Заслепяващият нож

43.

Кип беше открил малка хитрина, с помощта на която да остава съсредоточен. Стоеше до прозореца, а сега затвори книгата, която четеше, като задържа пръст, докъдето бе стигнал. Огледа се. Беше сам. Погледна книгата. Корицата ѝ бе яркосиня, синьо на притеглящ.

Синьото се втичаше през очите му и разчистваше всякаква преграда пред логиката: умора, чувство, дори болката от седенето свит. Кип издиша бавно и прекъсна синьото. Грабна друга книга, за фауната на стар Рутгар, когато сатрапията се бе наричала Зелена гора. Всъщност беше доста интересна, но и нея беше награбил заради корицата ѝ: червено на притеглящ. Основните цветове — не в смисъла, в който художниците използват думата, а в смисъла на притеглящ, цветовете, които бяха най-близо до луксиновите си съответствия, бяха изключително популярни. Кип погледна корицата и притегли малко червено. То разпали гаснещите искри на страстта му да учи за картите. Остави книгата. Грабна оранжева. Тънка струя от оранжевото му помогна по-ясно да разбира как се съотнасят обектите. Не правеше всички тези цветове съвършено, знаеше го. За да те смятат за притеглящ на определен цвят, трябваше да можеш да сътвориш плътен блок от неговия луксин. Кип не можеше да направи това. Можеше да притегля само зелено и синьо. Подчервеното беше случайно, само веднъж, тогава. Беше минал изпитанието. Беше бихром.

Но това, което можеше да прави, беше адски полезно. Отвори отново книгата и продължи да чете.

През последните две седмици имаше чувството, че доста е напреднал в ученето на Девет крале. Вече имаше добър усет за основните стратегии — беше само игра в края на краищата. Имаше купища информация, която можеше просто да пренебрегне също така — стратегии при игра с повече от един противник, игрови варианти при игра с по-малко или повече карти, начини да се залагат пари, теглене от общи тестета. Всичко това му беше ненужно.

В един момент осъзна, че е научил основната стратегия, но докато проучваше описания на велики игри, все още не разбираше защо някои играчи не бяха изигравали най-добрите си карти веднага… и изведнъж, със свистене като от притеглен огън, метаиграта се разкри пред него. Пулове, които беше смятал за маловажни, може би закърнели останки от древни версии на играта, изведнъж си намериха мястото. Стратегии, които да изтънят колодата на противника. Теории как да се балансират игрови стилове, когато се обърнеш към колоди от определени цветове. Превърна се в игра на математика, работа с купчини числа и отиграване на шансове. В игра срещу определена колода в определена ситуация противникът щеше да има шанс едно на двайсет и седем да притежава съвършената карта, с която да те спре. Ако изиграеше „контра“ сега (и играеше логично), човек можеше да заключи, че я няма.

Кип отиде при библиотекарката с огромния черен ореол от коса, Рея Силуз, върна ѝ книгата с основна стратегия, която му беше казала да запамети, и каза:

— Метаигра.

Тя се усмихна широко. Имаше красиви пълни устни.

— Доста бързо беше.

— Бързо ли? Отне ми седмици!

— Следващата стъпка не би трябвало да ти отнеме толкова време. — Подаде му книга, подвързана с агнешка кожа.

— Позадръж се с тази. Малко е суха.

Кип взе книгата. За последната беше казала, че е интересна. Ако онази беше „интересна“, а тази „суха“… Но заряза недоволството си още щом разтвори книгата.

— Какво е това?

Почеркът в книгата беше странен — четлив, но неестествено сбит. И неестествено равен. Всяка буква приличаше на всяка друга, все едно дали в началото на думата, в средата или в края.

— Това е илитийска книга. На не повече от пет години. — Лицето ѝ засия — беше искрено възбудена. — Измислили са как да размножават книги с машина. Помисли си! Явно е ужасно трудно да се направи първото копие, но след това могат да правят стотици. Стотици! За няколко дни! Илитийските писари са уплашени, че занаятът им ще изчезне, но златарите и часовникарите се радват. Казват, че сега дори всеки търговец в Илития притежава книги.

Странно. В тази нямаше никакъв дух. Не човешка ръка бе изписала тези редове. Буквите бяха безжизнени, всичките еднакви. И редовете също. Без празно пространство след някое особено трудно изречение, за да се даде време на читателя да осмисли загатнатите неща. Никакво празно място в полетата отстрани за бележки или хрумвания. Никакво внимание не бе отделено на някое паметно изречение или параграф, за да изпъкне за отегчения читател. Само голо мастило и безчувствен печат на някакъв въртящ се барабан. Дори миризмата беше различна.

— Мисля, че ще се отегча още по-бързо — каза Кип. — Така книгата става толкова… досадна.

— Това ще промени света.

„Не към нещо по-добро.“

— Може ли да попитам нещо грубо?

— По принцип, когато предхождаш един въпрос по този начин — не, не бива — каза Рея Силуз.

Кип се помъчи да измисли по-дипломатичен начин да я попита дали го шпионира.

— Мм, тогава… предават ли се някъде списъци на книгите, които четат учениците?

— Ако библиотекарите искат да си запазят работата — абсолютно. Но понякога пропускаме да запишем някои заглавия.

— Аха. А можете ли да пропуснете, че съм минал на този том?

— Искаш някой да подцени уменията ти, така ли?

— Не знам дали е възможно да се подценят уменията ми на този етап — каза Кип. — Надявам се умението ми скоро да скочи нагоре и да изненада всички. Включително и мен самия.

— Ако искаш да направиш скок, трябва да започнеш да играеш.

Кип разпери безпомощно ръце.

— Аз ще те уча — каза тя. — След смяната ми мога да оставам за час-два. Ще донеса колоди.

След седмица игра всяка вечер тя му каза:

— Разбрах какъв ти е проблемът.

— Че не съм достатъчно умен за тази игра ли? — попита Кип.

Тя се засмя. Имаше хубав смях и Кип хубаво се беше поувлякъл по нея. Оролам, толкова ли беше вятърничав? Но жените тук бяха с цяла шепа небесни мъниста по-мили към него, отколкото бяха момичетата у дома. Зачуди се дали тогава нещата не бяха нечестно лоши, защото беше бреме за майка си — или бяха нечестно добри сега, заради баща му. Не можеше да го разбере… и никога нямаше да го разбере. Кип беше този, който беше, и нищо не можеше да промени това, нищо не можеше да му каже как щяха да са били нещата, ако родителите му бяха различни, нормални.

— Съмнявам се, че е това, Кип. Просто всяка карта си има история.

— О, не!

— Всяка карта е основана на истинска личност, или на легенда поне. Но много от картите, които ми описваш, са архаични, извадени от употреба преди години. Понякога ги знаят като „черните карти“ или „еретичните карти“. Без тези карти взятките в цялата игра са се променили. Някои карти не може да бъдат контрирани, както би могло да стане лесно, докато онези карти са били в играта, има и други тънкости. Не бива да казваш, че си играл с такива карти, Кип. Играенето с ерес е добър повод да те посетят от Службата на доктрината. Но ще ти кажа едно: няма да спечелиш срещу човек, който играе с черни карти. Основите са същите, но всичките книги по дълбока стратегия през последните двеста години са били написани покрай зейвалите след премахването на онези карти дупки.

— Няма ли книги с онези карти в тях?

Тя се поколеба.

— Не… тук.

— „Не тук“ в смисъл тук или в Хромария?

— Хромарият цени знанието толкова високо, че дори ужасните текстове, описващи ритуалите на анатийциге, когато прехвърляли бебета през пламъците, не са унищожени. Всъщност когато остареят толкова, че трябва да се препишат или да се оставят да се разпаднат на прах, ние все още ги преписваме. Макар и с въртене на екипи от по двайсет писари. Всеки писар преписва една-единствена дума, а след това минава на следващата книга и на следващата, тъй че знанието да се съхрани, без да поквари никого. Не всичко, което отива в тъмните библиотеки, е толкова зло обаче. Много неща са просто политически. Но само най-доверените хора се допускат до тях.

— Например кои? — попита Кип.

— Главната библиотекарка и старшите ѝ помощници, разбира се. Главният писар и неговият екип. Някои луксиати, радващи се на особена милост от Бялата. На пълни притеглящи, представили молби за специални проучвания, понякога им се дават отделни книги или ги придружават вътре. Черногвардейци и Цветовете. И понякога Цветовете дават разрешение на определени притеглящи, но те трябва да бъдат одобрени от главната библиотекарка, която се отчита пред самата Бяла.

— Черногвардейци?

— Срещу тях е най-вероятно да се използва забранена магия, докато бранят Призмата или Бялата. Те също така са тези, които трябва да знаят какви дълготрайни родови вражди съществуват, тъй че да могат да подготвят защита срещу точните хора.

Това беше светлина в мрака. Начин Кип да убие петнайсет птици с един камък: можеше да научи играта, можеше да поразрови мръсното около Клитос Сини и можеше да се опита да разбере дали майка му просто е пушила твърде много ганджа, или наистина има нещо вярно в обвиненията ѝ за Гавин. За всичко това бе нужно само да направи това, което вече бе решил да направи: да влезе в Черната гвардия. Лесна работа. Ха!

— Това, че допускат черногвардейци, не включва „изтърсаци“, нали?

Тя се изкиска.

— Не. Добър опит.

Непосредственият му проблем обаче бяха игрите с дядо му. И знаеше, колкото и да го беше пренебрегвал заради това, че тя беше хубава и отзивчива, че най-вероятно няма да сподели нищо с Рея Силуз.

— Значи само съм си губил времето — каза Кип.

— Можеш да спечелиш, но няма да спечелиш съществено дори и да играеш добре. Шансовете, според които ще смяташ, ще са погрешни. — Тя сви рамене.

— И не мога да открия реалните шансове, като играя, защото никой не играе с еретичните карти, които Андрос Гайл има в колодите си, и не мога да открия реалните шансове, като уча, защото не ме допускат в онези библиотеки?

— До голяма степен. — Но като че ли искаше да каже нещо повече.

— Или? — настоя Кип.

— Има едно лице, което би могло да ти помогне. Една жена, казва се Бориг.

— Бориг ли? — Беше най-грозното име за жена, което Кип беше чувал.

— Художничка е. Малко ексцентрична. Дръж се с нея с уважение. Шпионите, които те проверяват, са свикнали двамата с тебе да прекарваме следващите два часа в игра в тази стая. Ако напуснеш през задния изход и слезеш по стълбището един етаж надолу, можеш да се прокраднеш, без да те видят. Важно е, Кип, заради нея, както и заради теб, да не те проследят или подслушат. Службата на доктрината днес гледа на много неща през пръсти, но казват, че заради скорошните неприятности ще назначават нови луксори. Не е добре да се натъкнеш на хора, които са уплашени. Не и сега.

— Луксори ли?

— Светлини, на които е отредено да навлизат в мрака. Овластени да носят светлина почти по всякакъв начин, който намерят за необходим. Имаше… злоупотреби. Тази Бяла не би ги подкрепила да бъдат избрани отново, но Орея Пулор не е млада жена, Кип.

Стомахът му се сви. Тук имаше пластове и пластове интрига, дебнещи под повърхността. И всеки от тях можеше да го погълне.

— Къде е тя? — попита Кип.

Рея го упъти и той веднага тръгна. Надолу по кулата, по моста и в Големи Яспис. Докато вървеше по една тясна уличка, изведнъж осъзна, че измъкването крадешком може да е опасно. Можеше да е уловка. Толкова ли глупав беше? Някой вече се бе опитал да го убие. Не знаеше с кого е обвързана Рея Силуз, а тя му беше дала и проблема (съществуването на черните карти), и решението (да посети лице, което можеше и да не съществува, в съвсем не безопасно място).

Трябваше да се върне веднага. Трябваше да спре играта с Рея Силуз и трябваше да… Какво? Да чака, докато стане черногвардеец? Да пренебрегва всяко повикване от дядо си? Това нямаше да стане. Старецът нямаше да му позволи да прояви такова неуважение. Кип не знаеше какво ще направи Андрос Гайл, но щеше да е лошо. Много, много лошо.

Само Гавин да се върнеше. Гавин можеше да го защити. Макар Кип да беше чувал някои хора да разправят, че Гавин се страхува от Андрос Гайл — че всички се страхуват от Андрос Гайл, — му се струваше, че Гавин може да дойде и да реши всичките му проблеми наведнъж. И тогава щеше да може да се върне към детството.

Детство — със задачата да унищожи Синия.

Оролам да е милостив дано. Кип не можеше да разчита на никого. Трябваше да се справи възможно най-добре. Трябваше да продължи.

Беше късен следобед. Звездите на този квартал бяха фокусирали светлината си другаде. Тук сградите бяха нагъсто и сенките — дълги. Погледна през рамо.

Разбира се. Едър опърпан мъж стоеше изгърбен в началото на уличката. Извади от колана си нож. Беше голям горе-долу колкото морски демон.

Кип затича.

Беше само на двайсетина крачки от най-близкия светлинен кладенец. Щом го стигна, бръкна в джоба си, извади очилата — едрият мъж вече връхлиташе към него — и си ги сложи.

Едрият мъж се закова на място и вдигна ръце.

— Не ви видях, притеглящ, сър. Аз само тичах, ъъ, за вкъщи. Не ви мислех лошото, сър.

Кип дори не беше започнал да притегля. Всъщност сигурно нямаше и да му остане време да притегли, преди едрият мъж да го убие.

Но мъжът не знаеше това. Заотстъпва като от подивял звяр, после побягна.

Просто уличен бандит. Просто крадец. Нищо лично. Никакъв заговор. Никакъв опит за покушение.

А Кип дори не беше и помислил за бойните умения, които Железни и треньор Фиск бяха набивали в главата му. Погледна ръцете си. Кокалчетата му бяха ожулени, целите юмруци — насинени от непрекъсната употреба, а Кип просто беше забравил всичко това. Дори не му беше хрумнало, че може да се бие.

Пъхна очилата в джоба си и видя, че вратата пред него е с табела: Янус Бориг, демиург.

Почука и изруга, щом видя фигурите в тъмни облекла няколко етажа по-нагоре, от двете страни на улицата — изведнъж изникнаха и изчезнаха. Усети тежестта на скрити погледи.

„Бъзльо си, Кип. Бъзльо.“

Отвори му стара жена. Беше почти плешива и пушеше дълга лула. Дълъг нос, малко зъби, петна от жълтеница между избелели лунички, роклята ѝ беше зацапана с боя. Щеше да прилича на скитница, но носеше дебела златна огърлица, която сигурно тежеше цял сед. Беше сбръчкана и грозна, но явно енергична и в очите ѝ имаше такава топлина, че Кип усети как се усмихна широко, почти на мига.

— Тъй. Ти си копелето — рече тя. — Рея ми каза, че ще дойдеш. Влизай.