Заслепяващият нож

89.

Карис смяташе, че знае къде точно ще е Гавин. Ако не беше в стаята си, значи бе притеглил парашут и беше скочил от кулата на Призмата. Обичаше да го прави. Показност. И понеже никой не беше знаел, че той бяга, никой нямаше да е докладвал, че е напуснал. Нямаше да са знаели, че е било важно.

Първо обаче провери в библиотеката, просто в случай, че греши. Мина покрай стаите за практика, откъдето чу момчешки гласове — ругаеха, когато притеглянето им не успяваше. Провери личното помещение на Гавин за тренировки под кулата. След това тръгна към приземния етаж. Мина по Стеблото на лилията, срещу потока хора, които идваха всяка сутрин по изгрев-слънце, за да работят в седемте кули на Хромария, и продължи през острова. Знаеше, че другите черногвардейци вече са се развърнали по двата острова и го търсят. При обявената война никой от тях нямаше да е доволен, че Призмата е някъде сам и без охрана.

И все пак Карис се чувстваше странно жива. Чувстваше се сякаш за първи път от години има бъдеще. Животът беше възможен. Обещаващ.

Тръгна към източния залив. Рибарските лодки вече бяха излезли, макар едва да се беше съмнало. Мъже и жени по брега трупаха пластове водорасли, за да изсъхнат на слънцето. Отливът тъкмо започваше и тя видя няколко пияни моряци, които се клатушкаха на път към корабите, явно попрекалили заради седмиците или месеците лишения, които ги чакаха в открито море.

Група роби на галера, оковани с вериги, също крачеха към корабите. Изглеждаха здрави и чисти, макар и без грам тлъстина. Някои корабовладелци бяха по-грижливи за робите на галерите си от други. В края на краищата болни или слаби роби не гребяха толкова бързо, а напрегнатите отношения с Илита и липсата на войни бяха вдигнали много цената на робите през последните десет години, което правеше много по-скъпо придобиването на нови.

Някаква миризма привлече вниманието на Карис и тя неволно спря пред малък дюкян, в който не беше влизала от години. Вътре къкреха съдове с копи и по това време на утрото миризмата беше освежаваща и прелестна. Особено ако си стояла будна почти цяла нощ.

— А, любимата ми черногвардейка! — каза Джалал, дребен, но кръгъл като топка илитиец. Последния път, когато бе идвала тук, май имаше повече зъби. — Стражеви капитан… — Той щракна с пръсти.

— Белодъб — довърши тя с усмивка.

— А, да! Ще ме прощавате, но мисля, че с това ще намеря изкупление! — Грабна евтина глинена чаша и резен лук и плисна в нея копи. Изля част от горещата димяща течност в чиста чинийка, разбърка я, изля я обратно в чашата, после повтори преливането, докато копито не доби съвършената температура. После извади парчето лук и сложи половин лъжичка илитийска захар.

— Великолепно — каза Карис. — Запомнил си.

— Истинските копеджии никога не забравят предпочитанията на клиентите си. — Почука се с показалец три пъти по челото. — А! — После извади една кифличка, точно от тези, които Карис обичаше. — Да?

Тя се усмихна.

— Ти си истинско чудо. — Беше съвършено. Точно както преди години, а копито беше чудесно.

Плати, почувствала се съживена от стимулиращата напитка и храната, и тръгна към Хълма на Ибон. Там имаше едно имение с великолепна гледка към залива и изгряващото слънце. Дазен ѝ го беше показал в началото на връзката им.

Не беше почукал на вратата — не беше чак толкова възпитан. Вместо това ѝ показа как да се изкатерят на оградата, а оттам на куполния покрив на една съседна къща. Беше тихо и за едно младо момиче — непослушно и палаво.

Там се бяха целунали за първи път, след като цяла нощ се бяха държали за ръце и си бяха говорили.

Как щеше да подхване темата обаче? „Гавин, идиот такъв, знам, че си Дазен, от няколко месеца?“ Не. Щеше просто да седне до него, да погледа изгрева на слънцето и тогава да каже: „Помня нашата първа целувка тук.“

Мисълта, че ще удари Гавин толкова лошо, беше повече от приятна.

Истината беше, че двамата имаха да свършат много работа. Много от лъжите, които той ѝ беше казвал, вече ставаха обясними за нея, но не всички, а да знаеш защо някой те е излъгал не е същото като да го разбереш и е много по-различно от това да простиш.

Но все пак беше жадна да започне да живее. Колкото и страшно да беше. Освен това той ѝ беше казал, че я обича, нали? Не беше като да се постави в неизгодно положение.

Зави на последния ъгъл и изведнъж се озова по задник на земята. Отне ѝ миг, докато осъзнае, че са я ударили в лицето. А след това около нея се струпа банда мъже и удряха, удряха, удряха.

Тя зарита, замаха с ръце, закрещя, но тренировката не ѝ помогна много. Бяха десетина, всичките едри, и бяха затворили всякакъв път за бягство. Бързината ѝ не помагаше, както бе паднала. Опитът ѝ с оръжията не вършеше нищо, след като оръжията ѝ бяха изтръгнати.

Яростта ѝ бе подронена от унижението и страха. Беше черногвардейка. Как можеше да позволи да я изненадат? Как можеше да е толкова уплашена? Опита се да удари с юмрук, опита се да изрита, но ръцете и краката ѝ бяха затиснати. Замята се. Нечий крак я улучи в бъбрека. Черни звезди изригнаха в бели небеса. Не трябваше да е уплашена. Хората трябваше да се боят от нея. Нечие лице се надвеси над нейното, каза нещо, а тя шибна с глава напред и разби носа му, кръвта му я оплиска цялата. Изви нечия ръка и прекърши лакът. След това главата ѝ се блъсна в каменната настилка от удар, който така и не видя. После всички чувства заглъхнаха, понеже съзнанието се изплъзна от хватката ѝ… а ударите продължаваха и продължаваха, и продължаваха.