Заслепяващият нож

104.

Гавин едва се добра до Хромария преди да падне нощта — плъзгунът забавяше и забавяше, докато очите му се напрягаха за светлина. Добре поне че водата бе достатъчно спокойна, за да може да акостира на задната страна на Малки Яспис, където имаше малко кейче, вместо да се налага да притегли цяла лодка, да стигне с гребане до Големи Яспис и оттам да продължи пеш.

Щом стъпи на кея, остави жълтия плъзгун да се разпадне. Разтърка ръце и рамене, за да не се схванат. Мускулите му потръпваха изтощени от пътуването, макар през последните два часа да беше забавял. Започваше да изпитва болезнено предчувствие, че жълтото става все по-трудно за притегляне. Надяваше се да е просто от усилващата се тъмнина и че няма да се събуди на заранта, без да може изобщо да притегли жълто. Иначе щеше да е доста трудно да се върне при флотата преди битката да е свършила.

Опита се да надвие с усмивка нарастващия страх. Поне щеше да прекара тази нощ в прегръдките на Карис. Във вечната нощ да върви всичко друго. Какво беше казала Третото око? „Това може да е единственият ви шанс.“ Все едно, нямаше да разреши загадките на пророчеството, а и не държеше. Искаше просто да види жена си. Жена си! Колко странни изглеждаха тези думи. И все пак колко му беше липсвала! Сега го усещаше остро, след като тя бе толкова близо и умът му не беше претъпкан с мисли за боеве, кроежи и правене, правене, правене. За миг си помисли, че може да му я отмъкнат, ако не побърза. Отключи тежката дъбова врата. Дръпването, за да я отвори, му напомни отново колко е уморен.

Влезе в дългия, причиняващ клаустрофобия тунел, широк едва колкото да мине един човек, при това приведен. Докосна един от хитроумните подчервени ключове и от топлината на дланта му той предизвика реакция, която отвори панели от жълто по дължината на тунела. Понякога простите, елегантни неща, които можеше да се направят с магия, го впечатляваха много повече от собствените му чудовища, сътворени от груба сила.

След пет минути стигна до друга врата, желязна. Отвори я и се качи по тясното стълбище до предния двор на Хромария. Докато стигне до асансьорите, двама черногвардейци вече крачеха до него. Той им се усмихна.

— Господа.

— Лорд Призма — отвърнаха те.

Взе асансьора нагоре, а после втори до своя етаж и подмина черногвардейците на пост, които изобщо не изглеждаха изненадани, че го виждат — как го правеха това, между другото? Закрачи към вратата си, но после му се стори, че чу нещо, и погледна по коридора. Вратата на Бялата се затваряше, много бавно.

Тя би трябвало да спи по това време. Охраната ѝ внимаваше да не я буди.

Но все пак Гавин се поколеба. „Трябва да го провериш това.“ За миг осъзна, че е застинал на място, раздвоен между това да влезе при една красива жена или да иде при грохнала старица. Що за идиот изобщо би помислил, че това е избор?

Изруга се за глупостта си и бързо тръгна по коридора. Беше невъзпитано да влезеш в нечия стая изпълнен с луксин — смяташе се за равносилно на това да влезеш с пистолет, насочен в главата на домакина, но ако Гавин можеше да се измъкне от много неща, това не беше от тях. Не и с Бялата. Тъй че притегли свръхвиолет. Това, което хората не можеха да видят, не можеше да е невъзпитано, нали?

Отвори вратата толкова крадешком, колкото се беше затворила току-що. Леко открехване, после още малко. На пода лежаха безжизнени черногвардейци, а над леглото на Бялата бе надвиснала облечена в черно фигура.

Светлината, струяща от осветения коридор, издаде Гавин. Убиецът се обърна и измъкна пистолет от колана си с плавно и бързо движение.

Гавин отвори рязко вратата с рамо и се хвърли в стаята на Бялата с вик:

— Убиец!

Пистолетът изтрещя, пръсна дърво и куршумът изсвистя, рикоширал от камъка зад дървената каса.

Сиво кълбо, близо две стъпки в диаметър, излетя от ръцете на мъжа и улучи първия черногвардеец на Гавин, докато той скачаше в стаята и вадеше пистолета си. Отхвърли го и той се блъсна в другия черногвардеец.

Убиецът беше хвърлил първия си пистолет и изваждаше друг, докато се обръщаше да убие Бялата, която се беше събудила и се мъчеше да се измъкне от леглото.

Залегналият на пода Гавин изстреля тъничък лъч свръхвиолетов и когато убиецът се обърна, лъчът заигра по дланта му. В следващия миг Гавин изстреля всичкия си останал свръхвиолетов.

Свръхвиолетът е деликатен. Всичко, което бе побрал в себе си, тежеше навярно колкото топлийка и не беше силен, но дори и топлийка, изхвърлена с голяма скорост, може да има сериозен ефект. Свръхвиолетът нажежи въздуха, заби се в ръката на убиеца, разпука кости и изби пистолета му.

Сиво-бяла светлина изпълни помещението от десетина източника. Гавин се надигна бързо от пода и инстинктивно притегли светлина, за да метне сини копия към убиеца.

И изведнъж осъзна, че не е сътворил нищо.

Отговорът на убиеца с ново кълбо сива светлина порази Гавин в гърдите, отхвърли го назад и той се натресе в стената. Ударът му изкара дъха.

„Зелено — подсказа умът му. — Не притегля сиво, това е зелено. Просто вече не мога да го виждам.“

Убиецът извади друг пистолет и го насочи към Гавин. От това разстояние, докато Гавин още се мъчеше да си поеме дъх, не можеше да пропусне.

Взрив от бяло-сива светлина огря убиеца и Гавин видя, че Бялата се е изправила и че пред нея се рее облак от малки блестящи частици, като ситни прашинки. Ръцете ѝ се изпънаха рязко напред, както и целият облак. Звукът от малките прашинки, поразили убиеца, бе като от упражнение на черногвардейци в стрелба, когато всички стрели поразят мишените едновременно.

Убиецът замръзна. След миг по кожата му избиха малки капчици кръв, навсякъде. Гърбът му беше обърнат към Бялата и малките стъклени прашинки го бяха пронизали. Убиецът примигна невярващо, разбрал само, че нещо ужасно се е объркало, а след това рухна на пода и започна да се гърчи.

Светът продължаваше да се движи. Още докато мъжът падаше, в стаята вече нахлуваха черногвардейци, свирки запищяха пронизително. Изсвистя меч и отсече все още държащата пистолета ръка от китката.

Черногвардейците си имаха приоритети. Ликвидираш нападателя, обезопасяваш зоната, проверяваш здравето на охраняваните, проверяваш състоянието на свалените охранители, определяш командния ред и прочее. Гавин не се намеси във всичко това. Беше извадил късмет и щеше да е още по-голям късметлия, ако се окажеше, че няма пукнато ребро, но беше жив, както и Бялата.

Колкото и да беше странно, изглежда, и двамата охранители на Орея Пулор също бяха живи. Единият все още беше в безсъзнание, а другият можа само да си спомни, че са го сграбчили отзад и са покрили лицето му с вонящ парцал. Явно този, който бе пратил убиеца, се опитваше да намекне нещо за уязвимостта на целия Хромарий, като направи убийството колкото може по-чисто. Стрелбата и магията се бяха появили едва когато убийството се бе оказало заплашено от провал.

Откриха, че вратата на балкона е открехната. Надолу висяха въжета и по тях веднага се спуснаха черногвардейци, за да проверят всяка стая, която имаше прозорец или балкон на северната страна, за съучастници.

Гавин беше потресен. Преди няколко месеца щеше да убие наемния убиец без проблем. Този път обаче цветната му слепота едва не беше довела до смъртта и на него, и на Бялата. Погледна сивите светлини, греещи навсякъде из стаята. Не бяха сиви. Бяха сини и зелени. Бялата беше синьо-зелен бихром някога, тъй че явно беше поставила тук луксинови факли, та ако се случи нещо такова, да може мигновено да разполага със светлина и да притегли.

При по-неопитен убиец внезапният порой светлина сам по себе си би могъл да ѝ спечели няколко секунди. Не и при този. Но все едно, намесата на Гавин и черногвардейците беше свършила работа.

Зачуди се дали Бялата е добре. Не беше притегляла от години, а и не беше в добро здраве.

Изправи се тъкмо когато Карис влезе и се втурна към него. Сграбчи го толкова бурно, че едва не го събори. Той се съвзе и я притисна до себе си.

— Чух, че имало опит за покушение и че ти си намесен и… и ме уплаши до смърт, Гавин Гайл!

— Променила си си косата — изтърси той глупаво. Беше я избелила до руса след предишния ѝ тъмен тирейски цвят. Харесваше я руса.

— Харесваш я руса — каза тя.

— Той ми спаси живота — каза Бялата. И тръгна към тях. Тръгна, вместо да я бутат на инвалидния стол. Гавин не можа да види халото в очите ѝ, но видя, че вече не са мътни, а искрят. Отново приличаха на очи на притеглящ. И на бузите ѝ беше избил хубав червен цвят. Изглеждаше по-силна, по-млада, и все пак халото ѝ беше незасегнато. — Казват, че проговорил преди да умре. Казал: „Светлината не може да бъде окована.“ Знаеш ли какво означава това, Гавин?

— Означава, че имаме проблем — отвърна Гавин.

— Означава, че Орденът на Разбитото око съществува и е решил да се разкрие. А това означава, че имаме проблем. Орденът се е надигнал. Искат война. Сега върви. Знам, че имаш други неща наум за тази нощ, а мен ме чакат всичките тия часове с разказване на версията ми, даване на заповеди, отговаряне на въпроси. Ще се справя с всичко това. А ти… — Махна към Карис. — Ти се справи с всичко онова. — И му намигна!

— Благодаря ти — каза Гавин. Може би се беше изчервил малко.

— Не, Гавин, аз ти благодаря — каза Бялата. — Наистина ти благодаря.

Разбира се, не беше толкова лесно и просто да се върне в стаята си. Стаята трябваше да се претърси — и Гавин затаи дъх, докато претърсваха килера, — а след това трябваше да се постави охрана. Марисия седеше на малкото си робско столче все едно се опитваше да стане невидима за Карис, но не искаше да напусне, преди да я освободят, за да не би Гавин да има нужда от нещо. Гавин категорично отказа в стаята с него да остане черногвардеец.

— Карис е тук. Тя е черногвардеец. — Докато спореха, погледна Марисия и леко ѝ махна с ръка. Тя сведе глава с благодарност и се измъкна безшумно през вратата.

— Мм, допускаме, че тя ще е… ангажирана, лорд Призма — каза сухо стражеви капитан Острието. Какво, Железни ли ги беше учил на това поведение? — Някой нападна Бялата, като се изкатери до балкона ѝ. Няма да ви оставим в опасност.

Накрая поставиха двама черногвардейци на балкона и дръпнаха завеса. На двамата мъже им дадоха тежки вълнени наметала и шапки и им казаха да не влизат вътре, докато Гавин не драсне на стъклото — ако драсне на стъклото. Други застанаха на пост пред определено незаглушаващата звука врата.

Да искат да те убият наистина беше доста досадно.

— Как си? — попита Карис, след като затвори вратата.

Гавин едва я чу. Възползва се от възможността да я погледне, да я погледне истински за първи път. Сякаш го беше нямало цяла вечност. Не го беше забелязал преди малко, но тя все още пристъпваше предпазливо. Черните петна и отоците бяха спаднали, макар и не напълно. Карис се изцеряваше бързо.

— Очите ти се изцеряват добре, но останалото как е? — попита той.

— Очите ми? Приличам на енот! — Сбръчка лице като гризач и заиздава пискливи звуци, които според Гавин сигурно трябваше да наподобяват енот.

— Направи го пак — рече той.

Тя се засмя смутено и той също се засмя.

— Ти си най-хубавото проклето енотче, което съм виждал.

— О, Гавин Златноезичния — подразни го тя. — С такова красноречие ще очароваш и моята… О, виж. — И с помощта на някаква женска магия, без видимо да използва ръцете си, долните ѝ дрехи се плъзнаха надолу по краката ѝ. Тя ги изрита с едно хм настрани и му се ухили самодоволно. Определено изглеждаше страхотно.

Устата на Гавин пресъхна. Карис разтвори халата си и го остави да се плъзне надолу от раменете ѝ, а после да се струпа на пода, и пристъпи към него. Долната ѝ риза бе от коприна, плътно прилепнала по извивките на тялото ѝ. И едва покриваше бедрата ѝ.

— Достатъчно добре ли сте, за да се заема с вас, както аз си знам, милорд?

— Малко съм уморен и насинен — каза той. И изведнъж се усмихна. Проклети ясновидки. — И много солен. Цяло море съм прехвърлил днес. И виждам, че… — „Не, не споменавай Марисия.“ — Виждам, че е приготвена баня. Мога да…

— Връщаш се, заварваш ме полугола и искаш да се къпеш? — попита тя. Дразнеше го.

Вместо да отвърне на шегата с шега, Гавин я погледна в очите и каза:

— Искам да е съвършено за теб.

— Не искам съвършенство. Искам теб, Дазен Гайл.

На това имаше само един правилен отговор. Гавин хвана бузата ѝ в шепата си и придърпа устните ѝ към своите. Тя беше всичко, което бе топлина, мекота и сигурност в целия свят. Притегли я в прегръдката си и тя се прилепи до него, възхитена от мускулите му, от самата му големина в сравнение с нея. Той ѝ се подчини, като я обгърна още по-плътно. Тя изписка.

— Ох, ребрата ми, ребрата ми — изохка и прекъсна целувката им. Отоците. Ясно.

Тя се възползва от прекъсването, за да награби ризата му, и я задърпа над главата му. Сега той изохка.

— Рамото ми, рамото ми…

Тя издърпа ризата му по-внимателно и двамата се усмихнаха.

— Ау! — каза тя. — Вониш.

— Виж, нали…

— Заяждам се!

— О, я млъкни и ела тука.

Тя сграбчи колана му, разхлаби го, но той отново я награби и я целуна. Плъзна дланите си по коприната, нежно, назад до кръста, по бедрата и задника, а след това отново нагоре, за да стисне задника ѝ под нощницата. Изръмжа гърлено и я понесе към леглото.

Карис го държеше, докато се любеха. Държеше го с тънките си мускулести крака, придърпваше го навътре и навътре в себе си. Държеше го с всички сили, възхитена от мускулите му и от него, забиваше пръсти в гърба му и деликатно го водеше към онова, което ѝ носеше най-голяма наслада. И го държеше и с очите си. Силата на жаждата ѝ го удивляваше, дълбочината на страстта ѝ го възпламеняваше, а силата на сливането им се оказа почти непоносима. Но когато той погледна настрани, тя го сграбчи за брадичката, дръпна го към себе си, целуна го и след това захапа устната му за наказание. Държеше го — и го държеше здраво, докато избухваше, — а след това го задържа още, докато пръстите ѝ пробягваха през косата му и го гъделичкаха по ухото.

Никога не се беше чувствал толкова беззащитен и толкова приет.

Когато способността му да мисли разумно се върна, той се надигна на лакът и я погали. Кожата ѝ бе засияла под златистата светлина на лампата и тя не направи усилие да се покрие, а вместо това се наслади на погледа му. Имаше милион начини да възхвали красотата ѝ, но ни една от думите му не изглеждаше подходяща. Как можеха думи да ѝ кажат колко го очарова, възпламенява, опиянява? Спомни си една стара брачна клетва от Кървавата гора: „С тялото свое те обожавам.“ Наведе се и целуна шията ѝ, гърдите ѝ, устните ѝ.

Любиха се отново безмълвно и той ѝ даде всичко, което имаше в себе си, за да я задоволи, докато тя го водеше с всяка своя въздишка, протягане и извивка на пръстите. И получи възнаграждението си. Повторно. Тя само поклати глава и се засмя, като видя добре познатата му самодоволна усмивка. Загубиха се един в друг за часове, говореха, държаха се един друг, викаха, говореха, любеха се отново, накрая се окъпаха заедно, след като се увериха, че не могат да се любят повече, а след това просто се прегърнаха, кожа до кожа, с гърба ѝ до корема му, и гледаха изгряващата зора.

— Обичам те толкова много, че те мразя, Дазен Гайл — каза тя.

— И аз те обичам, Карис Гайл.

Тя въздъхна тъжно, после попита:

— Можем ли да избягаме?

— Къде искаш да избягаме?

Тя изсумтя:

— Глупав мъж! Наруши първото правило на бягането, а дори още не сме се облекли.

— Трябва да се облечем? Тогава забрави — каза Гавин.

Лакътят ѝ, забит в ребрата му, щеше да е нежност, ако не го бяха запокитили в една стена предната нощ.

— Ау! — изпъшка той.

— Така ти се пада — каза тя.

— Та какво е първото правило на бягството? — попита Гавин. Зората беше червена, величествена, и той държеше една красива жена в прегръдките си. Това бе сякаш най-доброто място в целия свят.

— Не можеш да вкараш логика или практичност в едно бягство. Всички го знаят.

— Аха. Значи можем да тръгнем голи?

— Невъзможен си.

— Вярно. Но пък не мога да кажа, че не знаеше в какво се въвличаш.

— Да. Прав си. — Тя се смълча и Гавин си помисли, че може да се е унесла в сън. Каква беше поговорката за червено небе сутрин? Нещо за идващи бури. „Благодаря, Природо, ценя някои поличби на закуска.“

— Аз… — обади се тя плахо. — Зная, че се опитваш, с Кип, искам да кажа. Чух, че си отишъл на изпита му.

— Докато трябваше да съм с теб. Да те пазя.

— Да ме пазиш ли? Хайде да не се обиждаме. — Тя се извъртя и отпусна глава на лакътя си. — Беше точно там, където трябваше.

Той не каза нищо.

— Е… как върви? — попита тя.

— Той е добро момче. Умно. Планът ми действа съвършено, засега. Той няма представа колко е талантлив. Поставих го с най-добрите млади бойци на света и той се задържа там. С нокти и зъби, но се задържа.

— Не е толкова добър като боец, нали? — попита Карис. — Без предварителна тренировка?

— Не е. Но си създаде подходящите приятели и си спечели уважението на подходящите хора. Направиха възможно да остане вътре — което в моите очи е толкова успех, колкото ако беше най-добрият боец в класа. Смисълът да е в Черната гвардия не беше да се научи да се бие. Това беше подвеждане. Беше за да се съизмери спрямо най-добрите хора, вместо спрямо най-добрите клюкари и най-добрите притеглящи.

— Вие сте гениален и плановете ви винаги действат, милорд съпруже, но не за това питах и вие го знаете. Подвеждане, как не!

Радваше се, че тя може да го хване, радваше се, че тази възхитителна жена го познава толкова добре… но не се радваше, че го хванаха. Лицето му посърна. „Как върви?“

— Той е добро момче…

Тя изчака за „но“-то. Той знаеше, че тя знае, че предстои.

— Но не е мой син. — Беше поражение да го каже. — Усмихва се с онази лукава усмивка и виждам баща му.

— Всички вие, Гайл, имате тази усмивка. Дори баща ти.

— Аз убих бащата на Кип, Карис. На момчето толкова отчаяно му се иска да не е сирак, че се е лепнало за мен. Толкова отчаяно иска обич, че ще направи всичко, което поискам от него. Какво ще направи, ако някога открие истината? Ако ме подгони, ако се опита да ме убие, кой би могъл да го нарече предател? Аз го издигам, правя го по-силен, и колкото повече ме обиква той, толкова повече ще ме намрази, когато открие, че съм го измамил от самото начало. Въпреки че вината не е моя, той е пепелянка, Карис. И колкото по-здраво го държа до себе си, толкова по-вероятно е да ме ухапе.

Карис го изгледа мълчаливо. После каза:

— Всичко това е вярно. Всичко освен същественото. Ти опази една тайна шестнайсет години от мен. Да я опазиш от едно момче, което не те е познавало и никога няма да познава брат ти? Детска игра. Какво всъщност става?

— Виж, това ровене в душата е дълбоко смислено и прочее, но това, което направих преди, бих могъл да го направя отново. Карис, ако ти падаше от скала и аз можех да спася само теб или мен, бих спасил теб. Тук няма спор. Защото дори да знам, че мога да направя неща за света, които ти не можеш, не ме интересува. Знаех, че трябваше да те убия, че ти беше лицето, което най-вероятно щеше да ме унищожи. Знаех, че това… това беше невероятно невъзможно. Но те обичам и не ме интересува. Когато погледна Кип? Бих направил разумния избор. И се чувствам зле заради това, но се чувствам зле и когато изпращам войници на война. Харесвам Кип. Не искам да го загубя. Искам да го опозная. Но не го обичам и не мога да направя нищо по този въпрос.

Някой потропа на вратата.

— Лорд Призма.

— Един момент! — извика Гавин.

Очите на Карис бяха странно напрегнати.

— Милорд, никога не съм била безпомощно влюбена във вас… е, може би бях, когато бяхме деца. Но през годините от тогава чувствата ми към вас са идвали и са си отивали. Но възхищението към мъжа, който видях, че сте, никога не се е променяло. Усуквали сте ме на възли, защото добрият човек, който усещах, че сте — моят Дазен — и мъжът, който мислех, че сте — Гавин — бяха толкова различни. Но виждах, че сте мъжът, който е достоен за моята любов. Знаех, че мъжът, за когото бих се омъжила, ще е добър, силен и нежен, доблестен и умен, и достатъчно упорит, за да се справи с мен и… чакай, знам, че трябва да има още някоя друга добродетел — подразни го тя.

— Очарователен? Никога не забравяй „очарователен“.

— Понякога бих могла да мина и с по-малко от това — каза тя. Стана сериозна. — Аз те избрах.

— Понеже не можа да ми устоиш.

— Можех — отвърна тя сериозно. — Аз те избрах.

— Колко стряскащо… неромантично — каза той. Спомни си за афинитета ѝ към сините качества, въпреки че беше червена и зелена, към това да обмисля нещата, да попълва грижливо колонките.

— Обичам тялото ти, душата ти и дъха ти. Това ли е неромантичио? Любовта не е прищявка. Любовта не е цвете, което повяхва след няколко мимолетни години. Любовта е избор, венчан за действие, съпруже мой, и аз те избрах и ще те избирам всеки ден, до края на живота си.

На вратата се почука отново.

— Лорд Призма! Спектърът се събира спешно и желаят да говорят с вас. Лорд Призма?

— Дазен — каза внезапно Карис. — Каквото и да се случи, обичам те. — Имаше нещо сурово в гласа ѝ, сякаш едва се владееше.

Озари го внезапна интуиция.

— Карис, за какво говориш? Какво става?

— Аз просто…

— Какво ти каза Третото око?

Мълчание. Беше улучил. Усещаше го.

Карис понечи да стане, но Гавин я сграбчи за ръката.

— Карис, моля те…

Тя го погледна, после извърна очи.

— Ще ти кажа, но няма да ти кажа нищо друго, каквото и да кажеш, разбрано?

— Разбрано — отвърна Гавин. Знаеше каква може да е Карис, когато се заинати.

— Тя увърташе, разбира се, каза, че не вижда всичко съвършено…

— Третото око с нейните грешки ли? Да, запознат съм с…

— Тя ми каза кога ще умреш — въздъхна Карис. После стана и метна халата на раменете си. — Хайде, размърдай се, любими, чака ни дълъг ден.

Усмихна се, но усмивката така и не докосна очите ѝ.