Заслепяващият нож

74.

Гавин поздрави Бялата с усмивка. Черногвардейците заеха местата си зад тях. Елесия, дребничка жена, светлокожа за Черната гвардия, буташе стола на Бялата. Това беше промяна. Значи Бялата отслабваше.

Незнайно защо, макар да се боеше от нея близо две десетилетия, тази мисъл му донесе само страх. Тя умираше, както и той. А ако продължаваше да притегля твърде много, Карис — също. Може би времето на това поколение беше отминало.

Междувременно еретиците на Цветния принц ставаха все по-силни. Кип нямаше да е готов навреме. Не и ако Гавин умираше толкова бързо. Беше загубил два цвята за… колко, четири месеца?

— Значи фалшифицира пробите на Кип, та враговете ти да не разберат, че е пълноспектърен полихром? — каза Бялата.

Да, по-добре беше да скочи направо в дълбокото. Дори само за да не ѝ даде повод да се отдаде на Балансирането, докато наблюдава отстрани.

— До голяма степен. Макар че някой изпрати убиец веднага, тъй че явно не подейства.

— Изглежда, някой се опитва да съживи Ордена. Имаше няколко необяснени убийства, докато те нямаше. Но за това можем да поговорим по-късно.

Влязоха заедно в асансьора. Гавин се задържа с настройването на тежестите. Първо, искаше да ги нагласи точно, за да спрат без тръскане за старата жена. Второ, искаше да чуе каквото има да му каже.

— Ако ми казваш плановете си предварително поне от време на време, бих могла да ти помогна, знаеш го, Гавин.

„Но това би означавало да ти се доверя.“

— Но това би означавало да ми се довериш — каза тя.

Плашещо. Твърде много време бе прекарал със старата коза. Зачуди се дали той става все повече като нея, или тя като него. Виж, това вече беше плашеща мисъл.

— Каква е крайната игра, Гавин?

Крайна игра. Той помисли за своите седем цели. Седем цели за седем години. Вече беше вътре от две години. И вече не му оставаха пет години. Беше се научил да пътува по-бързо от всички. По дяволите, беше се научил дори да лети. Беше се провалил в освобождаването на Гаристън… макар че ако приемеше аргумента на Корван, всъщност беше успял със спасяването на хората му. Все още не беше казал истината на Карис, но щеше да го направи. А другите три? Е, на това заседание щеше да се потруди над всички тях. И определено не можеше да ѝ каже за никоя от тях…

— Значи има крайна игра — каза тя и повдигна вежди в хладна насмешка.

По дяволите! Беше забравил, че говори с нея. Забравил беше да крие всяко свое изражение. Забравил беше първо да лъже, а после да мисли. Пази се. Отбранявай се. Крий се. Мотото на беглеца. Честността е смърт. Самотата е слабост.

— Война — каза Гавин. — Краят винаги е война.

— Дори не знам дали ще обявят война, но ако си мислиш, че ще те обявят за промахос, отново, си луд — каза тя, докато Гавин нагласяваше спирачката.

Асансьорът спря на етажа съвършено равно и столът ѝ на колелца излезе гладко.

Той закрачи напред, без да я изчака.

— Твърде много ги е страх от теб, Гавин.

„Твърде много? Не ги е страх достатъчно.“

Гавин влезе в залата за заседания и се настани срещу вратата. Масата, около която заседаваха, беше кръгла, но той искаше да може да види всеки, който влиза. Няколко от Цветовете вече се бяха настанили. Сада Надвиолетова, представляваща Пария, седеше до Клитос Сини. Сада беше от дребна благородническа фамилия в клан, който упражняваше малко влияние в Пария. Планинска парийка. Беше постигнала в живота си много повече, отколкото можеше да се очаква, благодарение на хладния си разум и пламенната си амбиция. Неопределена възраст, тънки ръце и крака, длани, съсухрени като клони на юкова палма, кожа — пъпчива като ствол на юкова палма. Носеше къдравата си коса прибрана на малки къдрички, с плътна шапчица от плетено злато, стегнала черепа ѝ, с малки пролуки по нея за всяка къдричка. Странна мода, която, доколкото Гавин знаеше, беше възникнала със самата Сада. Като свръхвиолет, Сада придаваше безстрастна перспектива на всичките си гласувания и често се оказваше накланящата везните гласуваща, защото беше неуязвима за всякакъв друг натиск освен логиката. Мразеше лъжите.

Клитос Сини беше рутгарец от глава до пети, но представляваше Илита. Беше страхливец. Интелигентен, но му липсваше стабилност, нямаше тежест. В повечето случаи правеше каквото му каже Андрос. Гавин седна до Клитос, като го поздрави с кимване, все едно не изпитваше пренебрежение към него. Сядането до него го устройваше — не заради компанията, а защото най-трудното е тайно да следиш израженията на тези, които седят до теб. Клитос беше без значение. За Гавин не беше нужно да може да вижда лицето му.

Джия Толвер Жълтата кимна на Гавин и се усмихна. В центъра на цветния спектър жълтите можеха да са наистина доста пламенни: велики души, които подчиняваха на властта си зова и на чувствата, и на разума в съвършен баланс. Джия не беше велика душа, макар да обичаше да си мисли, че е. Всъщност в крайна сметка тя беше станала съвършено податлива на зова както на разума, така и на чувствата. Беше човек на Гавин, почти винаги. Беше хлътнала по него от години. Усмивката му стигаше да спечели гласа ѝ, макар да беше доста деликатно изкуство да осуети опитите ѝ да влезе в леглото му. Опитваше хитрините си върху него от време на време и той отклоняваше тактично предложенията ѝ, вместо да ги отхвърля. Суетно същество. Съвсем добре на вид, но твърде много грим, макар да беше намалила парфюма, след като Андрос беше правил многобройни изрични намеци за помещения, миришещи на евтини курви, всеки път щом тя влезеше. Гордееше се със сключените си вежди и ги поддържаше съвършено.

След като седна, Гавин се усмихна на тази кацнала на челото ѝ космата гъсеница и лицето на Джия засия.

Другите влизаха заедно и си бърбореха. Бяха дружелюбни, но напрегнати. Делара Оранжевата, червено-оранжев бихром, чийто бюст беше толкова голям, че трябваше да има право на собствен глас, изглеждаше изпита, мрачна и някак състарена. Представляваше Аташ. Страната ѝ беше завзета от Цветния принц и тя несъмнено щеше да пледира за война. Несъмнено беше пледирала за война още откакто бе чула за нашествието.

Подчервената беше Арис от Зелените була. Беше бременна може би в осмия месец вече, винаги серийно бременна. В нея страстите на подчервеното бяха съчетани с културен императив притеглящите да раждат, за да се заместят мъртвите в несекващите някога войни между Кървавата гора и Рутгар. Беше, според Гавин, на около трийсет и пет и имаше дванайсет деца. Нито едно от един и същ баща, ако слуховете бяха верни. Имаше права яркочервена коса, лунички и сини очи, искрящи от кристална утайка, издаваща дълговременно подчервено. Оставаха ѝ може би около две години. Тринайсетте ѝ — или дотогава може би четиринайсет — деца щяха да отраснат високо почитани в Кървавата гора. Също така щяха да отраснат без майка.

— Къде е Луна Зелената? — обърна се Гавин към Клитос.

Клитос пребледня.

— Ужасно съжалявам, лорд Призма…

Луна, въпреки че беше рутгарка, беше човек на Гавин. Беше се постарал да я задължи към себе си толкова, че ако си поискаше всичко да му се върне наведнъж, тя щеше да направи за него почти всичко.

— Какво? — попита Гавин. „О, не!“

— Получи удар. Умря.

— Но тя нямаше и четирийсет и пет — каза Гавин.

— Много съжалявам, лорд Призма. Беше на ръба да разкъса халото от доста време и… — Клитос продължи тихо: — Имаше слухове, че няма да понесе Освобождаването. Разбирате ли?

Беше се опитала да се превърне в зелен бяс и не бе успяла. Или не?

Това беше проблемът, когато се изправиш срещу смъртта или безумието. Никога не знаеш кой какво ще направи. Гавин беше виждал всякакви през годините.

Това беше катастрофа. Обявяването на война изискваше просто мнозинство. Имаше осем гласа — един за всеки Цвят. И един за Призмата. В случай на равенство Бялата имаше глас. Гавин беше разчитал на Делара Оранжевата, която бе аташийка и определено щеше да гласува за война, и на Арис Зелени була, чиято Кървава гора бе твърдо за война — а и самата тя не беше против войната. Нейният глас, с този на Луна, щяха да го докарат до четири. Това щеше да го докара до Бялата, която според него щеше да гласува за войната. Не беше глупава.

Но без Луна му се налагаше да склони на своя страна Джия Толвер или Сада Надвиолетова. Джия често гласуваше с него, но аборнейците нямаха изгода от една война и нямаше да имат нищо против да погледат как Аташ гори, докато те се преструват, че неохотата им да се притекат на помощ е поради чист, възвишен пацифизъм. Сада Надвиолетова беше дори още по-трудна за преценка. Пария също беше далече от боевете и нямаше да иска да изпрати младите си мъже или богатството си… но Сада щеше да постъпи правилно. Надяваше се на това.

Трябваше да действа бързо, ако искаше да има шанс.

Може би новата Зелена, или Зелен, щеше да е податлив. В противен случай Гавин можеше да структурира вота. Баща му вече щеше да е изпратил гласа си за войната като „не“, но ако Гавин беше ловък и по-бърз, можеше да направи така, че да има гласувания по въпроси, за които Червения не беше пратил гласа си. Ако отклонеше прякото гласуване за обявяването на война, Гавин можеше да надиграе стария паяк. Трудно беше, но възможно. Щеше да обърне горделивото пренебрежение на стареца към Спектъра срещу него самия.

„Въпреки цялото удовлетворение, което получаваш от презрението си към нас, татко, всичко има цена.“

Луна Зелената обаче? Не можеше да е станала бяс, нали?

Но ако не беше… Мили Оролам, убийството на Цвят? Орденът не можеше да е чак толкова добър.

Това не беше най-добрият начин да успее. Знаеше го. Не беше подготвен за това заседание. Не че вината бе негова — бяха призовали за спешна сесия преди седмици, за да се проведе веднага щом той се върне. Тъй че той не можеше да изчака, не можеше да го отложи. Колкото по-дълго време прекараше с тези хора, толкова повече възможности щяха да имат да забележат, че нещо с него не е наред. Очите му все още изглеждаха призматични, когато бе изгубил само синьото… Но пък и естественият цвят на очите му беше син. След като вече бе изгубил и зеленото, дали очите му щяха да започнат да променят цвета си?

Всичко това беше лудост и препъване в тъмното.

Откъм коридора се чуха гласове и облечена в пищно зелено копринено наметало се появи не кой да е, а самата Тизис Маларгос, изумително красивата зелена, която бе саботирала изпитанието на Кип. Жената, която мразеше Гавин, защото фамилията ѝ имаше причина да мрази истинския Гавин. Жената, чийто баща беше убит по заповед на Фелия Гайл, защото той можеше да е издал, че Гавин всъщност не е Гавин.

Тя се изсмя на нещо, което събеседникът ѝ отвън бе казал, а след това хвърли рязък поглед към Призмата. Светлокафяви очи, лице със сърцевидна форма, бяла кожа, безценно рядката руса коса, щедри извивки. Екзотична красавица, която го мразеше заради нещо, което той изобщо не бе направил. Съвършено. Но много, много млада, за да е в Спектъра. Как беше станало?

И тогава събеседникът ѝ се появи пред очите му, с големи черни очила под алена качулка и в халат с цвета на кръв.

— Татко — промълви Гавин с вледенено сърце. — Каква изненада.