Заслепяващият нож

45.

— Та какво е истинското ти име? — попита Гавин Третото око, щом застана до нея на брега. Беше бдяла на най-южния нос на Острова на ясновидците и сега залязващото слънце я къпеше в златно. — Или какво беше преди? Кои са хората ти?

Третото око бе с жълта памучна рокля, в която изглеждаше съвсем обикновена, макар все пак да беше изумителна сияеща фигура. Не беше повикала Гавин до късния следобед. Спътничката ѝ, или слугиня, или приятелка Каелия му каза, че виждането на бъдещето отнема време.

— О, не — каза Третото око. — Ти вероятно си от онези мъже, които обвиняват жените в непостоянство на всичкото отгоре.

— А?

— Нощес ме помоли да не те изкушавам и да съм по-официална, а днес първото, което правиш, е да помолиш за повече фамилиарност. Ох, лорд Призма. В своята суетност сте способен да изпитате удоволствие от това, че разбивате нечие сърце. Не и моето.

Суетност? Това беше малко нападателно, малко грубо, малко… точно. Той понечи да отвърне, но откри, че няма какво да каже.

— Съжалявам — рече тя. — Последствието от Ясновидството е… Забравям се. Трудно е да не си искрена. Моите извинения. — Отвори рязко ветрилото си и си направи вятър. — Боя се, че се претоплих също така. Кожата ми не понася добре толкова много слънце.

Наистина изглеждаше добре загоряла.

— Ясновидството се нуждае от светлина, нали? — попита Гавин.

Тя кимна, но като че ли не изпитваше интерес да обяснява дарбата си повече от това.

— Откри ли я? — попита най-сетне Гавин.

— Много пъти и по много пътища. В морето е.

— Моля?

— Напастта се носи по водата, някъде в Лазурното море.

— Това е… — Безполезно? Безсмислено? — голямо море — каза Гавин. Беше казала „три часа на изток и два и половина часа на север“ — което щеше да е в морето оттук, но някак си беше убеден, че няма да е толкова лесно.

— Давам си сметка за това. И също така е доста трудно да се намерят ориентири или времеви белези, за да ти кажа къде да я намериш в морето. Движи се през водата.

Гавин вдигна ръце.

— Къде отива? Откъде идва?

— Съжалявам — отвърна тя. — Мисля, че мога да ти кажа, че се движи към център. Център? Центърът… Не съм сигурна. — Погледна го с нещо като извинение.

— Центърът на морето? Например Риф Бялата мъгла? Или център като център на потъване?

— Напастите обикновено плават.

Напастите? Множествено число. Обикновено?

— Това не ми дава нищо.

— Дава ти достатъчно.

Ако напастта плаваше към Риф Бялата мъгла, то като се пресметнеше назад, трябваше да е някъде южно от илитийския град Смусато и може би плаваше в линия от границата между Пария и Тирея. Ако знаеше накъде плува и можеше да предположи, че ще плува право, и знаеше къде ще бъде във всеки един момент, това трябваше да му даде линия, на която трябваше да се намира.

— Искаш да кажеш, че ще я намеря? — Внезапна надежда.

— Да.

Не можеше да го повярва. Тук трябваше да има някаква уловка. Това щеше да отнеме доста смятане с карта и сметало, но изглеждаше прекалено лесно.

— Колко време ще ми отнеме?

— Ако кажа това, ще спреш да търсиш до деня, в който съм казала, че ще я намериш.

— Не, няма да… да, да, разбира се.

Тя въздъхна.

— А ще я намеря ли навреме? — попита той.

— Дори и аз не знам какво точно питаш.

— Не можеш да ми го причиниш това — каза Гавин.

— Моля те, не ме обвинявай за неща, с които нямам нищо общо.

Гавин облиза устни. Беше права. Разбира се, че беше права: тя можеше да види всичко. Беше изнервящо все пак.

— Какво можеш да ми кажеш? — попита той.

— Че ще си тук известно време и че Цветния принц също я търси, и че ще е добре да не позволиш планът му да успее. Тя расте, лорд Призма, и колкото повече расте, толкова повече сини ще привлича към себе си. Сини бесове най-вече.

— Защо, какво става? Знам само, че напастите са свързани с храмовете на старите богове.

— Ще видиш. Има още нещо, което би трябвало да ти кажа.

— Има още хиляда неща, които би трябвало да ми кажеш!

— Ако вземеш Карис, ще е много по-вероятно да успееш.

— За това и сам можех да се досетя. Тя е полезна жена.

— И ако отиде с тебе, почти със сигурност ще умре.

— Трябва да има уловка тук, нали?

— Не се опитвам да ти подхвърлям уловки. Опитвам се да ти дам шанс.

Той пренебрегна последното.

— Почти със сигурност, като деветдесет и девет на сто, или като две от три?

— Когато я виждам да отива с теб, гледам как умира по десетки различни начини. Не ми е приятно. Особено след като знам, че ако оживее, вероятно ще станем приятелки някой ден. Освен ако не спиш с определена… Знаеш ли какво? Вече ти казах твърде много.

— Ти я нарече Карис Съпругата — каза Гавин. — Но после каза, че е погрешно. Какво имаше предвид?

— След като знаеш, че ако го знаеш, това ще промени някои неща… наистина ли искаш да знаеш?

Гавин се намръщи.

— Ами, да.

— Упорит. Няма да ти кажа.

— И ти си една пророчица — оплака се Гавин.

— Не съм врачка. Ясновидка съм. Виждам. Понякога казвам каквото виждам. Не държа да успокоявам чувствата ти.

И беше сериозна на всичкото отгоре. Гавин отново долови стоманата в нея. Несъмнено това бе единственият начин да остане човешко същество и да се справя с дарбата си.

— Карис не обича да я оставям, когато тръгна на нещо опасно.

— Донесе ми петдесет хиляди проблема, лорд Призма. Този обаче не е един от тях.

Добър изстрел, и напълно честен. Той си пое дъх, за да парира, но премисли.

— Милейди, вашият ум е толкова остър, колкото красотата ви е сияйна. След като светлината толкова явно ви е благословила с присъствието си, най-многото, което мога да направя, е да ви благословя с отсъствието си. Хубав ден.

Поклони се и си тръгна. Беше се отдалечил само на няколко крачки, когато му се стори, че я чу как измърмори нещо. Погледна бързо през рамо и бе готов да се закълне, че я засече зяпнала в…

Тя присви устни и на лицето ѝ се изписа стъписване.

— Мога да провидя края на света, но не мога да кажа кога един мъж ще ме хване да зяпам хубавия му задник.

Гавин не можеше да направи нищо повече освен да се оттегли с достойнство, със странно усещане за задника си на всяка стъпка.