Заслепяващият нож

92.

Кип отиде при Тея и Круксър и им обясни конспиративната си теория, а след това наблюдаваха разиграването ѝ, точно както го беше предвидил. Плешивеца се би и надви Югертен, след това се би и победи Тала и за миг Кип си помисли, че ще предизвика него — и да му даде нов шанс, — но вместо това Плешивеца му се усмихна презрително, предизвика единайсети номер и спечели.

Този бой за единайсетото място отне много от силите на Плешивеца обаче и той беше размазан от девети. Преподредиха се и след като Плешивеца вече беше единайсети, Кип беше изместен на тринайсето място.

След това излезе Бъчонката. Той също се би, както Кип беше очаквал, като прескочи Ейрам и се зае с бойци, които вече бяха отпаднали, а след това прескочи Кип, който плю в краката му. Бъчонката се добра до дванайсето и загуби от деветия.

Кип се изтъркаля до четиринайсето. Ейрам предизвика три места над него, петнайсето, което беше Ерато. Тя все едно вече беше вън, тъй че му отстъпи без бой.

Ейрам трябваше да спечели само още една битка и ако го направеше, Кип изпадаше. Ейрам отиде до перилото и заоглежда възможните си противници, застанал почти пред Кип.

— Страхливец — подхвърли му Кип. — Не си достатъчно умен, за да го измислиш. Кой го направи? Колко ти платиха да го направиш?

Лицето на Ейрам пламна от гняв за миг, но той бързо го скри.

— Измамник — каза Кип. — Какво си мислиш, че си някакъв съвременен Айрад ли? Айрад не е печелил пари за това, което е правил. Не е използвал отбор. В сравнение с него ти си говно. Ще ме прескочиш. Мен. Човека, когото си нает да спреш. Мислиш, че си най-добрият в класа, мислиш, че си по-добър от Круксър, но те е страх да се захванеш с мен.

— Имам да спечеля много двубои днес, Кип. Няма защо да се уморявам излишно…

— Значи боят с мен ще те изтощи? Мислех, че си удивителен. Айрад не се ли е бил с всеки в класа по пътя си нагоре? А ти дори няма да се биеш с един шишко на четиринайсето място. Легенда ще станеш ти, Ейрам. Ейрам Неготовия, така ще те наречем. Ейрам Без срам… — Хм, това се получи много добре. — Ейрам…

Ейрам плесна жетона си на пода пред него и изръмжа:

— Ще те убия!

И закрачи към центъра на кръга.

Круксър се озова до Кип на мига.

— Гениално! Значи, Кип, след заден ритник Ейрам обича да нанася страничен удар с юмрук в корема или лицето. Влага много сила, но ако успееш да се дръпнеш и после да му влезеш, ще е открит.

— Виждал съм го — отвърна Кип. — Просто не съм достатъчно бърз, за да се възползвам от това.

— Време е! — обяви треньор Фиск. — Излезте напред.

— Още нещо? — попита Кип. — Моля те.

— Бърз притеглящ е също така — каза Круксър. — Внимавай за това… обаче си късметлия, нали, Трошач?

— Голям.

— Трошач, напред или вън! — извика треньорът.

— Е, все пак е нещо — каза Круксър.

— Не казах, че е добър късмет.

Кип се обърна и закрачи към центъра на кръга. А след това видя най-лошото нещо на света. Вълна на разпознаване премина през събралите се черногвардейци и обучаеми, когато някой излезе пред редиците, за да гледа. Гавин. Гавин беше тук. Призмата Гавин Гайл бе дошъл лично, за да види изпитанието на сина си.

А на Кип му предстоеше да се провали.

Разбира се, беше дошъл точно сега. Разбира се, не беше имал време да дойде достатъчно рано, за да види как Кип спечели предишните двубои. Да види как Кип прави умни неща. Не, беше дошъл точно сега, когато Кип бе останал без идеи и без късмет. Точно когато Кип щеше да го посрами.

— Зле ли си, Трошач? — попита треньор Фиск.

О, и разбира се, Призмата седна до командир Железни. Все едно никой друг тук не съществуваше. Прекрасно.

— Предвиждам велика победа — каза Кип.

— Ти си едно нагло малко лайно — подхвърли презрително Ейрам.

— Не казах, че е моя — рече Кип.

— Ъ?

— Не моя… победа. Виж, шегите не се получават, когато трябва да обясняваш на… все едно, забрави.

— Глупак ли ме наричаш? — попита Ейрам.

„Мм, не, но ти приляга.“

— Ще те накажа, Кип. — Нарече го по име явно за да го обиди. Не беше обидно.

— Мисля, че всъщност изобщо не се разбираме — отвърна Кип.

— Стига! — каза треньор Фиск. — Цветове?

— Зелен и син — заяви Ейрам.

— Всички — каза Кип. Нямаше причина да го крие повече.

— Претендираш, че си полихром ли, Трошач? — попита треньор Фиск.

Тук отговорът беше ясен.

— Мм… Да — отвърна Кип.

— Лош момент да го обявиш, Трошач — каза треньор Фиск.

— Какво? — Според Кип моментът да го обяви беше идеален.

— Полихромите имат такива предимства над нормалните притеглящи, че черногвардейците отдавна са установили, че за да се изпита действителната им годност да бъдат в Черната гвардия, трябва да бъдат ограничени до цветовете, избрани от противниците им, плюс един.

— Какво? — каза Кип. — Значи като казвам, че мога да притеглям повече цветове, ми давате по-малко?

— Точно така.

— Ама това е… — Кип едва се удържа.

Треньор Фиск повдигна вежда.

Кип се намръщи.

— Много е трудно да се приеме. — Покашля се. — И не мисля, че е честно.

— Не мисля, че е честно, казва копелето на Призмата. Лайно! — подхвърли Ейрам. — Изобщо не би трябвало да си тук.

— Ейрам, не знам кой те е подкупил, но ще ти размажа физиономията — каза Кип. — Днес ще ме победиш. Несъмнено. Но аз ще се върна.

— Ще те заболи, Кип. Ще те накарам да заквичиш като прасенцето, каквото си.

— Ебал съм те — каза Кип.

— Трошач — извика треньор Фиск, — на самия ръб си. Кажеш ли още една дума, губиш цвят.

— Дума — каза Кип.

— Оролам да те прокълне! — извика треньор Фиск. Сграбчи Кип за яката и той чу как тълпата ахна. — Губиш допълнителния си цвят. Знаеш ли, момче, имаш избор Кип Плямпалото ли ще бъдеш, губещият, който винаги има последната дума, или ще бъдеш Трошача. Мисля, че направи избора си за днес. Може би когато се върнеш след шест месеца, ще си достатъчно пораснал, за да избереш друго. — Треньор Фиск кипеше. Обърна се към тълпата. Защо беше толкова ядосан? Защо изведнъж бе станал толкова враждебен?

Кип Плямпалото. Беше казал Кип Плямпалото. Къде…

Андрос Гайл. Това обясняваше също и защо треньор Фиск беше толкова ядосан. Не беше ядосан на Кип. Беше ядосан заради него. Андрос Гайл принуждаваше треньор Фиск да направи преминаването на Кип колкото може по-трудно — принуждаваше треньор Фиск да наруши клетвите си. Е, вече беше без значение. Важното беше, че Кип твърде много улесняваше това, за което Андрос Гайл беше помолил треньор Фиск. Треньорът дори не го погледна, когато обяви:

— Кип Гайл заяви, че е полихром. Не е имало полихром в Черната гвардия от седемдесет години. Съществуват правила. Съобразихме се с тях. Заради вродените им преимущества полихромите трябва да избират само един цвят повече. Заради мръсния си език Трошача губи този избор. Цветовете за този двубой ще са зелен и син.

Погледът на Железни бе като воденичен камък. Кип извърна очи и потърси погледа на баща си. Гавин Гайл изглеждаше вече разочарован.

„Проклет да съм. Проклет да съм. Кип Плямпалото. Изиграх го право в ръцете му. Кип Замалкото.

Точно това съм аз. Кип Замалкото. За малко да стана герой, но избрах да съм страхливецът. За малко да спася селото си. За малко да спася Иза. За малко да спася Сансон. Но дори и за малко не спасих майка си. По дяволите, Замалкото е милостив. Не съм отмъстил за нея за малко. Заклех се да го направя. Правя някакви малки стъпки, казвам си, че трябва да вляза в Черната гвардия, за да получа достъп до архивите в библиотеката, но всъщност с охота забравих за нея. Какъв син! Каква вярност!

Може да са заговорничили да ме задържат извън първите четиринайсет, но възможно ли е всъщност аз сам да съм си го направил? Вероятно не. Щях ли да успея да стигна до първите седем? Определено не. Единствените добри неща в живота ми са нещата, които ми бяха дадени. Нищо чудно, че ме мразят. Не съм заслужил нищо.“

— Защо, Кип Плямпалцето, защо плачеш? — каза Ейрам.

— Ще те убия, шибаняк — каза Кип.

Опакото на ръка изпращя в челюстта му и го накара да залитне. Треньор Фиск каза:

— Кип, още една дума и ще ти спестя боя, който те чака, и ще анулирам шанса ти да се опиташ отново след половин година.

Този път Кип не отвори уста. Дори не изплю кръвта, та треньор Фиск да не го изтълкува погрешно.

— Тренер — каза Ейрам. — Бих искал да оттегля един от цветовете си. Трябва ми само зеленият.

Треньорът кимна и даде заповедта. След това нареди:

— Ръцете.

Всяко от момчетата се остави да притиснат силно пръста му на адския камък и след това заеха местата си, огрени от бяла светлина.

След това покриха прожекторите.

— И… — започна треньор Фиск. Кип затича напред. Смяташе, че е улучил идеалния момент… — Давай!

Когато прожекторите грейнаха, Кип вече летеше във въздуха. Летящ страничен ритник. И като по чудо, Ейрам все още стоеше прав на чертата.

Ейрам се ококори, а стъпалото на Кип се натресе в рамото и гърдите му. Ритникът отхвърли Ейрам назад.

Кип падна, но след миг скочи на крака. Ейрам беше изхвърлен извън кръга. Претърколи се, закашля се и за миг Кип си помисли, че му е изкарал въздуха. Ейрам нямаше да може да вдиша пет секунди и Кип щеше да спечели, просто ей така.

— Едно! — извика треньор Фиск, започваше да отброява.

Ейрам скочи на крака и се втурна обратно в кръга. Кип го посрещна на чертата, решен да го задържи отвън.

— Две!

Заден ритник. Бърз беше. Толкова бърз, че Кип извади късмет да отскочи назад извън обхвата му, което означаваше също, че се спаси от последвалия удар с юмрук, което също така означаваше, че Ейрам влезе в кръга без проблем.

„И тук свършва шансът ми.“

Ейрам обаче все още го болеше от удара, доколкото Кип можеше да разбере. Освен ако не се преструваше в опит да го примами в някакъв капан. От друга страна, защо щеше да му трябва да го примамва в капан? Имаше си своя цвят, бързина, сила и много повече тренировка.

Ейрам замахна. Бърз като мълния удар в носа на Кип. Твърде бърз, за да може да го спре. Не беше силен, но го зашемети. След това Ейрам се оказа отгоре му. Кип не видя движението, което изби краката му от земята, но падна на една страна, тежко.

Почти се беше изправил, когато Ейрам го удари в гърба с палка от зелен луксин.

Кип отново се надигна, с усилие. И изпъшка, когато друга палка се стовари върху гърба му. Е, този път поне не падна.

Видя мисълта, минала през ума на Ейрам: можеше да го удари с палката по главата и да го извади от строя. Но удар в главата можеше да остави Кип идиот, а това щеше да донесе на Ейрам изхвърляне от Черната гвардия завинаги.

Този път поне правилата помагаха на Кип.

След като не знаеше какво друго да направи, Ейрам отново изпердаши с палката Кип по гърба. По-силно.

Кип го погледна отдолу и се ухили. „Не знаеш ли какво съм аз?

Аз съм шибаната костенурка-мечок.“

Изрева и се надигна, докато Ейрам вдигаше ръка за нов замах. Улови китката му и натисна. Ейрам го удари с коляно в корема, но това само означаваше, че губи равновесие, още повече че Кип пъхна стъпало зад неговото.

Кип падна върху Ейрам, но го изтърва почти мигновено. Ейрам се изплъзна, озова се под мишницата на Кип и започна да го удря в бъбрека с юмруци. Кип се опита да се избута от земята, но някак си не можеше да намери опора. Зелен луксин държеше ръцете му стегнати.

— Спипах те, Кип! — зашепна Ейрам в ухото му. — Не те довършвам само за да не спрат боя. Стискам само колкото за да те накажа.

Прониза го болка, от която му беше трудно да мисли, невъзможно — да планира. Ейрам го остави да се изплъзне малко от хватката, а след това я стегна отново и се ухили свирепо.

Със стегнати зад гърба ръце, докато се превърташе настрани, Кип използва болката като удари на чук, за да втвърди волята му. Взря се в кристалите над тях, окъпа ги в зелена светлина… изстреля към тях камъчета, колкото може по-силно.

Юмрук се натресе в челюстта му и той се превъртя тежко на гръб. После нещо изпращя и зеленият кристал горе се пръсна, потопи ги в мрак и ги засипа с кристален дъжд. Кип не само беше разбил зеления филтър, но и огледалото зад него, което насочваше светлината към тренировъчното поле. От тълпата се разнесоха тревожни викове.

Кип беше готов за тъмнината… докато Ейрам не беше. Ейрам изтърва зеления луксин, с който стягаше като в белезници ръцете на Кип. Белезниците се счупиха и Кип се измъкна от хватката, замахна с лакът към главата на Ейрам и го перна отстрани в слепоочието.

След това се изправи. Отпусна очите си в подчервеното и вече можеше да вижда. Ейрам също се беше надигнал и се озърташе.

Кип го удари с юмрук в корема и бързо отстъпи. Ейрам се присви и изпъшка. Кип мина крачка наляво и го удари в бъбрека.

След това, твърде бързо, някой в тълпата сътвори магическа факла. Не! Някой изхвърли нагоре жълт пламък. Кип отново стисна очи за нормално зрение. „Мога да притегля жълто, ако съм…“

Но Ейрам му налетя. Удари го в слабините и го спъна.

Лицето на Кип остърга пръстта, а след това Ейрам скочи отгоре му.

Заудря го с юмруци по краката, силни удари точно в средата на бедрата, за да ги обездвижи.

„Болката не е нищо, не е нищо, не е нищо…“

Все едно беше какво си казва. Това не беше болка. Това беше простият отказ на тялото му да се подчинява на заповеди.

„Мисли, Кип, мисли! Един удар може да сложи край на боя.

Един късметлийски удар. Оролам, моля те! Дай ми само един такъв удар!“

Пльосна се по корем. Макар да бе посещавал малко часове по борба, знаеше, че това е глупав ход. Ръцете и краката ти — твоите оръжия — стават почти безполезни. Напрегна се и отметна глава назад колкото можеше по-силно, с надеждата да удари Ейрам в лицето.

Тилът му се хлъзна по страната на Ейрам.

Кръгът отново светна с естествена бяла светлина — огледалата на полето бяха сменени и жълтата светлина бе угасена. Единствената надежда на Кип бе разбита. Дори не беше имал време да притегли жълто. Зелените филтри пак се отвориха.

А след това нещо стегна ръцете му. Луксин, какво друго. Юмрук го удари по дясното ухо. Другият по лявото. После по бузата му. После — по устата.

Дясно, ляво, дясно, ляво, дясно…

Кип губеше съзнание. Но Ейрам беше обезумял. Ножицата му с крака се беше разхлабила, понеже се беше съсредоточил само върху това да бие Кип, докато го размаже.

Кип изрева и се надигна, а Ейрам изгуби равновесие и падна напред. Кип се надигна на колене, но Ейрам го затисна и заудря с юмруци, все по-силно и по-силно, удряше го в лицето.

Разплакан, оглупял от гняв и болка, заслепен от кръвта, Кип изрева пак и се изправи… надигна по-голямото момче във въздуха, наполовина на гръб, наполовина — върху раменете си. Усети как Ейрам спря да удря и ръцете му се сключиха върху врата му.

— Давай, Трошач! — извика някой от тълпата.

Единствената мисъл, която му мина през ума, беше да размаже Ейрам като буболечка. С крясък, заглушил пронизителния звук от свирката на Фиск, Кип се приведе, хвърли се на земята и…

Падна върху огромна червена възглавница. Някой неумолимо издърпа ръцете и краката му, после смъкнаха Ейрам от него.

Облаците плътен червен луксин се разпръснаха и Кип остана сам и разплакан на земята. Треньор Фиск го огледа бързо, за да види колко тежки са нараняванията му, после се изправи.

— Ейрам печели. Първите четиринайсет са решени. Оттук насетне се борим за място. Но, Ейрам, ти загуби самообладание. Адски близо беше до отстраняване. Приключил си за днес.

— Не! — извика Кип.

Треньор Фиск го изгледа, а след това извърна очи, сякаш Кип се беше посрамил.

Кип плачеше. Не от болка, макар че вече всичко беше болка. Беше стигнал толкова близо… Можеше да размаже Ейрам, ако просто ги бяха оставили да довършат боя. Беше за малко…

За малко. Той беше Кип Замалкото. Кип Провала. За малко — достатъчно добър. Плачеше и се беше омазал целият със сополи и кръв.

Вдигна глава и се огледа. Очакваше да види, че Гавин напуска. Кип беше разочарование. Разплакано момиченце, след като на Гавин му трябваше син, който да е негов образ и подобие. Кип изобщо не беше като баща си. Как можеше жълъдът да е паднал толкова далече от дъба? Но Гавин му кимна да се приближи.

Кип стана и тръгна към дървените скамейки и към баща си. Наведе очи унизен, унизен от сълзите, стичащи се по лицето му, без да може да спре, без да може да ги скрие.

Някой започна да ръкопляска. След това се присъединиха и други, и всички заръкопляскаха. Кип погледна да види дали Ейрам се покланя, или нещо такова. Не. Всички ръкопляскаха и гледаха него. Него?!

Кип потърка чело, мъчеше се да се овладее. На него? За него?

Мамка му! Заплака още по-силно. Искал беше да е черногвардеец. Черногвардейците бяха единствените хора, които уважаваше. Единствените хора на света, като които искаше да бъде. И ги беше провалил — а те му ръкопляскаха.

Взе някаква кърпа, уж за да изтрие кръвта от лицето си. Покри главата си с нея. Някой го прегърна през рамо и Кип видя, че е баща му.

— Татко. Аз… ако не бяха надули свирката… аз почти…

— Момчето изпадна в паника, Кип. Хватката, която приложи, троши врата. И мисля, че щеше да го направи. Ако не бяха надули свирката, когато паднехте на земята щеше да си мъртъв.

Ейрам беше направил хватката. Кип беше усетил ръцете му, стягащи се около врата му. Ако Ейрам го беше убил, щяха да го изхвърлят от Черната гвардия. Не че щеше да е от голяма полза за Кип.

— Провалих се — измърмори той, не смееше да погледне изпод кърпата на главата си.

— Да — каза Гавин. — Той е по-добър от теб. Случва се. Онова с кристала беше умно. Добре е обаче човек да се учи от по-добрите от него. Носът ти май е счупен. Трябва да се намести бързо.

Кип опипа предпазливо носа си. О, изобщо не беше подходящата форма за нос.

— И какво сега, да не пищя ли?

— Опитай се — каза Гавин. И без да го притеснява потната коса на Кип, го хвана за тила, след което сграбчи носа му и го издърпа.

Кип изпъшка, изохка тихо, пое си дъх. Милостиви Оролам!

Но не изпищя.

Е, това май беше единственото, в което не се бе провалил днес.

Тръгна след Гавин към скамейките, но от всичко, което беше казал баща му, в ума му се беше лепнало само „почти“ и „Той е по-добър от теб“.

Лекар, притеглящ зелено, донесе напоени със свръхвиолет превръзки и превърза раните на Кип. После, докато наблюдаваха останалите боеве, с иглички и конец от зелен луксин заши дясната буза на Кип и левия клепач, а след това разтри щипещи мехлеми по тях и още няколко рани.

След това му даде отвара от мак, твърде скромна доза според Кип. Но той все пак се радваше, че може да седи — краката му едва ли щяха да му позволят да стои прав.

Общо взето гледането на двубоите не можеше да го научи на нищо, защото Кип не можеше да внимава достатъчно, за да се учи. Но беше добро за разсейване. Тея победи в едно предизвикателство, а след това спечели два двубоя срещу момчета, които изглеждаха стъписани от бързината ѝ. Завърши седма. Кип беше горд с нея. От усмивката на устните ѝ можеше да разбере, че тя също се гордее със себе си.

Наблюдаваха до края. Боят на Круксър беше истинско изкуство. Той също се беше смъкнал до четвърто място заради „загубата“ им в изпитанието в реални условия. Предизвика третия, втория и първия… и спечели. Кип видя как баща му погледна впечатлен командир Железни.

— Наследствен ли е? — попита Гавин.

— Трето поколение. Син на Инана и Холдфаст.

— Трябваше да се сетя. Те живи ли са още?

— Инана е жива. Държи се. Заради него.

— Невероятен е — каза Гавин. — Може дори да се окаже по-добър, отколкото беше ти.

Железни повдигна вежда.

Гавин се ухили.

Железни изсумтя. Можеше да е съгласие.

— Ако живее достатъчно дълго.

— Трябва да видя Инана — каза Гавин. — Беше бижу.

Новобранците започнаха да се строяват за малката церемония, след която щяха да станат обучаеми в Черната гвардия. Стомахът на Кип се сви и той попита:

— Може ли вече да си ходим?

— Това е триумфалният момент за приятелите ти — каза Гавин. — Помисли за някой друг вместо за себе си. Ако сега им обърнеш гръб, ще го запомнят завинаги.

Кип примига. Примига още веднъж. „Аз съм едно егоистично хлапе.“

— Да, сър.

Командир Железни стана и излезе напред. Всички дребосъци се бяха строили според местата си в първите четиринайсет. С изключение на Круксър, който беше на колене в тренировъчния кръг, навел глава, с една ръка на очите и челото му в знака на тройката и единицата, и се молеше.

— Круксър! — ревна треньор Фиск. Стоеше пред Ейрам, в края на редицата, готов да забоде иглата на черногвардеец на ревера на всеки дребосък. — Молитвите после!

Новобранците се подсмихваха — бяха свикнали със странностите на Круксър. Всички стояха гордо, с ръце зад гърба, леко разкрачени и изпъчили гърди. Всички около тренировъчния терен, по-старите обучаеми, както и пълните черногвардейци, ставаха и също заставаха мирно. В същата стойка.

— Слушам, сър.

Круксър се изправи и тръгна към редицата. Усмихваше се, но на Кип му се стори, че усмивката му е напрегната.

И като ги гледаше как стоят гордо, Кип усети пропастта между себе си и тях. Беше външен, самотник, чужд. Те бяха всичко, което той никога нямаше да бъде.

— Сър? — попита Круксър, след като застана пред треньора. После погледна хладно към Ейрам, който отбягна погледа му.

— Да, първи? — каза треньор Фиск.

— Тренировката на черногвардееца никога не свършва, но днешното изпитание приключи ли? — попита Круксър.

— Да, разбира се — отвърна треньор Фиск. — Хайде, заеми си мястото…

Круксър не отвърна нищо, но удари бързо като змия. Дори Кип, който го гледаше напрегнато, едва успя да види удара. Пищялът на Круксър, груб и втвърден от годините ритане в пилони, изпращя в коляното на Ейрам.

Изпукването на строшена става разцепи внезапната тишина.

Ейрам се свлече на земята зяпнал, запъхтян, облещил очи.

А Круксър мигновено застана в стегната, незастрашаваща никого стойка. След като бе заобиколен от стотици мъже и жени, привикнали с насилието и свикнали да го спират по най-ефикасния необходим начин, това беше най-благоразумното.

— Тренировъчна злополука — заяви Круксър, високо и хладно.

За миг дори треньор Фиск сякаш беше стъписан и объркан като Кип. А после извика на Круксър:

— Какво направи?

Гласът на Круксър беше хладен и равнодушен.

— Трайните наранявания по време на изпитание водят до изключване. Нараняванията при тренировка — не.

— Коляното ми! Коляното ми! — хленчеше Ейрам. Ако се съдеше по гласа му, той знаеше, както знаеше и Кип — както знаеха всички тук, — че никога повече няма да се бие. Щеше да има късмет, ако изобщо можеше да ходи. Такива наранявания в коляното не се изцеряваха. Ейрам беше осакатен.

Круксър заговори високо и ясно — изобщо не се оправдаваше:

— Искал съм да стана черногвардеец още откакто съм проходил. Ценя това братство твърде високо, за да допусна в него да влезе човек, който унищожава единството, вместо да го гради, човек, който взима пари, за да унищожи един от своите. Ако цената на изхвърлянето му от Черната гвардия е това и аз да бъда изхвърлен, така да бъде. — В гласа му за миг се прокрадна емоция, но той я овладя.

— Какво?! — попита треньор Фиск. — За какво говориш?

— Ейрам е вторият най-добър боец в нашия клас — каза Круксър. — Взел е пари, за да завърши ниско. Взел е пари, за да задържи Трошача отвън.

— Той е тиреец! — викна Ейрам. — Той е копеле! Щях да го направя и безплатно! Той не е един от нас!

— Щеше да го направиш и безплатно? Значи си го направил за пари — каза треньор Фиск, натъжен и невярващ. Обърна се към командир Железни. Това си беше откровено признание. Толкова глупав ли беше Ейрам?

— Той не е един от нас! — извика пак Ейрам.

— Искаш да кажеш един от вас — каза командир Железни, тихо и заканително, и пристъпи напред. — Защото ти никога няма да си един от нас, Ейрам. За разлика от Трошача.

Последната дума стъписа Кип.

— Трошач! — ревна треньор Фиск. — Чу командира. Имаме място за четиринайсет, а тук виждам само тринайсет. Влизай в строя! Бегом! Някой да разкара този боклук!

— Не! Нее! — извика Ейрам. Но лекарите вече бяха дошли и го изнесоха. Той плачеше.

Кип закуцука към редицата. Много далече от бегом, но се чувстваше все едно се рее във въздуха. Колко ли мак му беше дал лекарят все пак?

Не, не беше от мака.

Командир Железни застана пред Кип. Взе златния му жетон и го затвори с щракване в медальон. На капачката на медальона имаше черен пламък.

— Това е Пламъкът на Ереб. Той символизира служба и саможертва. Както една свещ прихваща пламък и бива погълната, за да отдаде светлина и топлина, така е и човекът, който поема службата. Ден след ден ние отдаваме живота си, за да служим на Оролам и неговата Призма. Ще поемеш ли тази свята служба, Кип Гайл, Трошачо?

— Да. — Побиха го тръпки.

— А ще отмениш ли всички други свои клетви във вярност и ще бъдеш ли верен първо на това тяло, на Оролам и на неговата Призма?

— Да.

— Тогава те обявявам, Трошач, за обучаем в Черната гвардия.

— Тро-ша-ча! Тро-ша-ча! — завика тълпата възторжено.

Останалото от церемонията мина като в сън. Всички дребосъци се заклеха, а след това по-старите обучаеми и пълните черногвардейци се струпаха около тях, за да ги поздравят.

По някое време решиха да отидат в една пивница, предпочитана от черногвардейците — всички питиета за сметка на новите обучаеми, разбира се. Преди да се остави да го отнесат във вечерта, Кип потърси с очи баща си.

Гавин Гайл стоеше там, където го бе оставил, пренебрегнал за миг вестоносеца, който бе дошъл при него с някакво съобщение. Очите му не се откъсваха от Кип. Призмата се усмихваше някак объркано, но може би беше повече от объркване. Може би беше малко горд.