Заслепяващият нож

38.

— Старите богове не са били почитани, защото хората на Седемте сатрапии са били невежи глупци — каза Зимун на Лив. Вървяха заедно към покрайнините на Гаристън, през Портата на Старицата към равнината между старата стена и стената Ярка вода, където бяха на стан повечето притеглящи. — Старите богове са били почитани, защото са били реални.

— Сериозно? — каза Лив, без много да се старае да скрие скептицизма си.

По лицето на Зимун за миг пробяга гняв, но той бързо го заличи. Погледна я напрегнато: кой е наставникът тук?

Лив се изчерви. Мигновената ѝ реакция беше плод на старите ѝ убеждения. Винаги беше слушала, че старите богове са измислица, рожба на примитивното въображение на народите, които са живели около Лазурното море преди да дойде Луцидоний. Но ако Хромарият беше лъгал за други неща, то и това можеше да е лъжа. Лив се покашля.

— Искам да кажа, продължавай.

— Мисля, че народите на Седемте сатрапии също го знаят. Сякаш отникъде на повърхността отново изплуваха малки статуи на боговете. Скрити по тавани, в мази, в тайни фамилни олтари в горите. Дръж очите си отворени, докато вървиш през лагера, и ще видиш малки знаци. Скоро отново ще се учредят жречества, култът ще стане публичен… Изглеждаш скептична.

— Съжалявам, но… старите богове? Като Атират и Анат, и Дагну?

По лицето му отново пробяга раздразнение и Лив се почувства глупаво. Но той заговори добродушно:

— Знаеш ли какво изпитва човек, когато притегли свръхвиолет?

— Разбира се. Отчужден си, отделен от чувствата и честно казано, малко горд от това колко ясно виждаш нещата.

— Това не си ти — каза Зимун.

— Не съм ужасно самонадеяна личност, ще се съглася — отвърна Лив. „Но ти не ме познаваш, тъй че как би могъл да знаеш?“

— Нямах предвид, че не си „истинската ти“. Имам предвид, че не си ти.

— Моля?

— Тези усещания не са твои. Възприятията не са твои. Всъщност способностите не са твои. Ферилукс е невидим. Той стои зад най-великите постижения на човека, но няма високо мнение за повечето хора. Отчужден е и презрителен, но е избрал да сподели силите си с тебе.

Идеята ѝ се стори отблъскваща.

— Има невидим човек, който ми помага да притеглям? В това ли вярва Цветния принц? Моето притегляне си е мое.

Гласът на Зимун беше хладен и безчувствен.

— Значи ти си избра цветовете? Свръхвиолет, за външна, за тирейското момиче, което така и не можа да се впише в Хромария, но което тайно презираше момичетата, които така и не ѝ позволиха да влезе в жалките им кръгове. Жълто, за проницателна мислителка, която така и не можа да реши дали да се ангажира с всичко, което видя около себе си. Хм… звучи много… коя е думата? Произволно.

— Говориш като евтина врачка. Ако бях подчервена, щеше да кажеш: о, подчервено за момичето, което толкова се вбеси, че я направиха „външна“. Или синьо, о, ти, която завидя на момичетата, които се вписаха. Боклук. — Лив скръсти ръце и вдиша дълбоко. — Исках да кажа… Извинете, милорд, но не съм убедена. Знам, че Хромарият учи на лъжи, но това не означава, че ще приема първия контрааргумент, който ви хрумне.

Зимун не го прие лично.

— Хубава си, когато си ядосана. А когато направиш това с ръцете си, гърдите ги изпъкват приятно.

Лив погледна надолу и пусна ръцете си като опарена.

— Моля?! — Спря да върви, а той също спря, застанал срещу нея. За малко да зашлеви глупавото му лице. — Това е най-неуместното нещо, което някой ми е казвал изобщо. И очаквам да ми се извиниш веднага!

— Неуместно ли? Защо? Кой го казва? Ти си красива. Казах ти го. Кой решава, че не мога да ти кажа каквото си мисля? Бих ти го казал, но ти си достатъчно умна, за да си го разбрала вече. Ти се присъедини към Свободните, Аливиана. Ние решаваме сами и в това има сила. Хромарият иска да си скромна. Защо? Ако Оролам съществуваше, защо щеше да го интересува колко прилепнала е роклята ти или кой идва в леглото ти? Би трябвало да има по-големи проблеми за решаване, не мислиш ли?

— Ами… — Но Лив не намери какво да добави.

— Хромарият те учи да мразиш в себе си точно тези неща, които те правят силна. Ти си красива. Използвай това. Използвай го както самата ти пожелаеш. Не разбираш ли? Ти избираш. Е, би могла да избереш да станеш проститутка… не, не се обиждай, по дяволите, това е хипотетично! Би могла да се справиш много добре, несъмнено, и няма да е грешно, защото Оролам казва, че е грешно: изобщо не е грешно. Просто е тъпо. Лошо приложение на всичките ти дарби е и ограничава другите ти възможности за избор, поне докато светът не се промени. Така че е лош избор, но не и грешен. Същото е и с притеглянето. Някои хора прекъсват халото преди да са готови, избират да споделят тялото си завинаги, преди да могат да преживеят непокътнати съюза с умовете си. Използват избора си по начин, който отнема избора им, като при избора на самоубийството. Действието е глупаво и ги принизява в морално отношение. Това, което имаме тук, при Свободните — това, което предлагаме, — е „свобода за всички“. Но не е хаос. Свободен избор, свободно направен, но все пак с последствия. Ти избра да се включиш в армията, трябва да се подчиняваш на заповеди, докато изтече срокът ти на служба. Този свят е по-труден от онзи, който си напуснала, Лив. Свободата е трудна. Ако не искаш да те хваля, защото някой ти е казал, че не трябва да се гордееш с прелестните си извивки, с пълните си устни, с искрящата си кожа, с изящните очертания на шията си, с блестящите си очи, това е нелепо. Да вървят по дяволите. Ако не искаш да легнеш с мен, защото не ме харесваш, това е съвсем друго. — Страшно умен беше, нали? И изключително уверен. Властен.

Тя потисна внезапния порив на възхита и на някакво дълбоко, глупаво наслаждение от дръзките му ласкателства. Никога не я бяха наричали „красива“ в Хромария. Тирейците не можеха да са красиви, не можеше да са желани, не и след Войната на Лъжепризмата.

— Свикнал си да се налагаш, а?

— То си върви с това да си чаровен и умен.

Тя изсумтя.

— А с фраскането с юмрук в носа?

Той вдигна ръце и отстъпи.

— Не казах, че съм и храбър. — Подаде ѝ ръка и тя я пое, без да може да прикрие тържествуващата усмивка, промъкнала се през защитата ѝ.

— Мм. О, току-що се сетих нещо. Кой е бил Цветния принц? Преди да го изгорят?

— Койос Белодъб. Защо?

— Чисто любопитство. — „Брат на Карис?“

— Не е тайна. Това, което е бил някой, е по-маловажно за нас от това, което е и което ще бъде. Хайде да поработиш над притеглянето. Имаш много да отучваш и още повече да учиш.

— Все пак няма да легна с тебе — заяви тя.

— Ще поработим и над това — отвърна той с намигване и широка усмивка.

И с това започна обучението на Лив.