Заслепяващият нож

57.

Два дни след изпитанието им в реалния свят дребосъците имаха двубои за елиминиране. Кип можеше само да се надява, че някои от момчетата, с които трябваше да се бие днес, ще са достатъчно пострадали, за да не могат веднага да го тръшнат на пода.

Но надеждите му бяха рехави. Излезе на арената, като сгъваше леко пръстите на лявата си ръка. Все още го болеше все едно животинки дъвчеха всяка става и пръскаха сол по плътта между хапките, но болеше по-малко, отколкото щеше да боли в предстоящия бой. Взря се в младежа срещу себе си. Хайде, костенуркомечок, хайде.

Колелата бяха спрели на Червено и Невъоръжен. Червеното беше късмет, голям късмет. Кип беше упражнявал червеното предната вечер с Тея. Най-сетне, най-сетне можеше да направи стабилно червено… но нищо повече. Беше се сетил само за два начина да използва лепкавата запалителна пихтия: а на подпалването на противници определено не се гледаше с добро око. Другата част от късмета му се изразяваше в това, че момчето срещу него, Феркуди, беше синьо-зелен бихром, в момента на две места над Кип. Около кръга се бяха събрали петдесетина ученици и наблюдаваха напрегнато. От новобранците бяха останали само двайсет и осем.

Феркуди беше нисък и дебел, но беше силен като бик и измамно бърз. Кип го беше наблюдавал как се бие — беше по-добър от почти всички други. Битките, които беше загубил, ги беше загубил, защото обхватът му беше къс. С цветовете, които притежаваше, можеше да е един от най-горните трима-четирима бойци. Беше просто лош късмет, че сега се биеше за девета позиция.

Кип размърда рамене, завъртя главата си, за да раздвижи мускулите на врата си, и даде знак, че е готов.

Феркуди се усмихна презрително. Мислеше си, че ще унищожи Кип в бърз бой с ръце.

„Глупаво е да позволяваш другият да разбере какви карти държиш. Благодаря ти, Андрос Гайл.

Благодаря ти, Андрос Гайл? Да не би някой да е пуснал ганджа в закуската ми?“

Свирката изсвири и кръгът се изпълни с червена светлина. Феркуди атакува.

Кип изпъна ръце напред, между себе си Феркуди, така, че момчето да не може да види как очите му се изпълват с червен луксин. След това изпъна ръката си надолу и плисна в краката на момчето лепкав червен луксин.

Краката на Феркуди залепнаха и той едва не падна. Присви ръце към гърдите си в готовност за бой, но Кип напръска и тях с луксин и ги залепи за гърдите му. Подейства точно както го беше научил Железни.

Червеното беше лепкаво, но не беше силно като желязо. Волята на Кип беше. Той вложи цялата си страст да задържи Феркуди пленен в притегленото.

Феркуди явно не беше подготвен за това, че Кип притегля червено, но и самият Кип не беше подготвен. Цветът разпали пламъците на яростта му. Не беше ядосан на Феркуди, но червеното заличаваше разума.

Кип пристъпи напред и още преди дори да е осъзнал какво прави, юмрукът му се заби в слисаното лице на Феркуди.

Късните нощни тренировки, изглежда, бяха полезни, защото юмрукът му тръгна точно натам, където искаше — удари ниско, точно към брадичката на Феркуди, и точно както беше казал командир Железни, той инстинктивно наведе брадичката си и юмрукът на Кип се натресе в носа му. И понеже краката на Феркуди бяха залепнали от луксина, той залитна назад и падна по гръб.

Кип плисна червен луксин около падналото момче, тъй че то остана залепнало на пода. Вдигна крак, за да стъпче главата му… и едва се спря, когато свирката изсвири пронизително.

Уплашен от това, което за малко щеше да направи, Кип припряно разчисти червения луксин. Брадата на Оролам, за миг беше поискал да го убие!

Червеният луксин изчезна и Феркуди се надигна със стон.

— Ох… Счупи ми носа! — Опипа го предпазливо и го стисна, за да спре кървенето. — Дови не внаев, фе мовеф да фитегляш фервено. Добве! — Стисна хрущяла на носа, вдиша бързо и го намести. Изстена и удари два път с юмрук по пода. — Оу, оуу! — Примига да махне сълзите от очите си и протегна ръце, а двама от приятелите му му помогнаха да се изправи. — Бваво, Кип.

Просто така? Без яд?

— Ъъ… съжалявам — каза Кип. — За носа ти. Червеното някак си ме завладя.

— Аа, няма нифто. Не ми е за пъви път.

— Нито ще е за последен вероятно, голяма грозна муцуно такава — рече дошлият при тях Круксър. — Хайде седни, Кип. Мисля, че няма да се биеш повече днес.

— Наистина ли? — попита Кип.

Беше изтощен. Дългите късни тренировки, безсъниците след това, после спането, в което го спохождаха само кошмари. Висеше на протрит конец. Отпусна се тежко на походния стол.

Хряс! Задните крака на стола изпращяха и Кип загуби равновесие и се пльосна на пода по задник. Жегна го паника.

„Шишко.“

Новобранците се смееха. Всички се смееха. Кип усети как лицето му почервеня като огнено желе. Дори Круксър се смееше.

Скочи на крака. „Проклет да съм! Точно когато започнах да навлизам. Точно когато започнах да намирам мястото си!“ Самоомразата го прониза и го смрази. Какво можеше да направи?

Мразеше ги. Не искаше да е тук. Всички да вървят в ада!

Круксър вдигна ръце.

— Това решава въпроса! Кип, вече знаех, че ти трябва ново име сред нас. Кип не е име за черногвардеец, а сме се уверили, че определено ти трябва име.

Подиграваше ли му се Круксър? Какво искаше да каже с това „трябва ти име“?

— Не разбирам — отвърна тихо Кип. Очакваше някаква клопка.

Треньор Фиск също изглеждаше объркан.

— Сигурен съм, че не си единственият — каза той. — Колко от вас са отраснали в Пария? — По-малко от половината вдигнаха ръце. — Е, значи е време за малко история. Не всеки е трето поколение черногвардеец, Круксър.

— Да, сър.

Треньор Фиск се намръщи и заби поглед в земята, сякаш не знаеше откъде точно да започне.

— Когато дошъл Луцидоний, го бранели трийсет могъщи мъже, някои от които той първо трябвало да надвие. Много от тези мъже били герои и жреци на старите богове и имали имена, взети от онези лъжливи богове, като Ел-Анат, Дагнар Зелан и Ор-мар-зел-атир. Не можели да запазят старите имена, тъй че взели нови. Макар че някои карали без имена, докато не усетели, че са си спечелили ново име в служба на Оролам. Ал-Анат станал Форушалзмариш за известно време, но след това, когато светлината се разпростряла извън Пария, повечето от тях си взели имена, които местните можели да произнасят… или от които ги било страх. Така Форушалзмариш отново променил името си и се нарекъл Блестящото копие. Сега имената на черногвардейците вече не са такива, защото не вярваме в старите богохулства. Човек може да си вземе ново име или не. Ако му дадат име, може да избере дали то да се използва винаги, или само между черногвардейците. Обикновено се избират имена, които са спечелени с чест и най-добре прилягат на носителя им. От теб зависи.

— Но аз все още не съм черногвардеец — каза Кип. Ами ако му дадяха име и не успееше да влезе?

— Според традицията, ако името е прието, се използва само между приятелите ти, докато не станеш пълноправен черногвардеец. — Треньор Фиск сви рамене. — Но пък имаме деца, чиито родители им дават черногвардейски имена още дори преди да са дошли в Ясписите… като нашия Крукс тука. — Погледна го развеселен. — Така ли е, Круксър?

— Казвам, че Кип не е име за черногвардеец, и твърдя, че има нужда от добро име. — Няколко души замърмориха в съгласие. — Но какво име? — продължи Круксър. — Трябва да му подхожда, нали?

— Мъника! — извика някой.

— Мм… прекалено очевидно — каза Круксър. — Е, какво е направил той? Трошач на броня, Трошач на воля, Трошач на правила, Трошач на носове… — Замълча за повече ефект. — Трошач на стол. — Новобранците зареваха.

И тогава Круксър заяви:

— Кип, кръщаваме те Трошача.

Новобранците завикаха одобрително и се разсмяха. Беше съвършеното име за черногвардеец: можеше да се използва и за възхвала, и за подигравка. Кип го завъртя на езика си. Трошача. Въпреки всичко, въпреки че можеше да се оправдае, че всяка от случките, довели до спечелването на това име, всъщност не са показателни за характера му, че са просто случайност, му харесваше. Звучеше яко.

На лицето му бавно изгря широка усмивка — като зора на Зъбите на Атан.

— Ще го взема — каза той. — Между вас ще съм Трошача.