Заслепяващият нож

32.

Адрастея беше робиня, не жертва. Беше минала по Стеблото на лилията, моста между Хромария и Големи Яспис, преди слънцето да е изгряло. Днес бе Денят на спонсора. Това означаваше никакви лекции, макар че Черната гвардия все пак щеше да има упражнения. Черната гвардия беше твърде важна, за да взимат свободни дни. Всеки ученик трябваше да се срещне днес със спонсора си, а в това отношение робите не се различаваха от никой друг.

Разликата беше, че спонсорът на Адрастея никога не идваше да се срещне с нея. Вместо това възлагаше на Тея да свърши малки тайни работи в Деня на спонсора. Лейди Лукреция Верангети не беше лесна господарка.

Продавачите на пазара подреждаха шатрите и сергиите си, изпъваха килими, ръчкаха товарните си магарета да докарат товара с продукти или риба. Имаше непрекъснат поток хора, но на разсъмване щеше да стане порой, щом домашни роби и жени тръгнеха на дневното пазаруване да нахранят домакинствата си. Адрастея се запромъква през човешкото гъмжило все едно се бе запътила към точно определено място. Разхлаби една от връзките на обущата си, спря до една стена, после клекна и издърпа полата си нагоре, за да върже връзката.

Издърпа пакета от скривалището му между две тухли, пъхна го в обувката си и си тръгна отново по пътя. Мина по няколко лъкатушещи задни улички, за да е сигурна, че не я следят — не че изобщо щеше да я следи някой, но така ѝ бяха заповядали, — и накрая се озова на едно място между две по-високи сгради. Издърпа пакета от обувката си и разгъна писмото.

Лейди Верангети рядко пишеше думи. Не искаше да остави почерка си да я свърже с престъпленията, които караше Адрастея да извърши, и не обичаше да се доверява на роби или писари повече, отколкото ѝ се налагаше.

Все едно. Адрастея знаеше какво се очаква.

Имаше невероятно точна рисунка на мъж — лейди Верангети щеше да е станала голям художник, ако не беше сметнала, че е под достойнството ѝ. Джобът му на гърдите бе ограден с кръгче. На следващата страница невероятно тънка оризова хартия имаше рисунка на кутийка за емфие, инкрустирана с фамилен герб: чапли, издигащи се над полумесечина.

Понеже вече го беше правила, Тея знаеше, че трябва да открадне кутийката за емфие преди утре заранта.

Адрастея беше робиня, не глупачка: знаеше, че половината пъти „жертвите“ бяха мъже и жени, работещи за Лукреция Верангети. Бяха я хващали преди, у дома.

Но така и не научи кои белези са истински и кои — примамка. Логично беше всъщност. Тренировката действаше най-добре, ако провалът е възможен, но не катастрофален. Ако обучаемата ти се провали веднъж и след това стане безполезна, ще загубиш цялото време, което си вложила в обучението ѝ. Ако не си готова обучаемата ти изобщо да се провали, няма да подлагаш на изпитание уменията ѝ, няма да я учиш къде е границата.

Но Тея не знаеше кое кое беше. Не беше и толкова важно, честно казано. Не можеше да се отнесе към никого от тях все едно са подставени. Разликата бе в това, че ако я хванеха да краде от някой от хората на Лукреция, щяха да я напердашат, а ако я хванеха да краде от някой друг, щяха да я изхвърлят от Черната гвардия и Хромария и да я затворят в тъмница.

А, разбира се, баща ѝ разчиташе на нея. Нещата вървяха добре за бащата на робиня, която се справя отлично. Другата половина на твърдението нямаше нужда дори да се изрича. Баща ѝ беше свободен — в това отношение не беше излъгала Кип. Но това не означаваше, че лейди Верангети няма власт над това, което става с него и дълговете му.

Тъй че Тея огледа портрета и запомни чертите на мъжа. Оземлен благородник най-вероятно, ако се съдеше по облеклото. Полуоплешивял, късо подстригана коса, широк нос, дебела огърлица на шията, оръжеен колан, широки ръкави, кожени ръкавици.

След като бе облечен така, Тея нямаше да се изненада, ако пътуваше с телохранител. Огледа уличката. Не видя никого. Сгъна оризовата хартия. Ъглите имаха червен и жълт луксин под тънък пласт восък. Тя ги разтри между пръстите си, изстърга восъка, хартията се подпали и изгоря за миг. Тея издуха прахта и тръгна обратно към пазара.

Като всяка друга пресечка в града, всеки вход към пазара беше обрамчен от арка, поддържаща една от Хилядата звезди. Първоначално те бяха замислени да увеличават мощта на притеглящите, но покрай използването им от тях всеки квартал можеше да ги използва за каквото си поиска.

Този пазар даваше звездите си под наем на търговеца, който платеше най-много. Затова някои фокусираха лъчи слънчева светлина върху определени дюкяни. Други бяха покрити с цветни филтри и фокусираха светлината на жонгльори с луксин, които обикаляха из пазара, правеха фокуси и хвалеха стоката на един или друг дюкян.

Адрастея стигна до основата на една от звездите, отключи с ключ вратичката, затвори я, заключи и пропълзя нагоре по ужасно тясната шахта. Беше се уговорила с „маймуните“ на кулата — робите, които поддържаха тази арка. Стига да не им се пречеше в работата и да не правеше бели, ѝ разрешаваха да използва една от вентилационните шахти.

Тя отвори торбата си и изчака. Мразеше правата си сплъстена коса, но точно затова я държеше късо подстригана. С няколко фиби можеше без проблем да закрепи перука на главата си: този път дълга вълниста аташийска. Върза я с червена кърпа. Измъкна от торбата си и двайсетина гривни. Крещящи, лъскави — за да отвличат вниманието от лицето ѝ. Сложи руж на бузите и устните си и сгъна другите си кърпи. Шала си тикна в торбата, разхлаби няколко връзки на роклята си и я придърпа надолу — преди да излезе навън щеше да обуе високи обувки, за да промени ръста си, като полите на роклята ѝ щяха да са достатъчно дълги, за да прикриват обувките. Облече късо елече и го стегна хлабаво около мършавите си ребра, а после натика сгънатите кърпи под него, за да създаде впечатление, че гърдите ѝ са по-големи от ухапано от комар.

Знаеше, че почти всичко, което мрази в тялото си, я прави добра за тази работа. Несъмнено това беше една от причините да я изберат. Не прекалено ниска, нито много висока, мършава — това беше по-лесно да се прикрие с дрехи, отколкото дебелината, — приятни черти на лицето, но не толкова хубава, че да изпъква сред други момичета. Колкото и да я беше ядосал Кип с това, че го каза, можеше дори да се престори на момче, и го беше правила.

Само че когато приключи с маскировката си, смяташе, че може би прилича по-скоро на жена. Аташийска жена от простолюдието, двайсет и няколко годишна, височка, с почернели зъби. Направо грозница.

Маскировката не беше съвършена, но Адрастея не се стремеше към съвършенство. Най-доброто ѝ качество беше, че ако я подгонят, можеше да смъкне всичко за секунди.

Приключи с преобличането и зачака. Да намери сама един благородник сред човешката гмеж на Големи Яспис щеше да е невъзможно, още по-малко да открадне определена вещ същия ден. Но от нея не се очакваше да намери жертвата си. Той щеше да дойде при нея и щеше да дойде белязан.

Адрастея изчака цял час, като разширяваше очите си всяка минута. Зрението ѝ, както беше казала на Кип, беше ту средно, ту невероятно силно, ту ужасно, без никаква логика зад едно или друго, която да можеше да долови. Свръхвиолетът изобщо не се засичаше, възприятието ѝ за виолетово, пурпурно и синьо беше не повече от средно, зеленото — може би средно, жълтото — средно, а червеното — неразличимо от зеленото. Но след това, под спектъра, видим за обикновените хора и много притеглящи, гледката ѝ се изостряше. Не можеше да притегли подчервено, но можеше да го види по-добре от повечето притеглящи подчервено. Дори не ѝ се налагаше съзнателно да разширява очите си, за да го види. За нея беше толкова лесно, колкото да фокусира погледа си от нещо близко към нещо далечно.

Но когато все пак разширеше очите си, виждаше нещо съвсем различно. Под подчервеното — под подчервеното, колкото подчервеното беше под видимия спектър — беше нейният цвят… ако изобщо беше цвят. Книгите го наричаха „парил“. Парил беше чист, красив и общо взето — безполезен. Беше толкова фин, че не можеше да задържи нищо. Толкова фин, че малкото книги, които бе намерила, в които се бяха опитали да дадат някакъв превод на „парил“, го наричаха „коприна от паяжина“.

Само че паяците можеха да висят на паяжините си, разбира се. Тея беше достатъчно благоразумна, за да не опитва това с цвета си.

Започна да се изнервя покрай смяната на робите на огледалото. Нямаха нищо против да стои в кулата им, но не можеха да излязат, докато тя беше вътре. А моментът, в който напуснеше кулата в маскировката си, беше най-уязвимият момент за нея. Беше разширила напълно очите си за своя парил, когато нещо изпърха в ъгълчето на зрението ѝ.

Вейка дим от парил се завихри и изчезна над тълпата на стотина крачки от кулата.

Никой не го забеляза, разбира се. Никой не можеше да го забележи. Тея дори не беше срещала човек, който да може да вижда парил, още по-малко да го притегля.

Трябваше да е жертвата ѝ. Точно така идваха белязани жертвите ѝ: вейки парил в косите им или на шапките им, горяха като пламъци без дим. Получаваше се съвършен маяк, невидим за никой друг освен за нея. Но тя така и не беше виждала партньора си — онзи, който бележеше жертвите ѝ, винаги оставаше далечен и невидим.

Тея се заоглежда. Ето там! Маяк, минаващ под основата на кулата. Не можеше да погледне под нужния ъгъл, за да види обекта, но днес май щеше да е по-лесно от обикновено.

Смъкна се по стълбата. Долу извади високите обувки, обу ги, метна торбата през рамо и провери да не би каишката да е разместила „гърдите“ ѝ. Пое си дълбоко дъх. „Уверено, но не агресивно, Тея. Не, не дори уверено. Просто по работа. Достатъчно полюшване, за да изглежда, че имам бедра, но не толкова, че да приличам на проститутка.“ Провери за последен път перуката си, издиша, отвори вратата, пристъпи навън и я затвори бавно.

Подножието на арката беше точно до страната на една сграда, тъй че можа да навлезе бързо в тясната странична улица. Огледа се скришом. Да се огледа за хора, забелязали излизането ѝ от арката, беше толкова важно, колкото и да намери жертвата си.

След секунди видя маяка. Но не беше над нейната цел. Беше в косата на жена и беше затегнат здраво. Не хлабав и огнен.

Тея знаеше, че е лошо решение, но веднага тръгна след жената.

Ако видяното означаваше, че жената е белязана, другият притеглящ парил можеше да е тук.

Но вместо чистата възбуда Тея усещаше, че се въвлича в нещо опасно. Този, който беше белязал жената, не знаеше, че някой друг може да я види. Беше все едно да се натъкнеш на тайно съобщение и да го отвориш. Изпратилият съобщението нямаше да е доволен, че пощата му е прочетена… дори думите да не значеха нищо за Тея.

В този град съществуваха мощни подмолни течения, а една робиня можеше да бъде засмукана и от най-слабото от тях. В Големи Яспис рядко имаше сутрин, в която Лазурното море да не отнесе поне един труп.

Тея задържа очите си широко отворени, но не притегли. Всяко притегляне щеше да предупреди другия парил за присъствието ѝ. Жената бе може би на петдесет крачки пред нея и не бързаше особено, оглеждаше сергиите и навлизаше все по-навътре в пазара. Самото ѝ не-бързане правеше почти невъзможно да се открие другият притеглящ. Ако се беше запътила нанякъде, броят на възможните преследвачи щеше да е ограничен до хората, тръгнали в същата посока приблизително с нейната бързина. Но след като жената оглеждаше безцелно и беше невъзможно да се загуби заради маяка над главата ѝ, преследвачката ѝ — шпионката ѝ? — можеше да се съсредоточи върху това да се слее с движещата се наоколо тълпа.

Тея се постара да не се набива на очи и заобиколи, за да хвърли поглед на жената, която в момента говореше с продавач на тъкани и сочеше копринен шал на карета от яркозелено и черно. Беше дребничка, с къдрава коса, с хубава светлосиня рокля и големи обици. Привлекателна, може би към четирийсетте.

Никакъв намек защо някой ще тръгне да я преследва.

„Нищо общо няма с мен. Трябва да се махам оттук, по дяволите.“

Но не можа да се сдържи. Майка ѝ винаги казваше, че е от тези момичета, дето ще си опарят ръката на печката два пъти, преди да се уверят, че е гореща.

Продавач на глинени грънци, гледжосани и пищно украсени с ръмжащи животни, се обърна към нея.

— А, лейди има великолепен вкус.

Тя се усмихна равнодушно.

— Само гледах, благодаря.

— Нещо специално да търсите…

— Щях да ти кажа — отвърна тя. Донякъде се изненада от себе си. В реалния живот нямаше да е толкова груба, но маскировката ѝ действаше странно освобождаващо.

— Е, добре — каза с крива усмивка търговецът, обърна се и я наруга, не много тихо при това.

Тя имаше по-важни неща, за които да се притеснява, но все пак ругатнята я накара да се изчерви. Каква…

За малко щеше да го пропусне. Бърз пулс, вълна, излъчила се от близкия фонтан. Погледна към източника, но не можа да го стесни между тримата мъже, застанали там. Всички гледаха хубавата жена.

Тея познаваше този пулс. Самата тя го беше използвала. Беше всъщност единствената причина да има шанс да влезе в Черната гвардия. Особеното с парил, което никой друг цвят не можеше да прави, бе да минава през облеклото. С факла парил човек можеше да види точно къде по тялото на някого има метал. Дали някой носи ризница, скрита под туника, или кама, стегната на бедрото, това не оставаше скрито за нея. Това, както и белязването на неща с маяци, които никой друг не може да види, бяха като че ли единствените практични приложения на парила. Една книга дори изобщо го отхвърляше като цвят по същата тази причина: наричаше го „изключително ефимерен и изключително безполезен“.

Лесно беше зрението ти да се стесни по време на лов и учителите на Тея по бой в Одес я бяха надвивали много пъти. Ето защо тя се постара да вдиша дълбоко и да не изпуска от поглед заобикалящото я. Този напрегнат фокус можеше да я отклони или да я накара да направи грешки.

И тъкмо навреме при това.

След като огледа главната улица на пазара и пороя от хора — търговци от всяка сатрапия, роби, луксиати, просяци и благородници, — Тея видя последното, което искаше да види. Обектът ѝ — жертвата ѝ за Лукреция Верангети — крачеше право към нея. Още по-лошо, посоката, накъдето вървеше, щеше да го отведе право пред другия притеглящ парил. Обектът ѝ имаше познатия маяк парил, вплетен в косата. Ако минеше по улицата с това, другият притеглящ нямаше да го пропусне. А това можеше да го отпрати към Тея.

Задвижи се още преди да е решила какво да прави. И да имаше някакъв недостатък, не беше пасивността.

Изстреля пулс от свръхтънка светлина, колкото може по-кратък. Две от най-добрите неща с парила бяха, че можеше да се притегли по-бързо от всеки друг цвят и беше навсякъде, дори и в най-облачния ден, тъй че рядко имаше проблем да намериш източник за цвета. Съществуваше слабо дори нощем, стига да си навън. Съсредоточеният ѝ поток се вряза през дрехите на жертвата и те заприличаха на сенки, треперещи на вятъра.

Тя имаше дълъг опит и успя веднага да различи смътните очертания на всички метални предмети, които носеше жертвата ѝ: меча, ножа, токата на колана, среброто, обшито по колана, тесните брънки на верижката, която да държи кесията на колана му (страх го беше да не го ограбят значи), монетите в кесията, връхчетата на връзките на ризата му, една огърлица, верижката на наметалото и златната нишка, с която бе поръбено, една обица и — най-сетне! — кутийка за емфие в гръдния джоб на наметалото му.

Беше лесно място за пребъркване. Тя пресече улицата. В последния момент, за да е по-убедително, че сблъскването ѝ с жертвата ще е случайно, се озърна назад.

Грешка. Видя как един от мъжете до фонтана — дребен, невзрачен, с кръг рижа коса около плешивото теме и с дрехи на търговец — събра длани пред себе си. Игла от луксин парил изскочи от ръцете му и порази отстрани шията на жената, която наблюдаваше, на двайсет крачки от него. Беше удивителен изстрел през гъстата гмеж от човешки тела и минаващи колички. Увисна във въздуха, замръзнала от едната страна за ръцете му, а от другата — в шията ѝ. Беше се привел напред в съсредоточението си.

Случаен пешеходец мина през тънката като паяжина нишка и я скъса, но мъжът не се притесни. Освободи парила и се отдалечи, без да погледне повече. Плътен парил? Невъзможно!

Тея зърна за миг жената, която се намръщи и потърка шията си, а после отново се загледа в една диня в количката пред нея.

После някой се блъсна в Тея. Щеше да се просне на земята, но една силна ръка я стисна за рамото.

— По-внимателно, сладурано — каза обектът ѝ. Хвана я за задника и стисна, докато я задържаше да не падне.

— О… аз… — Не ѝ се наложи да се преструва на смутена. Малко повече усилие ѝ отне да се закрепи на високите си обуща, и още малко — да си върне душевното равновесие.

— Аз ще съм в хана „Червената шестица“ по-късно, ако си търсиш малко забавление, прелест — каза мъжът. Ръката му още беше на задника ѝ.

Тя избута ръката му.

— Не, благодаря, милорд. Извинете ме.

Той се засмя и не опита повече.

— Помисли си. Ще ти предложа по-хубава нощ, отколкото мъжът ти е могъл някога.

Тя наведе свенливо глава. Искаше ѝ се да го цапардоса по ухиленото лице, че ѝ беше посегнал.

Но се задоволи само да пусне кутийката за емфие в торбата си. Беше я изненадал, но Тея се беше съвзела бързо.

Обърна се, след като той си тръгна по пътя, притегли и откъсна маяка от главата му. Ако беше умна, трябваше тутакси да се махне оттук, но не можа да се сдържи да не потърси с поглед жената сред пазара.

Не беше трудно да я засече. Маякът все още светеше на главата ѝ, макар вече да се разпадаше, и кожата ѝ беше толкова пребледняла, че издаваше лекия чаенозелен оттенък на човек, притеглял от дълго време. Беше взела динята, но я изтърва. Усмихна се, сякаш изненадана и объркана, но се раздвижи само половината ѝ лице. Тя се олюля и изведнъж падна.

Двама души наблизо се ухилиха и се изкискаха. Но жената не стана. Започна да се тресе. Мозъчен удар.

Усмивките изчезнаха и към нея затичаха хора.

— Помощ! Лекари! — извика някой.

Страх прониза Тея. Милостиви Оролам, какво беше видяла току-що?