Заслепяващият нож

29.

Кип и Тея привършиха тренировките си — Тея пак го ступа — и нямаха време да се почистят преди да тръгнат за практиката — упражнение по притегляне, както го нарече Тея. Като че ли я плашеше. Кип го очакваше с нетърпение, колкото и да беше изпотен, вмирисан и мръсен.

Както обикновено, водеше Тея. Беше на различен етаж от другия им клас, откъм слънчевата страна на кулата на Призмата. Но когато стигнаха до стаята, Кип видя, че Гринуди чака до вратата.

„О, не!“

— Кип — каза сбръчканият роб. — Закъсняваш. Червения няма да е доволен.

„Хич не ми пука дали ще е доволен.“

— Какво иска от мен? — попита Кип.

— Призован си.

— А ако не искам да отида? — попита Кип.

Веждите на Гринуди се извиха нагоре.

— Искаш да съобщя за отказа ти на Червения? — Убеждението му, че Кип е пълен смешник, се беше изписало ясно на лицето му. Мъжът явно не го харесваше и сега, след като Кип беше отречен, не изпитваше нужда да го крие.

На Кип му се дощя да се заинати и да му каже да върви по дяволите.

— Кип? — каза Тея. И изчака.

Кип я погледна.

— Не ставай идиот — каза тя.

Кип се намръщи. После се обърна към Гринуди.

— Да вървим.

Тръгна след него към покоите на Андрос Гайл. Мъчеше се да овладее яда си, но ставаше все по-изнервен.

Гринуди отвори вратата и махна с ръка към тежките затъмняващи завеси.

„Ще са ми в помощ: ако онова дърто копеле ме удари, ще го ударя и аз.“

Беше съвсем сигурен, че няма да го направи, но мисълта за това го накара да се почувства по-добре. Пристъпи вътре.

Задушливи миризми. Старец и тамян. Прах и вмирисани подмишници. О, подмишниците си бяха неговите.

— Вониш — каза в тъмното глас, изпълнен с отвращение.

— Ти също — сопна се Кип. Мозъкът му включи чак две секунди по-късно.

Мълчание. След това:

— Сядай.

— На земята ли? — попита Кип.

— Ти какво, маймуна ли си?

— По-скоро чудовище, отколкото маймуна. Нали сме роднини все пак — каза Кип.

Отново мълчание. По-дълго този път.

— Бях забравил колко дръзки могат да са младите. Но може би ти не си дързък, може би просто си глупав. Седни. На стола.

Кип зашари с ръка в тъмното, докато намери стола. Седна.

— Гринуди! — джафна старецът.

Робът влезе и окачи нещо на кука над главата на Кип. Излезе мълчаливо.

— Фенер — каза Андрос Гайл.

Фенер? Но не беше запален. От Кип ли се очакваше да го запали? Нямаше ли това да обезсмисли цялата идея със седенето в затъмнена стая, със затъмняващи завеси на всеки прозорец и врата? Освен това Кип нямаше дори и кремък.

Дали не беше изпит в притегляне, та Андрос да види дали Кип може да…

„Тъпак. Това е свръхвиолетов фенер.“

Кип присви очи и стаята изведнъж се очерта в неземен виолетов свръхфин релеф. Беше по-голяма, отколкото си беше мислил. Портрети на предците на Гайл висяха на всяка стена. Гледани само на свръхвиолетова светлина, портретите бяха безжизнени, монохромни. Кип можеше да различи следите от четката, но да види лицата бе по-трудно. Имаше едно огромно легло с четири пилона, едва видимо през вратите във втората стая, и, разбира се, тежките кадифени завеси навсякъде. Статуетки от слонова кост и мрамор бяха поставени на лавицата на камината и на клавесина. Кип не можа да различи определен стил във всичкото това изкуство, но изглеждаше много, много изящно.

Имаше също така много столове, дивани и маси. Часовник с въртящи се зъбни колелца и люшкащо се махало, от тези, за които Кип само беше чувал.

Накрая Кип погледна мъжа пред себе си. Очакваше да види някаква ужасия, но не беше така.

Въпреки тъмното Андрос Гайл носеше огромни тъмни очила. Личеше, че някога е бил едър мъж. Раменете му все още бяха широки, но отпуснати. Косата му, равно, изцедено виолетово на светлината на фенера, трябваше да е сребристосива, почти бяла. Беше рехава и разрошена — разбираемо за човек, който живее без огледала. Кожата му също беше изпита и отпусната. Естествено по-тъмна от тази на Гавин, но избеляла от старостта. Носът му беше прав, лицето — с дълбоки бръчки. Имаше стар белег на шията и нагоре над очертанието на челюстите.

Трябваше да е бил чаровен мъж. Явно Гайл.

— Играеш ли Девет крале? — попита Андрос Гайл.

— Майка ми никога не е имала пари за това — отвърна Кип. Беше игра на карти. Самите карти често струваха тежестта си в злато.

— Но знаеш как се играе.

— Гледал съм.

— Колодата е пред теб — каза Андрос Гайл. — И за да не кажеш, че не съм честен: първата игра ще е без залози.

— Няма да кажа — каза Кип. Вдигна колодата и бе поразен от поредното напомняне в колко различен свят е навлязъл. В зависимост от сериозността на играчите имаше много различни варианти на Девет крале. Имаше над седемстотин карти, от които всеки играч съставяше своята колода. В села като Ректън преминаващи войници можеше да разполагат с колода, съставена от художник в някое малко градче. Главното изискване беше картите да нямат белези на гърба, с които играчите да могат да мамят и да вадят картата по свой избор. Благородниците обикновено играеха с карти, направени от художници и притеглящи заедно в някой от шестте клона на Гилдията на картите. Тези карти бяха красиво изрисувани и лакирани със син луксин, което гарантираше, че са еднакви.

Тези карти не бяха като онези. Всяка карта беше от електрон — сплав от злато и сребро. Числа на клиновидното парийско писмо обозначаваха силата и качеството на всяка и всяка карта бе изваяна с майсторско изкуство и подписана. Някои бяха инкрустирани със скъпоценни камъни. Всички бяха покрити със съвършено прозрачен жълт луксин. Украсени със скъпоценни камъни ашици, жетони от слонова кост и зацапани пясъчни часовници допълваха комплекта.

Кип се постара да не обръща внимание на съкровището в ръцете си и непохватно разбърка картите си.

— Как се осакати? — попита Андрос Гайл. Разбъркваше картите си опитно.

Въпросът на стареца изненада Кип.

— Ограбиха ме. Бих се и ме бутнаха в един огън. Измъкнах се с това. — Кип вдигна ръката си, но после осъзна, че показва ръката си на сляп. — Мм, ръката ми. Понеже поразпалих огъня.

— Поразпали го?

— Ами… притеглих, докато се биех с тях.

Андрос Гайл изсумтя.

Играха и Кип загуби грандиозно, но пък нали почти не знаеше правилата. Едва можеше да разпознае парийските числа, които бе научил съвсем наскоро. Андрос, от друга страна, играеше сляп. Картите му имаха малки пъпки и ръбчета на лицето, което трябваше да е код, който му казваше каква е картата. Не беше лъжене и не беше никакво предимство, но говореше на Кип, че майсторите на картите са ги направили специално за Андрос Гайл.

Нищо чудно, че Кип загуби. Лицето на стареца бе напълно безизразно.

— Нова игра — каза Андрос Гайл. — Този път със залози.

— Какви? — попита Кип.

— Високи — отвърна старецът.

— Нямам никакви пари — каза Кип.

— Знам какво имаш.

Кип мигновено си помисли за кинжала. Реши да го пренебрегне. Предпочете да отговори така, все едно очевидно няма нищо.

— Тогава за какво играем?

— Ще разбереш, когато свършим. Играй, за да спечелиш.

Кип си пое дълбоко дъх и този път игра по-добре, но въпреки това падна. Когато и последният му ашик се обърна на нула, Андрос Гайл се отпусна в стола си и сплете пръсти върху корема си.

— Днес ти седя с група младежи, които се наричат Отхвърлените. Между тях имаше едно момиче, Тизири. Забелязано бе, че не направи някаква особена връзка с нея.

Кип си я спомни. Грозноватото момиче на масата. Широка усмивка, възпълничка, родилен белег през лицето.

— Какво ще направиш? — попита Кип.

— Родителите ѝ продадоха шест от петнайсетте си говеда, за да платят за идването ѝ в Хромария. Утре тя се прибира вкъщи. Заради теб.

— Какво? Защо? Това е тъпо. Не е честно!

— Ти загуби — каза Андрос Гайл. — Ще играем пак. Следващия път залозите ще са по-високи.