Заслепяващият нож

44.

Първото, което забеляза Кип за дома на Янус Бориг, беше, че в него цари най-голямата бъркотия, която бе виждал. Бъркотията беше оставила лапите си по всяко кътче, отръскала си беше козината във всяко ъгълче. Купища дрехи като изкашляни валма косми скриваха пода и купища книги се издигаха като дървета, та бъркотията да бележи с тях територията си. Бъркотията като че ли нямаше голям усет за човешки стойности, защото стари оглозгани пилешки кокали деляха подовото пространство с бисери, скъпоценни камъни или цветно стъкло, дотолкова напомнящо за скъпоценни камъни, че веднага привличаше погледа.

Второто, което забеляза, бяха пушките. Янус Бориг обичаше пушки. Имаше една закрепена срещу вратата с дулото към шпионката в случай, че Янус реши да убие някой посетител вместо да го покани гостоприемно вътре. Но други бяха разпръснати навсякъде все едно, че бъркотията се беше препънала в тях и ги беше разритала наоколо. Пистолети, последен модел мускети с кремъчен затвор, магазинни пушки, къси мускети — удобните средства за убиване на хора бяха подръка и навсякъде.

— Не докосвай нищо — предупреди го Янус.

„Не съм и помислял, благодаря.“

— Половината неща тук вътре ще те убият, ако ги бутнеш неправилно.

„О! Страхотно!“

Тя се завъртя и сложи нещо на една лавица. Беше малко пистолетче. Дръпна от дългата си лула, кривна устни в подобие на усмивка и издуха дим от двете ъгълчета на устата си едновременно.

— Обещай ми нещо, копеле на най-великата Призма в историята.

Обърна лулата си и изчука пепелта до купчинка друга пепел. Вдигна друг пистолет, зареди го и след това с върха на ударника изчегърта останалата в лулата пепел. С всяко остъргване зареденият пистолет се въртеше и се насочваше ту към челото, ту към слабините на Кип.

Навсякъде около него имаше десетки неща и той не можеше да се премести никъде, без да докосне нещо.

— Ъъ, да? — каза Кип.

— Обещай ми, че няма да ме убиеш или да донесеш за мен на тия, които биха могли.

— Обещавам.

Тя смукна пискливо с устни и се изплю. Остави пистолета, след което натъпка лулата с тютюн, без да откъсва очи от него. Кип беше готов да се закълне, че до купчинката тютюн има купчинка барут. Старицата дръпна фитил от затвора на един от мускетите, пъхна го в пламъка на фенера и разпали с него лулата си.

— Закълни се — каза му иззад пелената дим.

— Заклевам се.

— Пак.

— Заклевам се.

— И с това се обвърза. Ела с мен — рече тя.

Кип се запровира след нея между безбройните вещи и оръжия. Тази жена не беше добре.

Последва я нагоре по стълбите и в работната ѝ стая. Разликата между помещенията беше поразителна. След стълбите бъркотията не беше оставила и една мръсна лапа. Тук нямаше никакво безредие. Всяка повърхност беше безукорна, всичко бе изработено от бял мрамор с червени жилки. Бижутерски лещи, чукчета и длета висяха до малки четчици, специални фенери и малки шишенца с боя. Едно писалище беше от плоча, с парченца креда на нея и всевъзможни сметала, големи и малки. Срещу него имаше статив, с черно платно и увеличителна леща пред него.

Една от стените бе заделена за довършени карти. Бяха окачени толкова нагъсто, че човек не можеше да пипне стената. А тя беше толкова голяма и толкова нагъсто покрита с тях, от пода до тавана, че ако Кип не беше прекарал последните седмици в библиотеката да запаметява всичко, което можеше да научи за тези карти, нямаше да има представа, че всяка от тях струва цяло състояние. Тези бяха оригинални.

И бяха толкова много! Дъхът му секна от изумление.

— Черните карти. Еретичните колоди — каза Янус. Седна на малко столче пред триножника си. — Знаеш за тях.

— Чух за тях много смътно — отвърна Кип. — Аз… не съвсем.

— Кои цветове си притеглял, Кип Гайл?

Полазиха го ледени тръпки. Усети, че му призлява.

— Това не е името ми — отвърна той сковано.

— Няма кой друг да си, Кип. Видях очите ти. Мислиш, че си умен, но истината е…

— Да, знам, всички ми казват, че…

— … си много по-умен, отколкото мислиш, че си.

Кип онемя, колкото и иронично да беше.

— Ти си Гайл до мозъка на костите си, младежо. Макар и да не си законен син, едно копеле може да стигне далече в този свят. Гайл са прокълнати, не знаеш ли? Фамилията има малко деца и е така от няколко поколения. Силните светлини угасват твърде рано. Поне така твърди историята. Е, какви цветове си притеглял?

— Защо искаш да знаеш?

— Защото започвам твоята карта.

Говореше все едно на друг език, или безсмислици. Кип се чукна с юмрук по челото.

— Имам дарба — каза Янус Бориг. — Прелюбопитна дарба. Необикновена. Имам много дарби, които са обикновени, разбира се, макар и не съвсем обикновени, взети заедно. И една дарба, рядка като на Призмата.

— Предполагам, че ще ми я кажеш.

„Някой ти казва нещо интересно, а ти го прекъсваш с дрънкането си.“

Но тя се засмя.

— Зелено, разбира се. Но и синьо. Какво още? Не си просто бихром, сигурна съм в това.

„Така ли иска да играе?“

— Ти можеш да рисуваш — каза Кип. — Много умело, и си бижутерка също. Можеш да разцепиш камък достатъчно фино, за да се вгради в картите ти.

Тя се изкикоти. Дръпна от лулата.

— Работата е, че тази игра е много по-лесна за мен. Имам останали само осем цвята, от които да предположа, а ти като нищо може да си способен да притегляш от повече от един от тях. Ти, от друга страна, имаш всички необикновени способности на света, от които да предполагаш.

Осем цвята останали? Десет цвята? За какво му говореше, по дяволите?

— Заяждаш се с мене — каза Кип.

— Може би някой ден ще се опознаем достатъчно добре, за да можеш да се досетиш — рече тя. — Дим?

„А?“

— Подчервено — отвърна Кип; мислеше, че старицата налучква какво може да притегля.

Тя обърна лулата с дръжката към него. Предлагаше му да си дръпне ли? Не, сочеше го.

— Подчервено ли си притеглял, или огън?

— Същото е — отвърна Кип.

— Отговори на въпроса.

— Огън.

— Знаеш ли, една схема може да е полезна, без да е вярна. Можеш ли да виждаш подчервено?

— Да — отвърна Кип. Изведнъж престана да е сигурен защо е дошъл. Любопитство? Май не беше достатъчно добро основание.

— Можеш ли да виждаш свръхвиолет? — попита тя.

Той кимна неохотно. Не беше сигурен дори защо изпитва неохота да ѝ дава повече информация.

— Искаш ли да бъдеш Призма, Кип?

Сякаш имаше някаква хитрина да задава въпроси, които той самият не искаше да си задава.

— Вероятно всеки си мисли за това — отвърна Кип.

— Не искаш да знаеш дали искаш, или не. Част от тебе го иска, но не мислиш, че би могъл изобщо да станеш като баща си.

— Това са безумни приказки. — Кип преглътна.

— Не, не са. Знам какво са безумни приказки. Знам го добре. Аз съм Създателка. Ние не сме просто художници. Ние сме пазачите на историята. Картите са история. Всяка една разказва истина, история. Черните карти казват история, която е била потискана, защото застрашава… — Погледна замислено към тавана, търсейки подходящата дума. Отказа се. — Ами, застрашава. Приеми го както желаеш.

Дръпна замислено от лулата.

— Това, което ще ти кажа, е ерес. Не го повтаряй, ако цениш живота си. Ерес, но вярна. Приеми тези думи и ги зарови дълбоко, цени ги. Има седем Велики дарби, Кип. Някои са обичайни. Други се дават само на едно лице на поколение, или едно лице на век. Светлината е истината и всички дарби са свързани с тази основа. Към светлината, към истината, към реалността. Да си притеглящ — човек, който работи със светлина — е велика дарба, но сравнително обичайна. Да си Призма е друга. Да си пророк, който вижда същината на нещата, това е много по-рядко. Моята дарба също е рядка. Аз съм Огледало. Дарбата ми е в това, че не мога да нарисувам лъжа. И дарбата ми казва, че твоят баща има две тайни. Ти, Кип, не си нито една от тях.