Заслепяващият нож

37.

Гавин последва Третото око до една поляна в джунглата, недалече от брега. Гореше огън, който да смекчи вечерната хладина, от клоните на едно дърво джамбу весело грееха фенери — светлината показваше зрелия си розов плод. На земята бяха застлани черги. В средата бе поставена купа с вино и по-голяма купа с фурми, джамбу и други плодове.

Третото око седна с кръстосани крака на чергата и движението оголи краката ѝ до коленете. Посочи мястото срещу себе си и Гавин също се настани.

— Та как все пак дойдохте тук, на Острова на ясновидците? — попита Гавин. — Как печели човек око? — Погледна я с лукава усмивка.

Тя пренебрегна въпроса му. Извърна молитвено лице към небесата, за да благословят храната ѝ. Пое си дълбоко дъх, а той се постара да не зяпне гърдите ѝ. Озърна се към Карис, която стоеше нащрек в джунглата. Тя хвърли поглед към гърдите на Третото око, а после отново към Гавин, озадачена. „Мислиш, че това е случайно ли?“ — попита го с леко повдигане на вежда.

Гавин затвори очи, за да изглежда, че и той се моли. На някои хора нямаше да им хареса мисълта, че Призмата е нерелигиозен.

„В какво само ме забърка, Оролам.“

Престори се, че привършва молитвата си. Когато отново отвори очи, Третото око се навеждаше напред — жест, който правеше разсейващи неща с дълбокото ѝ деколте. Каза:

— Мисля, че ще поискаш да освободиш своята… телохранителка? Има неща, които бих искала да обсъдя с теб насаме.

Гавин се обърна към Карис, която, разбира се, беше чула всичко.

— Няма да си тръгна — заяви тя. — Освен ако онези две жени с мускети, които си поставила в гората, не се оттеглят и не те претърся за оръжия.

Третото око погледна към джунглата. Изправи се с изящество. Явно заслепена от фенерите, не гледаше в правилната посока.

— Клара, Сезилия, вие ли сте? Казах ви, че животът ми не е в опасност. Добродетелта ми, може би. Моля, оттеглете се веднага. — После се обърна към Карис. — Заповядай.

Карис я опипа — бързо, но не и грубо. Беше професионалистка. А и в тази рокля нямаше много места, където да криеш оръжие.

Преди Карис да приключи, Третото око се наведе към нея и ѝ заговори — твърде тихо, за да може да чуе Гавин. Карис пребледня. Погледна Третото око стъписана, после хвърли поглед към него, за да види дали не е чул.

— Не може да знаеш това — каза ѝ. Опитваше се да говори тихо, за да не чуе Гавин, но бе твърде развълнувана, за да обуздае гласа си. Погледна рязко Гавин, когато Третото око продължи.

След това ясновидката замълча и тишината се проточи дълго.

— Ще съм наблизо, ако ви потрябвам, лорд Призма — каза сковано Карис и се оттегли.

Третото око отново зае мястото си срещу Гавин. Очите му бяха напрегнати, притеснени. Много малко хора въздействаха така на Карис.

— Моля — подкани го тя. — Пий. Яж. Ти си мой гост.

Той започна и тя се присъедини към него, без да каже нито дума повече. Имаше козе сирене с плодовете. Една жена дойде с прясно опечена пита, купа с боб и ориз и диво прасе в пикантен сос. Гавин следваше примера на Третото око — отчупваше си залци хляб и загребваше с тях от сместа. Третото око не казваше нищо, но го оглеждаше напрегнато. Опитите му да подхване разговор се натъкваха на мълчание. Ако беше по-глупав, щеше да си помисли, че е оглушала.

— Какво правиш? — попита той най-сетне.

— Чакам — отвърна тя.

— Чакаш?

— Иде. Някъде тази нощ. Мислех, че вече ще е дошло, но явно…

— Значи наистина виждаш бъдещето? — попита Гавин.

— Не.

Гавин вдигна ръце.

— Все пак ето те тук и предсказваш бъдещето. — Тя вдигна пръст, за да възрази, но Гавин я прекъсна. — Макар и не добре.

Тя се усмихна. Лъскави бели зъби, съвършена усмивка.

— Дарбите може да са проклятия, нали, лорд Призма?

— Ами…

— Ти си красив — прекъсна го тя. — Винаги съм харесвала мускулести мъже и видът ти изпълваше ума ми през целия ден. Доста разсейващо.

— Мм… Благодаря.

— Плувец ли си? — попита тя и хвърли поглед към широките му рамене.

— Само когато правя грешки в плъзгането. Което не е често.

Зениците ѝ блеснаха.

— Виждам. Знаеш ли, тази твоя властна самонадеяност ме кара да искам да те вържа за леглото ми и да се възползвам от теб. — Очите ѝ го обходиха и той разбра, че си го представя в ума си.

Гавин преглътна. Нямаше деликатен начин да се намести човек, когато седи с кръстосани крака. Хвърли гузен поглед към Карис.

— Точно така — каза Третото око. — Ти се нуждаеш от нея повече, отколкото тя от теб, Призма. Тя те прави човек.

Сведе леко глава и затвори очи. Жълтото око, татуировка и луксин на челото ѝ, засия, след това тя отвори очи и то продължи да пулсира като сърце. Най-сетне угасна.

— Виждам извън времето. И ако това ти изглежда безсмислено, на мен също. Нито е съвършено — това, което виждам. Не съм Оролам. Все пак моите страсти и предразсъдъци могат да оцветят това, което виждам, или тълкуването на това, което виждам… как обличам в думи тези образи, идващи пред окото ми. Кажи ми, Призма, мислиш ли, че милостта е слабост?

— Не.

— Грешен въпрос, извинявай. Имах предвид, смяташ ли, че справедливостта е по-добра от милостта?

— Зависи.

— Кой решава? — попита тя.

— Аз.

— Съжаление и милост едно и също ли са?

— Не.

— Каква е разликата?

— Не вярвам в съжалението.

— Лъжец. — Тя се усмихна широко.

— Моля? — попита Гавин.

— Има два вида хора, от които се получават чудесни лъжци: чудовища без съвест и тези, които се превръщат във великолепни лъжци от практика и необходимост, защото са дълбоко засрамени. Не мисля, че ти си чудовище, лорд Призма. Ти игра красиво. Маската ти е завладяваща, прелестна, съблазняваща. Кара ме да искам да се съблека и да те покоря с наслада, докато не станеш твърде изтощен, за да поддържаш тази фасада, и да мога да я изтръгна и да ти покажа какво е под нея. Защото вече знам и съдя мъжа под маската ти съвсем не толкова сурово, колкото ти.

Ясновидски буламач. Макар и буламач със сексуална нотка в него.

— Сигурна ли си, че не се опитваш да ме съблазниш? — попита Гавин безгрижно.

— Ах, Призма, винаги цепиш направо, нали? Това е сила, предполагам. Запомни го. Но пък ти запомняш почти всичко, нали?

Той беше объркан.

Тя се усмихна.

— Сигурна съм, че лягането с теб ще е бедствие за теб и за Карис, и за Седемте сатрапии. Но също така съм напълно сигурна, че би било наистина, наистина добре за мен. Както за момента, така и дългосрочно. Точно затова се старая да правя всичко, което мога, за да мога да бъда напълно на върха и да те отвратя с разпуснатия си нрав. Ако те направя незаинтересован, тогава бедствието няма да е възможно повече.

Той се засмя… и разбираше, че тя не се шегува. Държеше се като точно толкова зажадняла за секс, колкото се чувстваше той, и нещо в безмилостно откровения ѝ стил го убеждаваше, че ще е най-добрата, която е имал. Отвърна:

— Играта с „разпуснатия нрав“ има ефект, но може би не този, който си замисляла. — Великите сини топки на Оролам, Карис беше на по-малко от десет крачки от тях. Гавин щеше да умре.

Третото око зяпна към небето и се намръщи.

— Наистина мислех, че ще започне сега, хъм. Кое според теб е най-лошото решение, което си взимал в живота си, лорд Призма?

Това беше лесно. Че не уби брат си.

— Проявих съжаление веднъж.

— Грешиш. Ти не пощади Гавин от съжаление. И ако можеше да избереш отново, не би постъпил по-различно от тогава.

Каза го толкова небрежно, че той за малко щеше да го пропусне. А след това го дръпна като куче, уловило миризмата на заек и хукнало да го подгони безразсъдно — докато не изпъне каишката докрай. Беше казала за пощадяването на Гавин. Знаеше и че не е онзи Гавин, и че е пощадил брат си. Въздухът се сгъсти, труден стана за дишане. Гърдите на Гавин се бяха стегнали.

— Какво, мислеше си, че съм шарлатанка? Приспособи се към новата реалност, Дазен, и продължи до същината на нещата.

Не можеше да го отрече. Нямаше смисъл. Не го беше подхвърлила като предположение или капан, а ако я накараше да го повтори, Карис можеше да чуе. Сърцето на Гавин заби силно. Той преглътна, отпи от виното, преглътна отново.

— Най-лошият ми избор беше, че не ѝ казах. — Гавин беше като в мъгла. Не искаше да изрече името на Карис. Бяха достатъчно далече, та гласовете им да стигат до нея само като глухо мърморене. Но когато човек чуе името си, обикновено наостря слух.

— Не, и това не е. Ако ѝ беше казал истината, когато беше по-млада, щеше да те е издала. Това, което направи, не беше хубаво или честно може би, но беше разумно, и бих те посъветвала да не се извиняваш за стореното, когато дойде моментът. Карис е по-добра в приспособяването към реалностите, отколкото в прощаването. Слабост на характера.

Вярно беше. Дълбоко вярно. Да каже на Карис: „Длъжен бях“, щеше навярно да подейства по-добре, отколкото: „Съжалявам“. Тя разбираше от дълг, държеше на него. И все пак нещо в него настръхна. Искаше да я защити.

— А какво е тогава? — попита Гавин.

— Не знам — отвърна тя. — Не виждам всичко. Просто знам какво не е било. Знам, че си задавал неправилните въпроси, тъй че не си имал надежда да получиш правилните отговори. Тъй че моята роля приключи, за жалост — без страстни стонове и дращене с нокти по гърба ти. Освен две неща. Първо, хората ти могат да останат. Напълно сигурна съм, че ще унищожат нашия начин на живот. Но може би един ден това ще се превърне в нещо по-добро. Малка надежда имам за това, но съм твърде близо, за да го видя ясно, а знам, че да изтикам петдесет хиляди гладни хора обратно в морето не е нещо, което Оролам би поискал от мен, независимо какво ще ни причинят след като спрат да гладуват.

— А второто? — попита Гавин. Беше огромна победа. Даваше му всичко, което искаше, но човек не възхвалява победите си. Консолидира ги и продължава напред.

— И второ, изгубил си власт над синьото, а твоят… двойник се е измъкнал от синия си затвор. Бих те посъветвала да направиш нещо по въпроса, защото без Призма започват да стават странни неща. В началото са безвредни и само странни. Но после се влошават. — Сякаш се отдръпна в себе си.

Гавин се почувства оголен. Не в добрия смисъл. Новината за брат му — ако беше истина — беше съкрушителна. Не просто ужасен шок и не просто ужасна новина, но твърде много приличаше на съвпадение. Гавин беше вплел аларми в притегленото, разбира се, но те трябваше да известят някого в стаята му в кулата: Марисия, докато него го нямаше. Нямаше как той да го разбере, на каквото и смътно или интуитивно ниво да се беше измъкнал Дазен.

Беше вложил огромно количество от волята си в този затвор, по отдавна забранени начини, тъй че навярно бе усетил прекършването на волята си през многото левги разстояние. Но колкото и огромен талант да имаше, все пак Хромарият бе на половината път през морето.

Може би загубата на синьото бе отслабила затвора или го беше разбила. Не беше нужно да има съвпадение. Едното можеше да е причинило другото… ала не знаеше в каква посока тече връзката причина — следствие. Имаше чувството, че рови дълбоко в корените на планина и колкото по-надълбоко влиза, колкото по-бързо се движи напред, толкова по-скоро всичко ще се срути върху него.

Но не знаеше никакъв изход.

Оролам, брат му беше излязъл от синьото? Дали Марисия изобщо бе запомнила как да превключи каналите? Може би Дазен щеше да умре от глад. Не… беше ѝ го показал, преди много и много години, просто за всеки случай. Тя имаше чудесна памет. Щеше да го направи както трябва.

Все пак трябваше да се върне. А да се върне означаваше да навлезе в право в онова, което най-много го заплашваше.

— Аха! — Третото око подуши във въздуха. — Ето го.

Гавин смръщи чело и я погледна. Забеляза зърната ѝ… „Проклятие, има по-важни неща, които да те притесняват, Гавин!“ Беше се навела назад и отново гледаше нагоре, този път не в молитва, макар това отново да очертаваше втвърдените ѝ зърна ясно в тъканта на роклята ѝ. Той също подуши, за да разбере за какво говори.

Не усети никаква миризма. Отново подуши и долови нещо много смътно.

Нещо го докосна по кожата — съвсем леко докосване — и той се обърна към Третото око.

Беше се ухилила като малко момиченце. Гавин не разбираше. После нещо го докосна по ръката. Доближи го към очите си, но то се стопи, преди да е успял да го види. Сняг?

Нощта беше хладна, но не достатъчно студена за сняг.

Този път го помириса — познатата минерална, варовита миризма. Син луксин.

Още леки като перца кристалчета падаха по извърнатото му лице, по ръцете му. Валеше като сняг.

— Синьото обича реда — каза Третото око. — Знам, че не можеш да го видиш, но всяка снежинка е синя. Изключително красиво, лорд Призма. Никога не бях виждала толкова изумителен предвестник на орис.

Сърцето на Гавин изстина. Освен в планините на Пария и Тирея в повечето от Седемте сатрапии минаваха години, без хората да видят сняг. Улови една снежинка на ръкава си и присви очи към нея. Приличаше на снежинка. Синият луксин, неподвластен на неговия контрол, беше побеснял… но за синьото бесът означаваше произволно налагане на ред. Като подреждането на кристалите на снежинка. Беше нищожен ред. Неестественият сняг се топеше почти мигновено.

— Ако започва с това, какво ще направи по-натам? — попита Гавин.

— Нещо по-лошо — отвърна ясновидката. — И вече го прави. Просто сме толкова отдалечени, че само това достига до нас.

— Гибелта — промълви Гавин. — Напастта.

Тя кимна.

— Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Движи се, а аз виждам извън времето.

— И?

— Ако нещо стои на едно място, няма значение кога го виждам. Но ако нещо се движи, намирането му в определено време е проблематично.

— Което не означава „невъзможно“. — Сърцето му подскочи. Ако можеше да си спести пътуването до Пария, за да види Нукаба, можеше да избегне всякакви проблеми.

Тя се намръщи.

— Да, не означава.

Всеки път, когато Призмата се появеше в по-голям град, се намираха хиляда неща, които можеше да се свършат само от него… не на последно място безкрайните ритуали. Най-доброто, което му бе по силите, за да се измъкне от това, беше да изпълни един ритуал за всеки цвят. И то един от онези, които сега щяха да го издадат. Можеше да успее да заобиколи това, ако една или две седмици там му стигнеха, за да разбере каквото му трябваше, но колкото по-малко се наложеше да разчита на късмета си, толкова по-добре. А ако тя можеше просто да му каже това, което трябваше да разбере…

Тя го погледна и не беше нужно да е ясновидка, за да разбере какво иска да я запита. Въздъхна.

— Не виждам всичко през цялото време и наведнъж, лорд Призма. И ми трябва светлина. Ще ти го потърся утре. — Вдигна предупредително пръст. — Не обещавам, че ще ти кажа всичко, което видя. Не обещавам, че това знание няма да ти струва нещо.

— Аха, значи сега започват пазарлъкът. Ти ще ми спестиш поне две седмици и много неудобни разговори с една могъща жена, която веднъж надхитрих. Какво ще ми струва това?

Опитваше се да започне от ниско. Третото око щеше да му спести много повече от това. А след като беше каквато беше, вероятно щеше да може да го разбере, стига да държеше да отдели достатъчно време, за да погледне. Но както сама беше казала, той беше човек и имаше много история и бъдеще, в което тя трябваше да порови.

Но тя поклати глава.

— Нямах предвид такава цена. Помощта ми ще е подарък. Не е нужно да го спечелваш. Но макар истината да е подарък, не винаги е такава, за която хората ти благодарят.

— Аха. Такава цена — отрони мрачно Гавин.

— Мъжът, който „уби брат си“ очаква ли истината да е лесна?

Убил брат си? Де да беше. Но тя, разбира се, знаеше това. Знаеше какво му беше струвало да поддържа тази заблуда и защо го беше направил, и какво щеше да струва на света истината, ако излезеше наяве. Трябваше също така да знае цената на истината, получена чрез дарбата ѝ в хиляда смисъла, които Гавин така и нямаше да разбере.

Третото око го погледна със състрадание и Гавин внезапно осъзна, че е жена с изключителна дълбочина. Водач. Жена, която разбира какво прави той, защо го прави и пред какво се е изправил. Беше изключително привлекателна. Ако това проклето упорито сърце вече не беше превзето, може би щеше да се отвори за нея. Тя също го знаеше. Не беше излъгала преди: наистина се бе опитвала да направи това привличане чисто сексуално — така, че да няма опасност за нещо по-дълбоко.

Вихрушката кристали закръжи около тях — снежинки, завихрени в хаос, — а Гавин присви очи и се взря в нощта, сякаш можеше да разнищи загадките ѝ.

— Значи ти и аз… Бедствие и напаст?

Тя се усмихна: пълни червени устни, съвършени зъби. Кимна. Срещна погледа му. Ъгълчето на устните ѝ потръпна в смътен знак на разкаяние.

— Пълно. — Гледаше го с възхищение, но и така все едно казваше „сбогом“ на възможността да легне с него. — Едно пророчество за тебе, лорд Призма, в стила, който толкова много обичаш: Иди там преди пладне. Три часа на изток, два и половина часа на север.

Прозвуча съвсем просто. Харесваше му това. А след това Гавин осъзна, че не му е казала на север и изток откъде.

— Това ще е от полза само в ретроспектива, нали?

Тя се усмихна загадъчно.

— Забавлява те това, нали? — попита Гавин.

— Неописуемо.

— Всъщност никога не съм разчитал много на пророчества — каза Гавин.

— Знам. Беше едно от първите неща, които разбрах за теб. Какво се случи?

— Какво да се е случило? Винаги съм смятал, че… О, не, имаше нещо. Когато бях момче и брат ми спря да си играе с мен, намирах пророчества в стари книги и си мечтаех да мога да ги разшифровам. Имаше едно такова… какво гласеше?

Питаше себе си, но Третото око отвърна тихо:

— „От червено изкуство най-младият син/ ще разсече баща и баща и баща и син.“

— Как…?

— Виждам тази фраза да гори с жесток пламък над главата ти, лорд Призма. Какво прие, че означава?

— Най-младият син от червено изкуство — най-младият син на червения Гайл — най-младият син на Гайл, който става Червения. Значи най-младият син на Андрос Гайл. Беше пророчество за малкия ми брат Севастиан.

— А после той умря. Убит.

— От син бяс. Беше всичко добро, което може да се каже за фамилията ми, без нищо от лошото. Ако той беше жив, всичко щеше да е различно. — Поклати глава. — Твоите пророчества не са такива. Искам да кажа, влудяващо смътни. В смисъл, освен последното. — Гавин се усмихна широко. — Защо е така?

Тя докосна замислено третото си око.

— Ние сме човешки същества, Гавин. Дарбата ми не е дошла със списък от правила. Справям се как да е. Оправям го в движение. Но изпитвам същите изкушения, каквито съм сигурна, че са изпитвали предшествениците ми: да бъда важна, да помагам на тези, които обичам, и да вредя на тези, които мразя, да се държа почти като бог, да предвождам и да бъда обичана… или да кажа: „По дяволите, не съм виновна за това проклето нещо и просто ще бълвам всичко, което видя.“ Сдържам си езика, когато не съм сигурна. Мисля, че други са изрекли повече, но по-загадъчно, надявайки се, че няма да ги обвинят, ако нещата тръгнат зле. А е имало и шарлатани, разбира се: ясновидци, които изобщо не са били ясновидци.

— Можеш ли да ми кажеш дали онова пророчество беше лъжливо?

— Нямам представа дори откъде трябва да започна да търся.

— Каза, че го виждаш да пламти с жесток пламък над главата ми — каза Гавин. — Защо не започнеш оттам?

— Видях за миг думите, да. Това не означава, че са верни.

— Прекалено честна си, нали?

— Надявам се, че не — отвърна тя. И се подсмихна: с лукава, закачлива усмивка на пълните устни.

Искаше му се да разкъса дрехите ѝ.

Гавин извърна очи и се покашля.

— Милейди, лека нощ и… хм, след като така и така решихме да не правим заедно една крайно приятна грешка, надявам се пак така заедно да направим следващата си среща по-малко… напрегната.

Стана и изтупа многозначително несъществуващите трохи от скута си. Ухили се, но искаше съгласието ѝ в това. Беше правил грешки, за които знаеше, че са грешки.

Тя му протегна ръката си и му позволи да ѝ помогне да стане. Разкърши се все едно е уморена, но съвсем явно — за да му даде възможност да ѝ се възхити, докато гледаше настрани. Той добре разбираше какво прави, но все пак ѝ се възхити. Тя се усмихна, леко цинично.

— Знаеш ли, всъщност наистина съм доста скромна повечето пъти.

„Не, всъщност не го знам.“ Той само кривна вежда недоверчиво, после като учтив благородник излъга:

— Разбира се, че си.

Тя се засмя.

— Това че си невъзможен, някак те прави още по-забавен за игра.

— Когато повечето хора флиртуват с бедствието, това е метафора — каза Гавин.

— Опасните играчки са най-добрите играчки. Моля се да спите добре, лорд Призма.

Е, и двамата знаеха, че тази молитва няма да се сбъдне.