Заслепяващият нож

114.

Андрос Гайл стоеше в каютата си и се оглеждаше. Беше без риза, без качулка, без тъмни очила, завесите бяха дръпнати. Погледна ръцете си, мишците си, а след това, накрая, погледна очите си. Разбитото червено хало, което беше крил от месеци, го нямаше. Все още разполагаше с всичките си цветове — подчервено, червено, оранжево и жълто, — преплетени в ирисите на изумително сините му очи, но сега те бяха в равновесие.

Виждал беше как действа Ножът на Заслепителя… и не действаше така. Онзи нож убиваше. Но когато погледна рамото си, беше безукорно, дори кожата не бе одраскана. Погледна отново очите си, сигурен, че е някакъв номер. Беше потънал дълбоко в строгия си режим, за да попречи на червеното да го влуди… и ето, че накрая не беше сигурен, че печели.

Вече отново беше просто притеглящ. Полихром с цели десет останали години.

Това… това променяше всичко.

Някъде малко преди разсъмване Кип изплува на брега. Не беше разчитал, че ще доплува. Имаше сили едва колкото да се държи над водата и да диша.

Изпълзя на пясъка, достатъчно далече, за да не го издърпа морето, и рухна като изхвърлен на сушата кит.

Събуди се от това, че някой пребъркваше джобовете му, някъде към пладне. Размърда се, плесна ръцете, уплашен, че е нападнат. Надигна се и видя, че на брега около него има изхвърлени поне десетина тела.

Плячкаджията започна да се смее. Кип примига и вдигна очи към него, но над рамото на младия мъж грееше ослепително обедно слънце. Беше с мръсна бяла туника и наметало, украсено с много цветни ивици. И държеше пистолет.

— Охо, спрях на правилния бряг, нали? — каза младият мъж. — Късметлия съм, нали?

Кип погледна надолу към брега и видя малката лодка на младежа. Сигурно бе видял всички тези мъртъвци от водата и бе решил да плячкоса каквото може.

Кип беше жаден.

— Имаш ли вода? — изграчи той.

— В лодката. И храна също.

Кип се надигна с усилие. Младият мъж не му помогна. След това го осени. Познаваше този глас. Примижа срещу ярката светлина и рече:

— О, не!

— Малко бавно загряваш, а? — каза Зимун. Пристъпи напред и удари Кип с юмрук в лицето.

Кип се свлече на пясъка. Опипа носа си. Добре, че не беше счупен. Надигна се бавно и тръгна към лодката. Преполови меха. Имаше главоболие, може би беше от виното. Не беше имал такова главоболие преди. А и му призляваше от светлина. Всичко го болеше. Имаше рана в ребрата и в лявата ръка също.

Помисли дали да не нападне Зимун, който разтриваше ръката си — беше си охлузил юмрука. Но Зимун имаше оръжие. Щеше да види, ако Кип се опиташе да притегли — което точно сега звучеше апетитно колкото да се жабуркаш с канална вода, а и Кип се чувстваше пъргав колкото сто и двайсет годишен старец. Беше виждал Зимун да притегля, отдавна. И не се съмняваше, че ще използва пистолета. Качи се в лодката.

— Свали си колана с очилата. После скъсай парче от ризата си и го вържи около очите си — каза Зимун. — Бавно.

Кип направи и двете. Усети как Зимун избута лодката във водата. Хвърли се напред и смъкна превръзката от очите си.

Зимун се беше вкопчил в носа на лодката с една ръка, люшкаше се във водата, за да се качи вътре, и държеше пистолета насочен в лицето на Кип.

— Назад. Назад! — извика той. — Не мога да се бавя дълго тук, тъй че ако не седнеш и не си вържеш очите до пет секунди, ще те гръмна.

Кип се отпусна на пейката и нагласи отново превръзката на очите си, победен. Почти беше успял. За малко. Тежестта на поражението се смъкна на раменете му. Кип Замалкото. Отново.

Не. Това не беше истина. Той вече не беше онзи Кип. Не беше глупав. Не беше слаб. Не беше страхливец. Не беше отхвърлен.

Беше влязъл в Черната гвардия. Беше приет от най-добрите притеглящи и бойци на света. Беше приет от баща си. Беше надвил крал, бесове и един бог. Беше направил огромни грешки: беше се оказал глупав и слаб, и страхлив, и отхвърлен. Ако не беше той, баща му нямаше да е намушкан. Но също така беше издърпал баща си от вълните, беше спасил живота му, когато никой друг не бе могъл. Кип си беше сложил това Замалко като очила. Имаше среден път, златна среда между сина на курвата и сина на Призмата. Не беше наистина Кип Богоубиеца, но също така не беше момчето, което превиваше врат пред Овен. Вече не. „Аз съм това, което правя. И съм Трошача.

Който гледа само през една леща, живее на тъмно. Който има уши, да чуе.

Време ми е да счупя онази стара леща.“

— Хвани греблата — каза Зимун и когато Кип посегна за тях слепешком, чу как Зимун се качва в лодката. След това усети как луксин загърна ръцете му и ги стегна около греблата. — Гребеш час и тогава ще ти дам храна и още вода. Давай! Дълъг път ни чака, щото…

Кип започна да гребе. На лявата му ръка това не ѝ хареса.

— Щото? — попита той. Гласът му бе спокоен, не уплашен, не засрамен.

— Дядо ми Андрос Гайл ме вика в Хромария. Каза, че останалите от семейството му ги няма. Каза, че обмислял да ме осинови. Каза, че имал големи планове. — Замълча. — Какво, ти не знаеше ли? Аз съм син на Карис и Гавин. Аз съм Зимун Белодъб.

Сърцето на Кип се смъкна в гърдите му, проби дупка в палубата и уби десетина риби на път към морското дъно.

Чу метално изщракване на ударник и си помисли, че може би Зимун все пак е решил да го убие. След това момчето се изсмя горчиво.

— Шибан късмет имам, наистина — каза високо. — Ама сериозно! Този патлак дори не е зареден!