Заслепяващият нож

109.

— Пет минути до изгрев — каза оранжевият притеглящ. Нервно и шумно засмукваше слюнката си покрай ката, който бе пъхнал под устната си.

Десетина оранжеви и жълти притеглящи се бяха събрали при подножието на южната кула на Ру, за да изчакат зората, и заповядаха нервно на Лив и отряда ѝ да пазят тишина. Отрядът на Лив бе съставен от четирима притеглящи и четирима войници. С нея правеха святото число девет. Тя би предпочела да съставят святото число деветдесет и девет. Би предпочела да има със себе си бойци, които могат да притеглят, и притеглящи, които могат да се бият, но Кървавите халати бяха на години отдалечени от нещо, което поне малко можеше да се доближи до качествата на Черната гвардия.

Армията на Кървавите халати беше готова за бой, но най-близките бойци бяха на петстотин разтега от стената. Аташийците със сигурност имаха оръдия с толкова голям обхват, но бяха решили да пестят барута. Лив предполагаше, че положението им е почти толкова тежко като на Кървавите халати. Батареята на Цветния принц на южната страна на протока имаше барут едва колкото за един изстрел от всяко оръдие и той се надяваше, че флотът на Хромария ще избегне този бряг и ще мине покрай отсрещния — нападателите вярваха, че аташийските им съюзници все още го държат.

Лив нямаше да узнае как се е развило това, преди всичко да е свършило, ако изобщо го узнаеше. Собствената ѝ задача беше почти самоубийствена. Войниците ѝ бяха с опърпаните кожени брони и избелелите сини наметала на Сините копелета, наемническа чета, платени от Ру. Наемническите чети рядко се договаряха с охота да издържат на дълга обсада, тъй че управниците на Ру сигурно им бяха платили баснословна сума.

И както можеше да се очаква от мъже, които са верни най-вече на кесията си, с готовност бяха стигнали до разбирателство с Цветния принц. Отказаха да се бият за него от страх, че репутацията на ренегати ще затрудни бъдещите им договори. Но се съгласиха да улеснят екипа на Лив в замяна на снизходителност, когато Кървавите халати вземат града.

Като всеки водач, Цветния принц мразеше наемници, но все пак му се налагаше да ги използва. Беше убеден, че пиратският лорд Паш Векио го е предал. Мършавият пират се беше заклел, че корабът му ще се задържи до южния бряг и ще подкара флотата на Хромария право към капана им. Бяха ги известили, че са видели кораба му, тъй че може би се беше появил в последния момент. По-вероятно изчакваше настрани като някои други пирати с надеждата да ударят някой пострадал кораб след битката и да вземат роби и плячка.

Далечният ек на оръдия над морето се чу тъкмо преди съмване. Лив се зачуди дали там умират хора, които познава. Обърна се, погледна стената и каза на оранжевоокия дъвкач на кат, който стоеше до нея:

— Мислех, че това е невъзможно.

— Учили сте в Хромария, нали? Хромарият лъже, принцесо.

От всички цветове само оранжевите притеглящи на Цветния принц бяха по-добри от тези на Хромария. Илюзиите им, сътворени в дълбините на други луксини, бяха толкова добри, колкото и на учениците на Хромария, но също така правеха нещо, за което Лив беше чувала само слухове и което Хромарият отричаше да е възможно: внушаваха усещания. Човек трябваше да види обекта, върху който са хвърлили злокобната магия, и трябваше да е податлив на такива неща — колкото по-емоционален си, толкова по-мощно ще ти подейства магията. Но тази крепостна стена бе техният шедьовър в две части. Първо, хората на Цветния принц в града бяха хвърлили магии върху всяка сграда и улица, както и върху самата стена на няколко карета наоколо. Магиите можеше да се правят толкова фино, че окото дори нямаше да ги различи, особено на фон с много цветове или шарки. Но ефектът оставаше — преминаваше през ума, чак до вътрешностите, попарваше черния дроб, пълнеше стомаха с жлъч. В един малък квартал оттатък тази стена всички бяха обзети от ужас.

Ужасът не беше чужд за човек в град под обсада и постигаше това, за което беше предназначен — хората да отбягват този район. Това означаваше, че оглеждаха стената не толкова внимателно, колкото трябваше, което пък означаваше, че илюзията се задържа.

Лив попита как го правят. Казаха ѝ, че влагат волята си в творението, също както се правят големи. Така в известен смисъл магията оживяваше. Забранено беше от Хромария, разбира се. Според луксиатите разкъсващата част на волята на човек можеше да разкъса човешката душа и тези изгубени части на душата никога нямаше да се върнат.

Кървавите халати знаеха по-добре. Така твърдяха.

Требушетът на Червените стръмнини мяташе огромните си камъни на всеки четвърт час и камъните падаха все по-близо до този квартал. Оранжевите бяха стигнали до стената и когато поставиха взривовете, ги настроиха така, че да избухват в момента, в който камъните на требушета разтърсват земята.

Един аташийски капитан беше убит, а друг подкупен, с гаранции за безопасност за него и семейството му, когато градът падне. Бяха пробили дупка в стената, а след това я бяха покрили с илюзия. Син луксин, покрит с червен, жълт и оранжев, усукани в илюзии така, че да приличат на самата стена. Това щеше да заблуди един бърз поглед от двайсет или трийсет крачки, но не и отблизо.

Проходът не беше достатъчно широк, за да пропусне цялата армия, и беше прекалено нисък, за да минат коне, но не това беше стратегията. Час след като екипът на Лив влезеше в града, Цветния принц щеше да прати петстотин от най-добрите си притеглящи и воини през прохода с указания да отворят южната порта на града и да пуснат войските му да влязат.

В крайна сметка Лив не виждаше как този план може да се провали. Цветния принц обаче не беше толкова сигурен. Беше искал единия ден да се справят с флота на Хромария, а на следващия с Ру, за да не би флотата да дебаркира и да го нападнат в гръб. Но беше рискувал. За да се задейства капанът му, трябваше да направи и двете неща днес.

Ако нещата не тръгнеха добре, Лив щеше да се окаже много, много сама в един враждебен град.

— Време е! — ревна оранжевият до нея, щом слънцето изгря, и той и един син и един жълт докоснаха стената на три различни места, за да задействат контролните възли. Смъкнаха илюзията като завеса.

— Помнете какво каза нашият принц — напомни им Лив. — Това, което правим днес, е заради милост. Цената на свободата винаги се плаща с кръв. И ако трябва да се плати, по-добре да се плати от малцина. Нека да бъдем бързи и неумолими.

Не беше кой знае каква реч, но и Лив никога не беше държала речи. Хората ѝ кимнаха, след което влязоха през стената първи. Тя беше предпоследна. Ако загинеше, цялата им мисия щеше да се провали, тъй че щяха да пазят преди всичко нея. Цената и привилегията на това да си свръхвиолет.

Присви се зад тях. Стената беше осемнайсет крачки широка в основата. Огромна. Затова не я бяха бомбардирали пряко с требушетите — щеше да им отнеме месеци, докато я разбият. Оръдия можеше да го направят, но нямаха нужното количество барут, нито лесен достъп до селитрови мини, за да направят повече, но този, който беше казал на Цветния принц, че петима души ще могат да минат рамо до рамо, го беше излъгал. А и беше толкова ниско, че Лив трябваше да се прегъне на две, за да мине. Петима рамо до рамо? Можеше да достигне стените, ако разпереше ръце. Но за техните цели беше достатъчно и Лив за миг се зарадва, че ще влезе в града първа, вместо сред петстотин души, провиращи се през тясната дупка, докато са подложени на огън и магия.

„Благодарна съм, че влизам сама във вражески град? Аз съм луда.“

Най-после излязоха. Всички бяха прашни. Седем стъпки високият Фирос си беше остъргал главата в тавана на тунела и му течеше кръв. Изтупаха прахта от избелелите си сини ризи — най-близкото до униформа, което имаха Сините копелета — и превързаха набързо главата на Фирос.

— След мен — каза Фипс Навид. Беше братовчед на Паям Навид, великолепния магистър, в когото Лив и всяко друго момиче в Хромария бяха почти влюбени. Фипс беше отраснал в Ру. Баща му и всичките му по-големи братя и чичовци бяха обесени след Войната на Призмите. Бил на дванайсет години и самият той едва избегнал клупа.

Затичаха по улиците. Близо до стената, заради вдъхващата страх магия, нямаше никого. Но скоро минаха покрай няколко войници, които само им кимнаха. Заобиколиха отдалече едно каре, за да избегнат отряд от Сините копелета — само няколко от старшите командири на наемниците знаеха за плана им. Всеки низш офицер, който ги видеше, щеше да ги попита какво правят тук.

По-голямата част от града бе незасегната от войната. Цветния принц искаше да получи нова силова база, а не ново изцеждане на ресурсите си, тъй че беше наредил да обстрелват само няколко квартала и артилерийските батареи. Цели пазари и дворци бяха непокътнати. Сградите бяха от кирпич, варосани, с плоски покриви, които служеха за допълнителни стаи, особено в горещи нощи, също като в Тирея. Но тук имаше много повече дворци, построени около централните дворцови градини. Щетите, понесени от Ру през Войната на Призмите, отдавна бяха заличени от богатството на града.

Но хората по улиците не изглеждаха щастливи. Изглеждаха уплашени — очевидно се дължеше на магиите на страх, обагрили всяка стена. Докато минаваше покрай дворците, Лив зърваше мъже с далекогледи — бяха ги насочили към морето. Грохотът на оръдията едва се чуваше сред уличния лабиринт обаче.

Стигнаха безпрепятствено чак до храмовия квартал и Великата пирамида на Ру изведнъж се извиси над тях. Лив моментално забеляза родството и съперничеството ѝ със зикуратите на Идос. Идосците бяха заложили на височината и макар техния зикурат да беше по-висок и по-стръмен от Великата пирамида, освен с чистата си маса и огромност не можеше да се сравни с нея. Бяло боядисаният варовик бе разположен точно по основните посоки на компаса, големи месингови мангали горяха денонощно на всеки ъгъл, големите стъпала на източната фасада бяха облицовани с лъскава мед и блестяха на слънцето като червено злато, а самият връх бе покрит с електрон и огромното огледало на него светеше като вдигната високо звезда. Всеки сезон облицовката на всичките четири страни се променяше, макар че тази година поради настъплението на вражеската армия не бяха отпуснали средства за есенните украси.

Всяко лято пирамидата се превръщаше в градина, същинска планина от цветя, като всяка година планът се поверяваше на нов уредник и една от благородните фамилии покриваше разходите.

Толкова късно през годината цветята трябваше да се повехнали и мъртви и пълното великолепие отдавна да е отминало. Но всяко растение все още бе в пълния си разцвет — ефект от зелената напаст, както бе казал Цветния принц. Тази година градините бяха оформени така, че да събуждат представата за слънце, кацнало на върха на пирамидата, в грубоватия рунически стар аташийски стил. Лилии, гардении, бели ириси и бели хортензии отстъпваха място на маргаритки, лютичета и невени. В зигзагообразни стъпки рози, лилии и лалета изобразяваха лъчите на слънцето, пронизващо небе от хиацинт и синчец. Гора от жива буйна зеленина заемаше средата, а основата бе лабиринт от рододендрони, камелии и рози с всякакъв цвят. Надолу по всяка страна течаха потоци, преминаваха дори над големите стъпала в ексцентрични акведукти. Фонтани бълваха вода от височините в езерцата на десетина разтега надолу. И всичко това беше временно, за да бъде сменено следващия сезон заради нещо също толкова разкошно. Благородните фамилии го правеха, за да се състезават.

Самият мащаб на богатството, необходим за такава показност, едновременно изумяваше и отвращаваше Лив. Този град беше богат, но бяха подминали предостатъчно просяци, бездомници, сакати и сираци само за половин час.

— Зяпаш — каза ѝ тихо Фипс Навид.

Лив извърна очи. Никой като че ли не беше забелязал, че е зяпнала. Идиотка. Зяпането беше сигурен начин да разкрие маскировката им.

Но всички останали изглеждаха заети, загрижени за своите си неща, и държаха главите си наведени. След още две минути бяха в подножието на големите стъпала. Един от командирите на Сините копелета беше там, синеок дърт пръч с чупен нос и без предни зъби. Казваше се Паз Каваир. Говореше с един от градските капитани, който пазеше подножието на пирамидата с шестима мъже.

— Лив! — викна Паз. — Надявах се, че ще те видя. Ела тук.

Лив се намръщи и притича към него с хората си.

— Сър — каза му. — Отивам да видя колко барут…

— Остави това. Имам съобщение и искам да го занесеш горе на лорд Аравайнд.

Тя се намръщи, преструвайки се на тъпа, и попита:

— Мога ли да пратя някой от хората ми?

— Не, важно е. Само на него. Лично. Освен това как ще си запазиш задничето стегнато, ако не се поизпотиш малко?

Капитанът се засмя, а хората на Лив се заподхилкваха.

Лив ги изгледа строго.

— Не знам какво ви е толкова смешно, момчета, но ако аз тръгна нагоре, идвате и вие.

Това ги накара да млъкнат.

Капитанът се засмя, но след това като че ли се притесни.

— Мога да пусна само двама от вас. Можем да отнесем съобщението вместо вас, ако искате, но не мога да пусна въоръжена група нагоре по Великата пирамида.

— Ние сме във война. Шегувате се, нали? — каза Паз Каваир.

— Не съм педант, но имам заповеди все пак — отвърна капитанът. Беше млад мъж. Тъмнокос, с красиви сини очи и мъниста по брадата. — Знаете как е.

— Знам — рече Паз Каваир. — Скачай.

— А? — попита капитанът.

Това беше сигналът. Хората на Паз Каваир и на Лив нападнаха аташийските войници: извадиха ножове и ги промушиха през ризниците, скършиха им вратовете и посякоха свирепо капитана и всичките му хора. Всичко свърши толкова бързо и телата бяха отнесени толкова пъргаво, че нямаше никакви викове за тревога.

Щом убийството приключи, Паз Каваир обърна наметалото си. Имаше знака с орела на Ру, пришит от другата страна, все едно той е началник на охраната. Лив и всички други също обърнаха наметалата си.

— Пет минути да стигнете до върха, ако тичате. Трябва да стигнете там преди смяната на стражата.

— Нали това трябваше да е новата стража — каза Лив.

— Смяната закъсня. Нищо не може да се направи вече по това. Хайде!

Затичаха нагоре по стъпалата. Щеше да е въпрос на време, преди мъжете на лорд Аравайнд да ги видят. Ако извадеха късмет, наметалата щяха да им спечелят мир, докато стигнат до върха — повечето войници в града нямаха официални отличия, но беше прието само елитни войници да се доближават вкупом до лорд Аравайнд. Само че това беше война, а при война старите порядки се нарушават.

Лив затича.

На юг отекнаха оръдия и тя видя как част от армията на Цветния принц сгъсти редиците и настъпи към портите. Беше главно отвличаща маневра — заради нея.

— Лив — беше казал Цветния принц предната нощ. — Досега те изпитвах. Да видя дали мога да ти се доверя за нещо.

— Знам. Бих казала, разбира се, че можете да ми се доверите, но предполагам, че така или иначе щях да го кажа.

Той се подсмихна. Беше малко страшно с белезите му от изгоряло, но тя вече не им обръщаше внимание.

— Не изпитвам верността ти, вече не. — Слънцето залязваше рано, огряваше Червените стръмнини и удължаваше неимоверно сенките от требушетите. — Твоята компетентност. Това е изпитание, на което съм принуден да те подложа, защото разполагам с много малко свръхвиолетови притеглящи, а за това ми трябва добър. Най-добрият. Бих предпочел да те пазя в безопасност, но се налага да те изложа на риск, за да можем да победим. Ако успееш, ще те възнаградя по-високо, отколкото можеш да си представиш.

— Какво трябва да направя? — попита Лив.

И ето я сега тук, потна, задъхана, имаше чувството, че всеки момент ще повърне. Спря за миг и погледна към морето, понеже усети нещо, понеже ѝ се стори, че чува нещо.

Огромен зелен остров беше израснал от дълбините на морето в средата на протока. Кораби, като малки точици, се разбиваха и засядаха. От острова се понесоха огромни вълни. Гигантска колона се издигна от центъра му. Сърцето на Лив заликува и тя изведнъж се почувства дива и силна. Зелената напаст!

Чу шум от битка от юг. От стената стреляха оръдия и мускети, разтърсваха града. Войниците на върха на пирамидата все още не бяха видели нито напастта, нито отряда на Лив — гледаха битката, която се разиграваше пред стените.

Но макар да се чувстваше дива и силна, тичането по стъпалата бе изтощително. Лив забави и мъжете от двете ѝ страни я сграбчиха под мишниците и почти я повлякоха нагоре. Не ѝ се подиграваха и не я подценяваха. Бяха бойци и телата им бяха тренирани за това. Тя не беше. Почувства се слаба и безпомощна… а някаква част от нея се чувстваше пленена и искаше да се изтръгне на свобода. Но тя потисна подтика.

Щом наближиха върха на пирамидата, забавиха ход. Почти невидим отдолу, на предпоследното ниво на пирамидата имаше квадратен вътрешен двор, където се събираха благородниците и се извършваха религиозни ритуали. Точно тук мъжете и жените от кралската фамилия на Ру бяха избити и после хвърлени надолу по стъпалата. От кошници висеше еремофила, а водни езерца и фонтани пазеха хладина за благородниците, докато роби им поднасяха плодове и вино.

Всички притеглящи от екипа на Лив извадиха очилата си, и тя също. Притегли обвивка от свръхвиолет и я запълни с втечнено жълто, точно както я беше учил лично Гавин Гайл. Имаше чувството, че е било страшно отдавна.

— Кои сте вие? — извика глас отгоре. Войник на пост: искаше им паролата.

Син лъч го прониза в лицето и от очите му плисна кръв. Екипът на Лив атакува.

На върха на пирамидата имаше повече хора, отколкото Лив беше предполагала, но не и притеглящи. Тя изстреля светлинната си бомба сред тълпата и тя избухна и заслепи всички.

Хората на Лив бяха страховити — едни от най-добрите притеглящи и бойци, които бе виждала. Фирос завъртя две брадви, които приличаха на алебарди със скъсени дръжки, и където минеше, гинеха мъже, роби и жени. Сините притеглящи изстрелваха копия в лица и вратове, наляво и надясно. Фипс Навид връхлетя към лорд Аравайнд с викове за мъст и бе посечен от телохранителите на благородника.

Лив остана отзад и изстреля още светлинни бомби. Беше уплашена, но знаеше, че е незаменима и че бомбите ѝ вършат работа. Наложи ѝ се да извади пистолета си само веднъж, когато една полудяла робиня ѝ налетя със саксия. Жената падна в краката на Лив с кървава дупка в гърдите.

А след това всичко изведнъж свърши. Наоколо стенеха мъже и жени, но бой нямаше. Отрядът на Лив някак си се беше смалил до петима и всеки от тях оглеждаше труповете и довършваше ранени врагове, които се мъчеха да избягат или да се докопат до оръжия.

— Десет войници идват по външните стъпала — каза Фирос. — Ще задържа вътрешните.

Фипс Навид скимтеше до трона. Лив се приближи до него. Лявото му око беше избодено и копие го бе пронизало в корема и се показваше от гърба му. Единият му крак бе счупен.

— Спипахме ли го? — попита Фипс. — Оная свиня Аравайнд? Спипахме ли го?

— Да — каза Лив. — Прободен е в слабините. Фирос току-що му разпра гърлото.

Фипс се изсмя хрипливо, но завърши със стон.

— Добре, добре. Четиринайсет години го гоня този кучи син. Жалко, че не го довърших аз. Но пък… Вярваш ли в рая?

— Вярвам в ада — отвърна Лив.

Той сякаш понечи да се засмее, но лицето му се разкриви от болка.

— Ще ми направиш услугата, нали? Ще ида да намеря място и за двама ни.

Ухили се дивашки и задържа усмивката упорито, въпреки болката и страха. Тя си каза, че е милост, но не можеше да помръдне, докато не притегли отново свръхвиолет. Трябваше да го направи.

Тънкото острие преряза гърлото на Фипс и Лив се отдръпна. Краката ѝ трепереха. Обърна се, за да не гледа какво е направила.

— Стълбата! — извика Фирос.

Лив забърза към него и се закатери по стълбата. Под огромното лъскаво огледало имаше малка площадка. Щом се приближи до него, тя разбра, че не е обикновено огледало. Беше не само огромно — петнайсет крачки в диаметър най-малко, — но и безупречно чисто. Нямаше никаква прах, нито драскотини. В желязната рамка имаше някакви много, много стари руни, почернели от времето.

От върха на пирамидата можеше да види битката, разгръщаща се при стените. Петстотинте на принца, рязко смалени на брой, бяха успели да пробият през кървавия димен ад на тунела и напираха срещу войниците в съседните улици. Черният пушек на трещящите мускети и човешките крясъци се виждаха и чуваха дори оттук. Но Кървавите халати настъпваха и печелеха терен. След още половин каре щяха да излязат на един пазарен площад и превъзходните им умения щяха да получат по-широк боен фронт. След това едва ли щеше да отнеме много време да стигнат до портата. Но боят все още не беше свършил, а аташийците горе на крепостната стена като че ли имаха неограничени запаси от заредени мускети: вадеха ги, стреляха, подаваха им нови и те пак стреляха и засипваха атакуващите със смърт.

Лив откъсна погледа си оттам. Нейната битка беше тук. Присви очи. Огледалото сякаш зажужа в полезрението ѝ. Странно. Погледна в основата му и видя черен плот. Опипа го с пръсти от свръхвиолет и усети как огледалото потръпна. Сякаш вътре в него имаше малки невидими лостове.

„Какво правя?“ Погледна тичащите нагоре по пирамидата войници. Това беше последното ѝ изпитание. Точно за това беше създадена. Ако го направеше, Цветния принц щеше да ѝ даде повече, отколкото е сънувала. Никога вече нямаше да е незначителна. Никога повече нямаше да бъде пренебрегвана, презирана, безсилна.

Щяха да спечелят битката за града, но там някъде, по някакъв начин, битката за морето щеше да зависи от това, която тя направеше тук. Това бе нейният шанс да се отплати на Хромария за всяка подигравка, за това, че я използваха срещу баща ѝ, за това, че я накараха да наруши клетвите си, за опетняването на всичко.

Пипалцата на свръхвиолетовия ѝ луксин потънаха в черната кутия, напипаха лостчета вътре, дръпнаха… и огледалото се завъртя и едва не откъсна главата ѝ. Тя пусна луксина и огледалото рязко спря. Лив притегли отново, издърпа друг лост и огледалото се кривна настрани. Дръпна друг и огледалото заблещука и стана синьо.

— Бързо, милейди, идват! — извика един от хората ѝ.

— Работя! — отвърна му тя с вик.

Със свръхвиолетовите си пипала издърпа друго лостче и към повърхността на огледалото блъвна зелен филтър. Оттам насетне беше проста работа да избута и дръпне първите два лоста. Улови светлината на изгряващото слънце в огромното огледало и я изстреля над залива. Завъртя го наляво и надясно, и нагоре и надолу, зачудена дали ще разбере когато най-сетне го настрои вярно, или дали вече го настройва вярно. Усети нещо, когато лъчът се насочи далече в открито море, отвъд Руишки нос, но това трябваше да е от огромното ѝ усилие. Изобщо не беше правилната посока. Завъртя го над залива и заопипва нагоре и надолу.

След това нещо завибрира… за малко да го напипа, но го изгуби. Върна лъча назад, съвсем леко. Засече нещото и огледалото зажужа. И след миг се превърна от огледало в нещо съвсем друго.

Побра цялото слънце и вече отпращаше ярък смарагдов лъч към напастта. Беше видим в самия въздух, грееше яркозелен. Това не беше нормално. Не беше възможно! Огледалата никога не светеха толкова ярко, че да можеш да видиш лъча през деня. Може би в мъгла, в дим или нощем светлината можеше да се види, но не и час след изгрев-слънце.

И все пак се виждаше.

Но докато лъчът вибрираше в съвършена честота и жужеше като музика, сетивата на Лив бяха притеглени през самата огромна леща… и изведнъж тя успя да види тръпнещата кула над морето, точно пред нея, сякаш бе само на сто разтега, а не на хиляди.

И щом я видя, разбра, че Койос Белодъб е сгрешил. Беше преминала лесно изпитанието си по компетентност. Това беше изпитание във вярност. Защото видя Кип, и Карис, и самия Гавин Гайл там, при напастта, и разбра, че ако се подчини на Цветния принц, ще ги обрече на смърт.

Ако имаше силата да промени света, ако трябваше да спаси десетки хиляди наивни мъже и жени в бъдещето от акулите и морските демони, трябваше да остави приятелите си да загинат. Беше помолила Цветния принц да спаси Кип и Карис… беше заменила живота на Кървави халати за техния в Гаристън. Само преди по-малко от половин година нейните приятели бяха достойни за клетвата ѝ и за живота на няколко непознати. Дали спасяването им сега струваше колкото мечтата за един нов, променен, чист свят?

— Знаеш ли от какво има нужда Атират, Аливиана? — беше я попитал Цветния принц предната нощ.

— От жертвоприношения? — опитала се бе да отгатне.

— От светлина. Всеки бог се ражда в светлина.

И със сълзи в очите Лив донесе светлина.