Заслепяващият нож

96.

Точно докато влизаше в стаята си, Гавин видя баща си да идва с асансьора. Добре че старият кучи син беше сляп. Гринуди беше с него, но беше с гръб и помагаше на стареца да излезе от асансьора.

Карис спеше в леглото му. На стол до леглото седеше командир Железни.

— Командире — каза Гавин.

— Лорд Призма. — Имаше някаква странна отчужденост в гласа на Железни.

— Проблем ли има? — попита Гавин.

Железни го погледна.

— За малко щях да загубя един от стражевите си командири, един от приятелите си, в нещо, което изглежда като целенасочено нападение. А някой уби един от учениците ми вчера. Двама от дребосъците се кълнат, че мъжът се целел в Кип и улучил момичето случайно. Имате ли някакъв коментар, лорд Призма?

— Мога ли да ти се доверя докрай, Железни?

Железни се поколеба, както и трябваше.

— Това е положението — каза Гавин.

Командирът въздъхна.

— Обречени сме, нали?

Гавин не го разбра. Обречени, защото не си вярват един на друг?

— Хромарият е ударено от мълния дърво. Все още се държи, но е мъртво отвътре. Точно затова ще загубим — каза Железни. — Имаме цялата сила на света, но вярата ни е мъртва. Ако не вярваме в това, което правим, заради самото него, го правим просто за да поддържаме силата. И мисля, че някои от нас много ги бива в това да продължават да жертват хора просто за да хранят звяра.

— Сериозно ли го мислиш? — попита много кротко Гавин.

— Когато Ру падне, ще започне истинска война. А почне ли истинска война, а не просто въстание на няколко недоволни безумци, тогава започват въпросите. В някой момент всеки от нас ще трябва да се запита дали сме на правата страна. Ако вече сме решили, че нашата страна е грешна — че не съществува никакъв Оролам, че Хромарият е просто опит да се направи най-доброто от една лоша ситуация, — тогава накъде се обръщат хората за сигурност?

— Може би хората не трябва да търсят сигурност — каза Гавин.

— Трябва. Не трябва. Все едно е. Правят го.

Беше прав. Разбира се, че беше прав.

— Железни, да не би да ме молиш да се върна към религията? — попита Гавин.

Железни прие шегата със строг поглед.

— Собствената ми вяра е мъртва, лорд Призма. В немалка степен заради вас. Не съм ви молил да приемете една лъжа, но искам хората ми да имат основание да умират. Аз също няма да лъжа. Не мога да им кажа, че това, което правим, е важно. Ако това е без значение, ако искате от нас да умираме, защото дългът ни е да умираме, мога да приема това. Това може да е достатъчно за мен. Ще е достатъчно за Черната гвардия. Няма да е достатъчно за всички останали обаче.

— Толкова много ли ме обича Черната гвардия? — попита Гавин.

Железни изглеждаше стъписан от въпроса му.

— Ние не умираме за вас. Умираме един за друг, за нашите братя и сестри. Умираме за Черната гвардия. — След това се усмихна широко. — Но от ваша страна изглежда едно и също, предполагам. — Изправи се, погледна Карис, преглътна, после отново се обърна към Гавин. — Би трябвало да ѝ дадете пръстен, знаете ли. Особено ако тръгнете към собствената си смърт.

Разбира се. И трябваше да се погрижи тя да е осигурена, ако умре. Проклятие!

Железни излезе, а Гавин излезе след него. Слезе на етажа с апартаментите на баща си и майка си, като кимна вежливо на учениците, които му направиха място в асансьора, запътени по задачите си из кулата. Влезе в покоите на майка си.

Беше си мислил, че е приел смъртта ѝ, но когато влезе в стаята ѝ и вдиша познатите успокояващи миризми, спря до вратата. Имаше я миризмата на полирано дърво, лъха на лавандула, на водните лилии, които винаги беше мразил, малко на портокал, и на билките, които никога не бе могъл да определи. Единственото, което липсваше, бе миризмата на парфюма ѝ. Бучка заседна в гърлото му и заплаши да го задави. Едва можа да си поеме дъх.

— О, майко, най-после го направих. Най-после направих каквото бе редно с Карис. Жалко, че не можа да видиш това.

— Милорд? — намеси се плах глас. — Толкова съжалявам, милорд. Да се оттегля ли?

Беше стайната робиня на майка му. Гавин дори не знаеше името ѝ. Различно момиче от последния път. Нищо чудно, че стаята беше безукорно чиста, без дори прашинка.

— Калийн — каза Гавин. — Справила си се добре. Красиво е. Напомня ми за нея.

— Наистина съжалявам, милорд. — Тя скри лице в шепите си.

Гавин поклати глава. Момичето беше младо. Майка му винаги беше обучавала помощниците си превъзходно и беше избирала само интелигентни роби — предпочиташе това пред физическата красота, за разлика от други властни фамилии. Но имаше някои ситуации, за които човек не може да обучи едно четиринайсетгодишно момиче.

— Майка ми никакви указания ли не е оставила за теб? — попита Гавин. Обикновено, също като него, майка му беше държала поне половин дузина роби в домакинството си. Беше ги намалила напоследък — освобождаваше онези, които ѝ бяха служили предано дълги години. Гавин вече знаеше защо.

— Тя каза… — Момичето се поколеба, след което продължи: — Каза ми, че дава заповед за освобождаването ми на Гринуди, понеже една робиня не може сама да занесе писмото за освобождаването си на архиварите. Аз не… Простете милорд, но не съм чула нищо за това оттогава.

— Дърт мръсник — изруга Гавин. Баща му все още отказваше да приеме факта, че жена му е мъртва, тъй че просто беше пренебрегнал момичето. Беше стояло затворено тук четири месеца, без да прави нищо друго освен да чисти прахта, да носи свежи цветя и да се надява. — Тя остави ли ти писмо?

— Да, милорд — отвърна момичето шепнешком. — Гринуди го взе.

— Естествено. — Нямаше да им хареса, ако Гавин нахълташе в стаята на баща си.

Във вечната нощ да вървят и двамата! Гавин вече беше убеден, че баща му е поръчал побоя над Карис. Опитът за покушение срещу Кип беше под съмнение, но и той не можеше да се отхвърли.

„Погледни това, което обичаш.“ Да бе!

Отиде до вратата, притегли червен луксин в ключалката, напъна я, докато резетата се разхлабиха, а след това вкара жълт луксин, стегна волята си и изви. Ключалката изщрака и се отвори.

Можеше да е полумъртъв, но не беше кастриран все още, нали? Запали една лампа така, че да хвърли ярък жълт блясък из покоите на Червения, отиде до писалището и зарови из документите. Баща му беше на горния етаж, а един военен съвет със сигурност щеше да се проточи часове дори за толкова невеж за войната човек като баща му. Андрос Гайл, изглежда, си мислеше, че да си гениален означава да си добър във всичко, а генералите му щеше да трябва да запълват празнините в знанията му грижливо и бавно, за да не разгневят стареца. Предвид колко невежи бяха и самите те, щеше да отнеме доста време.

Беше почти комично колко много чудесна информация беше оставил баща му на открито. Гавин съжали, че не беше дошъл тук просто да поразрови. Андрос просто беше тук толкова често, че явно изобщо не беше помислял за опасността някой да влезе в покоите му, докато го няма. Нали почти никога не излизаше от тях.

Намери бързо бележката за робинята. Почеркът на майка му бе красив и равен, не бе загубила уменията си дори с напредването на възрастта.

„Ние, притеглящите, сме ограбени от живот преди възрастта да ни ограби от дарбите ни.“ Гавин не знаеше дали това е най-голямата жестокост от всичко, или малка добрина. Погледна писмото. Беше точно както бе казало момичето — простичко безусловно освобождаване и дарение от четиристотин данара. Момичето щеше да остави робството с повече пари в ръката си, отколкото щеше да е спечелила от слугинска заплата за две години. Цяло състояние за едно младо момиче. Достатъчно за зестра в селските райони на малкото сатрапии, където такива неща все още бяха обичайни. Единствената необичайна част бе, че на момичето се даваше въоръжена охрана от наемническата част Разцепения щит, за да я отведат до дома ѝ — Фелия Гайл несъмнено бе отчела факта, че изпращането на едно много младо и привлекателно момиче у дома с такова богатство ще го изложи на голяма опасност. Разбира се, пращането на охрана от Разцепения щит щеше да струва повече от двеста данара, но тези наемници имаха надеждна репутация.

Като много жени със социална съвест, Фелия Гайл беше хранила дълбоки резерви към робството. „Не сме ли всички ние братя и сестри под светлината?“ — питаше тя често. Гавин почти можеше да чуе гласа ѝ: „От гледната точка на Оролам какво значение има кой как е облечен?“ Но като мнозина други тя все пак имаше роби. Невъзможно беше човек да си представи един свят без тях. Хора нямаше доброволно да се хванат на работа в галери или в сребърните мини, или на каналите, нали? А какво прави човек с вдовиците и сираците, когато една страна е завладяна? Просто ги оставяш да измрат още първата зима? Оставяш ги за плячка на търговци на роби с по-малко скрупули, отколкото имаха цивилизованите сатрапии?

Тя често казваше, че робството е обезчовечаващо. Боят, правенето на копелета, несигурността на самите собственици. Никога не беше харесвала това. Това освобождаване беше щедро, меко казано. Но не и необичайно за онези собственици, които се бояха, че скъпите на сърцата им роби ще попаднат при жестоки господарки или развратни господари, или при вражески фамилии, които може да ги принудят да разкрият срамни тайни за предишните си собственици, или дори на добри фамилии, които може да изпаднат в затруднения и да им се наложи да отдадат под наем робите си за работа в мините или бардаците.

Гавин прибра писмото в джоба си. Огледа стаята зачуден дали има още нещо, което трябва да открадне. Пари? Скъпоценни камъни? Трябваше ли да се опита да прочете кореспонденцията на баща си? Отвори писалището и намери кутията. Огледа я за миг, след което се отказа да се опитва да я отвори.

Андрос Гайл живееше и умираше от кореспонденцията си. Кутията нямаше да поддаде пред нищо по-малко от длето и ковашки чук. Ако изобщо.

Гавин я върна на мястото ѝ. Беше тежка при това. Всъщност някои от предишните съдържания на кутията бяха опразнени, за да се отвори повече място. Няколко скъпоценни камъка с големината на яйца на пойна птица лежаха небрежно в чекмеджето между пера и хитроумната илитийска перодръжка с мастилен резервоар, която баща му толкова много харесваше.

Все пак изпитваше извратения подтик да открадне нещо. Тъй или иначе щяха да се откажат от него, тъй че може би трябваше да направи нещо, за да си го заслужи.

Очите му се спряха на страничната маса с купчините карти на Деветте крале на нея. Явно баща му беше играл наскоро. Беше едно от малкото неща, които носеха радост на стареца. Гавин беше играл с него безброй пъти в миналото. Старецът почти винаги печелеше. Беше по-добър играч от Гавин и нямаше нищо против да послъже при това, ако решеше, че може да мине, макар да се беше огорчил много онзи единствен път, когато Гавин го хвана, че го прави, и никога повече не се опита да измами, доколкото знаеше Гавин.

Но вместо да грабне една от колодите на масата Гавин се запъти към един от килерите. Баща му веднъж беше измъкнал оттам удивителна колода, след като Гавин бе спечелил три игри поред. Килерът имаше ключалка, но не беше нищо сериозно. Гавин порови из стари документи и любимите книги на баща си и намери стара, украсена със скъпоценни камъни кутия за карти. Извади я и я отвори. Картите бяха изключителни, но нямаха по себе си белезите за слепец. Трябваше да са били любимите на баща му преди зрението му да помръкне.

Пусна кутията с колодата в един от джобовете си и се върна в покоите на майка си. Младата робиня стоеше там и кършеше ръце. Той ѝ връчи писмото и отиде до сейфа на майка си. Трудно беше да се разбере дали цифрите изобщо са подредени в някаква система. Опита рождената си дата. Не се отвори.

Аха. Беше опитал рождената дата на Гавин. Добре: отново потъваше в маскировката.

Датата на Дазен подейства. „Благодаря ти, майко.“ Взе няколко кесии със злато и сватбения ѝ пръстен, и няколко рула монети. Даде на младата робиня едно, после още едно. Тя се ококори.

— Занеси това писмо на западните кейове, на Улицата на пекарите, знаеш ли я? Сградата със син купол приютява наемническата част на Разцепения щит. Искай да говориш с Едноокия или с Тая Вин. Бих те посъветвал по-скоро с Едноокия, той е добър към млади момичета. Кажи им, че те е изпратила лейди Фелия Гайл. Можеш да платиш до триста данара, за да те заведат у дома, включително всички техни разходи — ако можеш да се спазариш за по-малко, другото задържаш. После купуваш превоз до дома ти… откъде си?

— От Вивург, милорд.

— От Пария? Не приличаш на парийка.

— Първо поколение, милорд. Родителите ми са бежанци от войните. Не е толкова лошо. Много от нас има във Вивург.

— Добре. Пътят е дълъг, би трябвало да платиш четирийсет данара за добра каюта. Нар долу е по-евтино, но недей. Накарай охраната си да вземе легло с теб. Мъж или жена, няма значение, с Разцепения щит е безопасно. Можеш да помолиш за жена, ако предпочиташ. Също така занеси тази бележка на шивач. До мръкване трябва да свалиш робското облекло. Разбрано? — Гавин надраска бележка. — Трябва да се качиш на кораб тази вечер обаче. Това е желание на майка ми, но баща ми точно сега не е много с ума си. Не бива да си тук, когато е ядосан, а аз му давам достатъчно основания да е ядосан. До седмица ще забрави за теб, но засега…

Надраска втора бележка и я подписа със собственото си име. Капна на нея червен луксин, притисна го с волята си, за да приеме формата на печата му, и след това я подпечата с луксин.

— Това казва на всички, които биха могли да те спрат, че Призмата ще провери за теб и ако с теб е станало нещо лошо, ще развихри мъстта си над тях. Може да не се окаже вярно. Не знам дали изобщо някога ще стигна до Вивург, но ако живея достатъчно дълго, ще се опитам. Разбра ли?

Момичето изглеждаше готово всеки момент да се разплаче.

— Милорд… не знам как да ви благодаря…

— Тръгвай — подкани я той. — Много опасно е за теб тук. — „И за мен.“

Тя излезе и той я последва. После слезе долу в кулата и скри двете колоди на едно място, където беше сигурен, че баща му никога няма да провери. Върна се в стаята си.

Карис спеше. Гавин хлъзна пръстена на майка си с огромния рубин на пръста ѝ. Тя не се събуди. Странно, пръстенът се намести съвършено. Можеше да се закълне, че пръстите на майка му бяха по-дебели от нежните пръстчета на Карис. Гавин огледа пръстена.

Майка му го беше прекроила, за да става на Карис. Гавин се усмихна. Благодаря ти, майко. Представи си лукавата ѝ усмивка — тя бе знаела, че той ще се досети. „Не си наследил всичкия си ум от баща си“, щеше да каже. Все още усмихнат, докато сълзите напираха в очите му, целуна Карис по челото. Задържа ръката на жена си и поседя с нея. Ръката на жена му. Неговата жена.

След всичко, което бяха преживели. Битките срещу бесовете. Тъмнината и отчаянието. Прибра кичур коса зад ухото ѝ. Докосна нежно лицето ѝ. Попи я с очи, за да запомни всяка нейна черта. Пое си дъх, и дъхът бе чист.

В един свят, в който всяка опасност нарастваше, а собствената му сила отслабваше, Карис бе неговият гръб. Винаги беше гърбът му. И някак си, макар и да умираше, макар силата му да се раздробяваше и съдбата да надвисваше над него, се чувстваше по-цял от всякога.

Хомотът на отговорността лежеше провиснал до един от пилоните на леглото. Гавин целуна челото на спящата си жена, разкърши врат, развъртя рамене и надигна отново проклетото нещо. Нахлузи го. Почувства се добре. Все едно беше направено за него.

Марисия чакаше до вратата. Лицето ѝ беше грижливо сдържано, ръцете хванати пред скута, готова да служи. Гавин ѝ подаде бележката за регистъра на кулата, за да впишат, че майка му е освободила робинята си. Марисия я взе мълчаливо, но в стойката ѝ се долавяше колебливост.

— Марисия — каза тихо Гавин. — Аз… ако си заминала, когато се върна… помни, че за теб винаги ще има място тук.

Тя се поклони сковано и той разбра, че го прави, за да прикрие внезапно бликналите сълзи. Буквално избяга от стаята. Гавин потърка нос и също излезе в коридора, като се стараеше да не поглежда повече към нея. Командир Железни бе там и чакаше мълчаливо.

— Командире — каза Гавин. — Какво би казал да направим малко плъзгане? Един опасен флирт със смъртта.

Железни не отвърна нищо, но устата му се изви в лека усмивка.