кажи, че ще ми се подчиниш в това.

Гавин отиде до вратата, разтвори черните завеси и пристъпи извън душния мрак.

— Гавин! — извика след него баща му. Глас на старец. Слаб глас. — Гавин!