Заслепяващият нож

41.

Дазен Гайл се взря в мъртвеца в стената на зеления затвор. Двамата с мъртвия чоплеха струпеи от коленете си. Стояха в зеления ад от… колко? Дни, седмица? Със сигурност не две седмици, все още не. Кротко бяха изпадали в безсъзнание за неизвестно време, кротко бяха близали вода от стената, кротко бяха гладували. Може би две седмици, ако се съдеше по струпеите. В някакъв момент преди да изпадне в безсъзнание беше притеглил малки късчета зелено. Каквото и да беше иначе, луксинът беше чист. Дазен го беше изтласкал навън — не от дланите си или изпод ноктите на пръстите си, а от раните си. Първо беше направил прорезите по дланите и коленете си, после, накрая — възпалената рана на гърдите си. Болката беше ужасна. Жълта гной беше предшествала луксина. Когато се събуди, беше близал стената за влага цял час, а след това отново, и отново припадна. След третия път от раната изтичаше само плазма и кръв.

Най-сетне треската беше минала и го остави безстрастен, празен, но най-сетне отново в съзнание. Себе си, донякъде. По-слабо себе си.

Също като синия затвор, зеленият беше оформен като смачкана топка, с тесен улей отгоре, тънка струйка вода по стената и тесен канал отдолу за водата и изпражненията му.

Тъмничарят му — неговият брат — явно все още не беше разбрал, че Дазен се е измъкнал от синия затвор. Със сигурност в това трябваше да има някакво предимство, но Дазен все още не можеше да измисли какво е то. Знаеше само, че откакто бе дошъл в този затвор, не беше имало никакъв хляб. Мразеше онзи твърд клисав корав хляб… но сега щеше да се моли, щеше да оближе счупено стъкло за него.

Може би брат му все пак знаеше. Може би това беше наказание.

Тъй или иначе, на Гавин не му беше стискало да го умори от глад преди, а беше имал шестнайсет години за това, тъй че Дазен не мислеше, че Гавин ще го умори от глад тепърва. Най-малкото — не и нарочно.

Чувстваше се слаб и тази слабост бе изкушение. Не беше притеглял зелено, откакто треската отмина, а зеленото беше сила, необузданост.

Зеленото несъмнено го беше спасило, но зеленото сега означаваше смърт. Защото беше сила, а силата тук щеше да е пристрастяваща. Всеки път, когато притеглеше малка глътка, щеше да му се иска да притегли още. А зеленото беше неразумност, необузданост. Необузданост в клетка означаваше безумство, самоубийство.

„Бездруго съм достатъчно близо до това.“

Започна отново да гради кулите от предположения. В това беше красотата на годините, прекарани в притегляне на синьо. То подрежда мислите ти, потиска страстта.

Синьото все още мразеше нелогичността на начина, по който мислеше за брат си като за Гавин и за себе си като за Дазен, но той се беше придържал твърдо към това решение. Гавин беше губещ. Гавин беше загубил войната, Гавин се беше оставил да бъде затворен. Дазен беше откраднал самоличността на Гавин, тъй че нека да си я има. „Гавин“ сега беше мъртвият в стената, а той, затворникът, той сега беше Дазен. Беше нов човек и като Дазен щеше да избяга и да си върне отново всичко, което трябваше да е негово.

Беше докосване на тъмна лудост, знаеше го. Но може би малко лудост е единственият начин да останеш със здрав разум сам в тъмница шестнайсет години.

„Съсредоточи се отново, Дазен. Дозиран. Дрогиран. Дрямка. Съмнение. Сигурност. Пресечки. Посоки. Пряко. Премахнат. Мъртъв. Дремеш. Дозиран. Дазен.“

Издиша, дълго и бавно. Изгледа мъртвия с гняв и той му отвърна — с гняв и непокорство.

— Бих ти казал да вървиш в пъкъла, но… — каза той на мъртвеца.

— Чувал съм го вече — отговори му мъртвият. — Помниш ли?

Дазен изръмжа тихо. После изпъна дясната си ръка. „Или Гавин знае, че съм в следващия затвор, или не знае.

Не, върни назад.

Или Гавин е поставил система, която би му казала, когато се преместих от един затвор в друг, или не е поставил.

Ако си е направил труда да вдига повече от един затвор, трябва да е измислил система, за да разбере, ако се прехвърля от единия в другия.

Или алармата му е подействала, или не е подействала.

Обзалагам се, че е подействала. Нищо, което е правил Гавин, не се е проваляло досега.

Тъй че ако алармата е подействала, е показала, че съм дошъл тук.

Ако е показала, че съм дошъл тук, или Гавин не е видял съобщението, или го е видял.

Но аз вече установих, че не му стиска да ме умори от глад.

Тъй че може би не е видял, че съм тук.

Което поставя друг въпрос: какво прави Гавин, когато пътува? Или никога не пътува, или е изградил система, която да ме храни, докато пътува. Няма начин да си позволи да е окован на едно място като мен, тъй че е изградил система.

Или оставя някой друг, който да се грижи за подхранването ми, или има автоматизирана система. Една автоматизирана система може лесно да се развали, а Гавин не би искал да ме убие заради повреда. Но на хора не може да се вярва.“

Ха, но Гавин вярваше в хората. Това винаги беше една от неговите слабости. Точно затова Гавин бе успял да осуети плана му да избяга с Карис.

Онзи „Гавин“ прониза синия му мозък и го подразни. Затрудняваше го да мисли за времето преди затвора. Все едно, точно заради доверчивостта на брат му бягството на брат му с Карис беше пропаднало. Новият Гавин или се беше научил да не се доверява на хора, или не беше. Хъм. Гавин беше успял да заеме мястото на Гавин като Призма, което едва ли би могъл да направи сам. Тъй че Гавин не се беше научил да не се доверява. Следователно Гавин се беше доверил на някого.

Тъй че там, горе, имаше някой, който или беше видял, или не беше видял предупреждението, че Дазен се е преместил от един затвор в друг. Този някой или беше педантичен в изпълнението на задълженията си, или не. Гавин нямаше да се довери на някой, който е небрежен. Тъй че онзи някой беше внимателен. Този някой или знаеше какво означава предупреждението и какво се очаква от него да направи, когато го види, или не знаеше.

Или… чакай. Този някой беше или жена, или мъж. Не че това имаше значение, но някак си мисълта за жена, разтичала се в паника, защото има мигаща зелена луксинова лампа и тя не знае какво да направи по въпроса, зарадва неимоверно затворника. Надяваше се да е горда жена. Колко му липсваше възможността да унизява горди жени.

„Отплесваш се по допирателната, Дазен.“ И то допирателна, която възбуди страстта му. Не можеше да си позволи страст, не и тук, не и сега. Някога беше обичал да притегля зелено, докато спи с жена, обичаше необуздаността, напрежението. Но гладът и синьото бяха притъпили плътските му желания, а зеленото беше лудост. А лудостта беше смърт. Тъй че…

Гавин нямаше да е поръчал брат му да бъде уморен от глад, тъй че рано или късно жената там горе щеше или да постъпи правилно, или да сгреши. Или да направи низ от грешки, докато търси правилния ход.

За да постъпи правилно, тя щеше или да постави хляб в друг улей, или да задвижи първоначалния улей така, че да се насочи към новата килия на Дазен. Първо щеше да боядиса хляба в зелено, разбира се.

Но щеше ли да знае, че трябва да го боядиса в зелено?

Щеше да знае, че трябва да го боядиса в зелено, ако Гавин ѝ го беше казал. Може би тя беше нова. Може би Гавин я беше държал в неведение, не ѝ беше казал подробности за затвора долу, за да не разпали женското ѝ любопитство повече от необходимото.

Точно това беше. Точно затова бе имало цяла седмица без храна.

Гавин не ѝ беше оставил подходящите указания. Тя щеше да знае, че има храна, която се спуска надолу до някого. Щеше да се отчае.

Гавин или щеше да се върне преди тя да направи някаква грешка, или не.

За първи път може би от години усмивка огря лицето на Дазен. Единственото, което трябваше да направи, беше да чака. Щеше да чака, докато или умре, или тя направи грешка, която да доведе до свободата му.

Чакането беше ад, но уютен ад. Говореше си с мъртвия, за да минава времето. Мъртвият му се подиграваше и той се подиграваше на мъртвия. Не беше приятно, но разсейваше. Нямаше търпение да се измъкне оттук и да остави мъртвия да умре.

Минаха дни. Всяко от предположенията му можеше да е погрешно. Гавин можеше да се е доверил на жена, която е имала причина да мрази Дазен. Можеше да го убива преднамерено, макар и да знае какво точно трябва да прави. Човек никога не може да разбере жените. Или можеше да има аларма, но да се е развалила. Колко често щеше брат му да проверява такива неща, между другото? Може би след шестнайсет години беше станал нехаен. Може би я проверяваше всяка година, но годината да е изтекла едва наскоро и той все още да не е идвал. Обзе го отчаяние. Трябваше да опита нещо.

Притегли зелено, почти неволно. Беше топлина в студена нощ. Беше храна за глада. Беше глътка силен алкохол, който вместо да стопли стомаха му, протече от очите до всеки крайник и отми слабостта и парализата.

„Не прекалено. Не прекалявай!“ Прекъсна потока преди да го е сломил. Но гледката със стените вече събуждаше ужасна клаустрофобия. Пръстите му се вкочаниха като птичи нокти и той се усети, че дращи отчаяно по зелената луксинова стена.

„Спри, спри, спри!“ Изхвърли излишния луксин от пръстите си. Силата беше само лустро на сила, знаеше го. Тялото му беше ужасно отслабнало. Щеше да заплати за всичко безразсъдно, което направеше. А зеленото беше глупаво безразсъдно. Искаше му се да връхлети към отсрещната стена и да пробие през нея. Поддадеше ли се на този импулс, щеше да изпадне в безсъзнание, може би — да умре.

Защо изобщо беше притеглил луксин? Нямаше и една дупка да може да пробие в зелената луксинова стена със зелен луксин. Брат му не беше толкова глупав.

Оролам, гладът му! Изстреля тънка струя зелен луксин нагоре по улея, още нагоре, още. Избута покрай някакъв ъгъл… този улей беше оформен различно от синия. Разбира се, че беше — трябваше да преведе хляба… колко, на двайсет, на трийсет разтега разстояние? Помъчи се да запази търпение, но, Оролам, там някъде имаше храна. Трябваше му! Там някъде горе имаше свобода.

Натисна още напред, бавно, но не толкова бавно, колкото щеше да го посъветва синьото. Не усети свръхвиолета, докато не изплющя.

Нещо се уви рязко около зелената ръка, която беше избутал толкова надалече, прекърши я, прекърши волята му заедно с нея. Той изгуби съзнание.

На следващия ден — стига да беше ден — чу стърженето на механизми в улея. Надигна се в очакване. Брат му ли беше, дошъл да позлорадства, или беше храна?

Предположенията му бяха погрешни. Или брат му все пак искаше да го убие, или алармата се бе провалила, или… не можеше вече да преизгради кулата. Не и без свежо синьо. Беше глупав. Беше животно. Беше изчерпан, изтънял. Беше прекършен. Ако не беше хляб, щеше да притегли зелено. Тъй че щеше да е самоубийство. Какво от това? Какво му беше хубавото на живота между другото?

Нещо изтропа надолу по улея.

Зачака. Зачака.

От улея излетя самун хляб и той го улови. Улови го и едва повярва. Макар всичката светлина в килията да беше зелена, а синьо, осветено от зелено, беше невероятно трудно за притегляне, държеше в ръката си хроматично спасение. Сред ад от зелено хлябът беше син. Беше достатъчно син.