Заслепяващият нож

63.

Тап, свръхвиолет и синьо. Тап, зелено. Тап, оранжево. Тап, жълто. Тап, червено и подчервено.

Непрекъснато имам тези съновидения, докато съм будна. Преди Войната на Гайл да стигне до Ру, на любимата ми малка братовчедка Мийна бяха дали илитийски дракон. Където и да ходеше, играчката се люшкаше във въздуха над нея, вързана с връв за кръста ѝ, изобщо не спадна през двата месеца, откакто я беше получила. Мийна търчеше навсякъде и все пееше. Беше седемгодишна, а вече тренираше от две години. Чистият ѝ глас изумяваше и войниците, и придворните, макар тя да пееше някакви безсмислени, измислени от нея самата песнички, докато търчеше през града.

Мийна е мъртва. Щеше да е на двайсет и три години сега. Искаше да отиде в Хромария с мен. Казах ѝ: „Не.“ Разбира се, майка ѝ нямаше да ѝ разреши дори да я бях помолила. Най-вероятно. Не се опитах. Мийна умря в Чистката на генерал Гад Делмарта, хвърлиха тялото ѝ по стъпалата на Великата пирамида, с телата на останалите от фамилията ни. Петдесет и седем мъртви само на пирамидата. Много повече в града, макар тяхната смърт да беше нещо по-банално, някак си не бяха толкова важни — поне за мен.

Чудя се дали от Мийна щеше да се получи притеглящ, воин като мен. Нямах никакъв интерес към боя, докато онзи касапин не изби всичките ми близки. Станах доста добър воин обаче. Но явно недостатъчно добър.

А сега времето ми свършва.

С точността, която могат да постигнат само най-добрите сини, проучвам червената палатка, която е моята килия.

Битката за Гаристън трябваше да е последният ми бой. Двамата с Юсеф бяхме притиснати от бесовете и отделени от другите ветерани притеглящи, които бяха избрали доброволно да се бият до смърт, вместо да се присъединят към Освобождаването.

Двамата с Юсеф се сражавахме на противоположните страни във Войната на Призмата, Войната на Лъжепризмата, Войната на двамата Гайл. Една от най-добрите ми приятелки от Хромария беше убила първата жена на Юсеф. А Юсеф на свой ред беше убил нея. Двамата с Юсеф имахме изобилни основания да се мразим. Вместо това се влюбихме един в друг. Двама прекършени воини, уморени от война.

Избрахме да дадем последния си отпор заедно. Всички ветерани притеглящи се бяхме разделили на двойки, всеки въоръжен с пистолет и кама. Всички бяхме на ръба да разкъсаме халото, тъй че който го направеше първи, щеше да накара партньора си да го избави от лудостта. А ако останеше жива или жив, сам, всеки трябваше да сложи край на живота си.

Чудех се дали Юсеф може да ме убие, когато се стигне до това. Юсеф беше син, но също така беше червен. Така получи прозвището си, Пурпурния мечок. Мразеше това име, макар с недоволството си да изглеждаше глупаво. Но, както изтъкнах, това всъщност беше единственото възможно прозвище за него. Юсеф беше шест и половина стъпки висок, груб и космат, с чорлава брада, дълга тъмна коса и гъсти вежди. Беше мечок, и червен, и син, раздвоен бихром. Ръмженето му в отговор на хората, които го наричаха Пурпурния мечок, само направи така, че името му лепна.

Един шрапнел пръсна гърдите на Юсеф. Невероятно: той стоеше и ме търсеше с очи, облекчен, че ме е намерил, облекчен, че не съм ранена. Устата му се отвори. А след това той умря.

Вдигнах пистолетите, и моя, и неговия, но вместо да се застрелям, нападнах кучите синове. Намерих оръдейния отряд. Избих ги. И тогава разкъсах халото си.

Отначало помислих, че съм улучена от куршум. Изгубих съзнание и наистина повярвах, че умирам. Бях примирена.

Обичам те, мой Пурпурен мечок.

Събудих се в някакъв затъмнен фургон, изтощена и замаяна.

После, може би чак след седмици, фургоните тръгнаха от Гаристън. Съвзех се и вече ме държат в тази палатка. Улавям откъслеци от разговори на войници и селяни, които минават много близо, но това, което мога да сглобя, са само предположения. Пътуваме нанякъде, неизвестно накъде.

По възбудата в някои дни и миризмата на дим, който не е от дърва, знам, че трябва да сме толкова на юг, че сме подминали планините Карсос и сме навлезли в Аташ.

Всеки ден ме оковават и завързват грижливо очите ми, преди да тръгнем, но иначе не са ми посягали. Странна милост. Надхвърлила съм вече четирийсетте, но като воин отдавна съм подготвена за насилия в случай, че бъда пленена. Слабите мъже обичат да унизяват жени, особено големи жени, пред които се чувстват нищожни. Аз винаги ги карам да се чувстват нищожни.

Тъй че каква е играта?

Аз съм могъщ син воин, може би дори легенда. И съм разкъсала халото.

И това е. Този Цветен принц, който и да е той, иска да се присъединя към него. Смята, че колкото по-дълго ме остави да седя в синевата си, толкова по-вероятно е да полудея и да се присъединя към него.

От много време не съм била подценявана толкова. Не ми харесва повече сега, отколкото като млада.

Палатката ми не е голяма. Не мога да стоя права, без да забърша темето си в платното. Ръцете ми са стегнати в белезници пред мен, а белезниците са свързани към желязната гривна около шията ми. Краката ми са стегнати във вериги около глезените, разделени с железен прът.

Общо взето, имам относителна свобода на движение, но малко възможност да нападна някого. Истината е, че не съм черногвардейка и не бих могла да нападна някого с голи ръце дори да бях свободна. Е, знам няколко удара с юмрук, но това изобщо не означава, че съм опасна. Истината е, че без притегляне съм просто безпомощна жена.

Но все още не съм готова да се откажа от притеглянето.

Не са ми взели пръстена… което трябва да означава, че Цветния принц възнамерява да ме привлече. Много добре са огледали рубина на пръстена ми, също така — нарушеното синьо хало в очите ми, и са позволили да го запазя.

Отне ми два дни, докато съставя плана си. Палатката е червена, така че светлината, влизаща през нея, ме предпазва да не изпадна в паника, както щеше да стане в тъмнина, но ми е безполезна за притеглянето. Само че палатката е направена от плат. Застанала на пръсти, мога да измъкна малко от плата изпод рамката и да дъвча. Отне ми два дни, докато пробия достатъчно голяма дупка, за да пропуска точица чиста бяла светлина… но достатъчно малка, за да остане скрита за погледите на тези, които сгъват палатката всяка сутрин.

На следващия ден едва не изпаднах в паника, когато открих, че дупката я няма. Но нямаше и никакво наказание, никакво споменаване за нея. Сигурно има повече от един пленен син притеглящ като мен и просто са сменили палатките ни.

Започвам отново. Този път имам повече късмет: запазвам си палатката. На дванайсетия ден армията си даде една от дългите цял ден почивки, като остана на лагер за някакво празненство. Готова съм, а палатката е ориентирана север-юг, най-удобният начин спрямо мястото, където съм издъвкала дупката. Мога да надникна навън.

Над палатката е изпънат голям бял балдахин. Бях мислила, че са само облаци и разсейват синьото. Облаци, които може да се разсеят под погледа на Оролам и да ми дадат благословеното синьо на чистото небе. Но е бяло платно, което пропуска светлината, но прегражда моя цвят. Ако имах очила, щеше да е без значение. Нямам. Не съм Призма: бялото е толкова безполезно за мен, колкото и никаква светлина изобщо. Този Цветен принц не е глупав. Знае, че палатките са уязвими. Мразя го и му се възхищавам едновременно. Но това не ме разубеждава.

Благославям безмълвно Юсеф за това, че ми даде пръстена, стягам се и започвам да удрям „рубина“ в белезниците ми. След десетина опита го чуквам както трябва и камъкът се отчупва, откъсва се лепилото, което го държи на място. През следващите минути претърсвам палатката за камъка.

След като го намирам, го лапвам, за да овлажня лепилото. Червената половина на пръстена е безполезна за мен, но ако бъда прекъсната, трябва да я върна на пръстена колкото се може по-бързо.

Долната половина на камъка е сапфиреносиня. Малко е, но ако беше по-голямо, нямаше да убегне на вниманието на тъмничарите ми. Издърпвам плата на палатката вляво от рамката, бавно, внимателно. Два часа преди обед слънцето е достатъчно високо, за да се излее чиста светлина на малко петънце, точица, тънка стрела от енергия. Фактът, че ръцете ми са оковани към шията ми, се превръща в още една благословия, дар от далечния Оролам. Позволява да си отпусна ръцете и в същото време да ги държа на място.

Потапям камъка в този мъничък лъч светлина и той ми изпраща тънка като нишка синя енергия.

Отнема часове, часове, през които почти не мигам, часове на нищожни премествания всяка минута, докато окото на Оролам се катери към висините на небето и след това бавно започва да се спуска.

С идването на вечерта и неизбежното пристигане на пазача, който ме проверява, поднасям камъчето пред устата си и бавно го намествам отново на пръстена. След това внимателно навивам синия луксин под кожата си, намествам го така, че да е в кожата ми само под облеклото. Въпреки многото часове не съм поела много, но ако пазачът го види, всичките ми усилия ще са напразни. Тъй че намествам луксина по гърба си, около задника и бедрата си. Досега поне са уважавали личната ми неприкосновеност, тъй че ако го направят още една нощ…

Пазачът идва. Подушва веднъж-дваж, но явно смята, че е алергичен към нещо в „тази проклета страна“. Оставя ми вечерята. След малко идва да прибере чинията.

Ще дойде отново след вечерната камбана. Това ми дава два часа. Два часа е много време за умиране.

С разтреперани ръце притеглям малък остър нож от син луксин. По-скоро като гвоздей всъщност. Не е толкова драматично като да си срежеш китките, но срязани китки може да се вържат и животът ми да бъде спасен. Гвоздей, забит в сърцето ми. Това е безвъзвратно и приемливо бързо. Дори плътта ми да ме предаде и да извикам, няма да могат да ме спасят.

Трябваше да загина в Гаристън. Трябваше да умра с Юсеф. Не казах на Юсеф, че Гавин всъщност е Дазен. Не бях сигурна как ще реагира. Сега съжалявам за това. Трябваше да знае за кого умря.

Но не. Той умря заради мен. Не го интересуваше войната. Не го интересуваше Оролам. Държеше само да постъпва правилно, с богове или без богове, с Хромария или не. И държеше на мен. Трябваше да му го кажа. Трябваше да му се доверя. Беше предателство.

Съжалявам, Юсеф. Ще дойда да те видя и ще ти се извиня лично. Лично? Духовно?

Юсеф изобщо не вярваше в такива неща. Дано отвъдният живот да е приятна изненада за моя голям мечок.

Държа върха на гвоздея над гърдите си. Гавин Гайл… добре, Дазен Гайл… даде специално опрощение за разкъсалите халото в самоубийство, но все пак през целия ми живот ми беше набивано, че самоубийството е убийство като всяко друго, и е трудно да пренебрегна тази мисъл. Не, това не е убийство. Аз съм жертва на война.

Господарю на Светлината, ако това е грях, прости ми. Ако това е светотатство, прости на грешната си дъщеря.

Вдишвам дълбоко и се стягам.

Но все още не натискам гвоздея.

Аз съм бяс. Знам го. Усетих разкъсването на халото. Аз съм обречена. Ще полудея. Може би вече съм луда.

Но не се чувствам луда. Чувствам се забележително като… себе си.

Може би това е знакът, че съм луда — това, че не мога да видя собствената си лудост. Но това е нелогично. Всеки на света може да е луд, ако мисленето, че не си луд, е валиден критерий.

Може би синьото ме изкушава. Да. Може би е това.

Но ако е така, изкушението е логично, а не произволно. Ако синьото представлява някой отделен дух, който шепне сладки греховни неща в ушите ми, би трябвало да ги чувам. Вместо това изпитвам само смътното опасение, че онова, на което са ме учили, не се връзва добре с опита ми.

Отново прехвърлям в ума си една мисъл, която ми се струваше отвратителна в миналото: аз се пресъздавам със синия луксин.

Все още изглежда отвратително.

А нещо по-крайно, например да направя трайни капсули за очите, да действат като сини лещи?

Това пък изглежда трудно. Ако откъснеш очите си от въздуха, те не се справят добре, това е доказано, но ако оставиш дупки за въздух…

Започвам да се заплитам в проблеми. Точно както съм правила винаги. Тъй че… нищо не се е променило. Изобщо не се е променило.

Може би притеглянето те променя. Може би щом започнеш да притегляш синьо, след като си разкъсала халото, вече не можеш да се сдържаш. Но аз току-що притеглих синьо. Малки количества, да. Но нямам чувството, че съм луда, която бълнува, или нещо подобно.

Мога да се самоубия. Вече го разбирам. Пътят е открит и мога да тръгна по него, когато дойде моментът.

Но да се самоубия без цел? Това е безсмислено. Как бих почела с това Оролам, който дава светлината и живота?

Ако изчакам, може да получа шанс да убия самия Цветен принц. Бих могла да му платя напълно за това, че уби Юсеф. Това е разумно.

Стегнатият възел в гърдите ми най-сетне се разхлабва. Оставям гвоздея да се разсипе и притеглям много тънка сламчица, с която пробивам дупка в палатката. Ако палатката мирише на син луксин, ще ме претърсят и ще намерят дупката и пръстена. Трябва да прикрия и най-смътната миризма на варовит луксин. Засмуквам синята прах в устата си и я издухвам навън в нощния въздух. Преглъщам песъчливите късчета, които остават, оплаквам устата си с разреденото вино, което са ми дали, и нищо не остава полепнало по зъбите ми.

Ще живея. Ще продължа да се боря. И ще разкрия загадките на халото. Лягам в мир и заспивам.

Когато пръстите му бавно се отделиха от петте точки, осъзна, че тя не плачеше за Юсеф. Не беше плакала за него, откакто бе умрял. Изобщо не ѝ беше хрумнало.