Заслепяващият нож

67.

Дазен Гайл трепереше и се тресеше. Очите му бяха сухи и смъдяха от рядкото мигане.

Беше в надпревара със собствената си тленност и с часовник с неизвестно колко пясък в него. Беше се съвзел от треската, но все още беше смъртно изтощен от нея. Тялото му, което се бореше да се изцери само от треската и от десетките порязвания, които беше понесъл в пълзенето си през тунела от адски камък, беше отчайващо отслабнало. Глупакът слуга на Гавин продължаваше да пуска синия хляб по тръбата. Колкото повече от него не изяждаше Дазен, толкова по-добър ставаше източникът на синьо и толкова по-бързо можеше да притегля. Но колкото повече гладуваше, толкова повече отслабваше.

А хлябът не беше дълготраен. Веднъж седмично — с допускането, винаги с допускането, че Гавин е уредил да го хранят веднъж дневно, вместо на някакви странни интервали — веднъж седмично клетката се напълваше с вода.

В началото, преди толкова много години, Дазен си мислеше, че това е проява на милост. Ако се опиташе, можеше да среши възлите в косата и брадата си. А след това веднъж се бе опитал да спаси брадата си… и видя, че водата я е избелила или зацапала в мътно сиво. Синкавосиво. Беше в синята клетка, разбира се, отразила беше синята светлина от стените.

Наистина се бе оказало милост. Така Гавин беше предпазвал брат си да не хване някоя болест от изпражненията и мръсотията на собственото си тяло. Беше също така и средството Гавин да се погрижи всичко, което Дазен можеше да е скрил за седмица, от храната си или от веществата в тялото си, да бъде отмито от водата и прочистено от всякаква сила.

Дазен трябваше да плува, задържайки около себе си мазния плат, който бе изтъкал от собствената си коса, няколко пъти, когато беше идвал пороят, и сега го заплашваше отново. Беше твърде отслабнал, за да направи нещо повече, освен да се задържи над водата и може би да опази един самун, тъй че всяка седмица първите два дни гладуваше и после започваше да притегля отново, и към края на седмицата притеглянето му се ускоряваше. След това поглъщаше всичкия клисав хляб, който коремът му можеше да побере, преди пороят отново да дойде и отново да отмие всичко.

„Волята ми е несломима. Непоклатима. Титанична. Нищо не може да ми се опълчи. Нищо не може да ме спре. Аз ще спечеля. Има само победа. И ще съкруша брат си. Това е огънят, това е горивото, това е надеждата, която поддържа съкрушеното ми тяло.“

Синьото беше по-твърдо от зеленото. Синьото бе всичко, което му трябваше, за да се измъкне от това ниво на ада.

След още час дясната ръка на Дазен се изпълни. Той се издърпа назад на мястото си до стената. Опря плътно гръб в зеления луксин и се напрегна. Вече от седмици — или месеци? — беше изстрелвал сини снаряди с най-високата скорост, която тялото му можеше да постигне, и се стягаше, за да не бъде попилян и унищожен.

Стената от зелен луксин срещу него беше надупчена и разкъртена на дълбочина една длан. Отначало това го вбесяваше. Брат му беше направил синята килия по-тънка и синият притеглящ в Дазен бе очаквал, че всяка килия ще е със същите мерки. Но брат му знаеше, че зеленото е по-слабо от синьото, тъй че, разбира се, беше направил зелените стени по-дебели. Беше логично. Синьото в него го беше укротило.

Избираше целите си с аритметична точност, за да проучи структурните свойства на зеления луксин. Не знаеше дали е избрал подходящата стена, разбира се. Облата форма на килията му възпрепятстваше това. Ако брат му неволно бе направил стените различни, Дазен можеше просто да е извадил лош късмет и да е избрал най-дебелата.

Това го ядосваше. Несигурността на избора. Неточността. Беше неправилно. Беше похабил поне един ден в безсилен ступор, докато се мъчеше да проумее дали има някакъв начин да разбере коя стена е правилната. Часове, похабени в изчисления, когато се искаше действие.

Беше предупредителен знак колко дълбоко е проникнало синьото в него.

Но го беше преодолял, както беше преодолял всяка съпротива. Както щеше да надвие дори брат си.

Вдиша дълбоко. Десет дъха, докато стегне волята си. Всеки снаряд, който изстрелваше, го нараняваше, блъскаше отслабналото му тяло в стената. Но Дазен не можеше да се предаде, не можеше да стреля слабо. Да стреля слабо означаваше да похаби дните, които му отнемаше притеглянето на нужното му синьо. Стената можеше да поддаде всеки момент. Можеше да поддаде точно след този изстрел.

Или, разбира се, можеше да отнеме още двайсет, а всеки момент Гавин можеше да се върне и…

„Не! Не го мисли. Просто продължавай. Болката не е нищо. Болката е препятствие на пътя към свободата. Не мога да бъда спрян. Няма да бъда спрян. Ще получа своето възмездие и свобода и онези, които ми направиха това, ще треперят.“

Пое десетия дъх, стегна дясната си ръка с лявата и сбра силата си. Стари белези по дланта му се разтвориха, щом синият луксин раздра кожата му.

Дазен изкрещя с отчаяние, омраза и чиста, величава воля. Снарядът изригна от него с невероятна мощ.

По време на Войната на Лъжепризмата веднъж го бяха поразили в гърдите с боен чук. Беше пропукал щита му и едно ребро. Сега, с изтощеното му тяло, беше по-лошо. Припадна.

Но когато отвори очи, видя победата си. Зеленият луксин беше разбит. Няколко тънки нишки още го задържаха, но беше разбит. Можеше да види тъмнината отвън. Затворът му беше разбит.

С наложено с воля спокойствие, което щеше да изуми по-младия Дазен, той отпи глътка вода и изяде къшей хляб. Не толкова, че от дълго празният му стомах да се разбунтува обаче.

И тогава, едва тогава притегли тънка нишка зелено. Беше светлина, беше живот, беше мощ и свързаност, благополучие и сила.

Едва тогава, най-сетне, си позволи миг на триумф. Беше го постигнал. Беше успял. Наистина беше несъкрушим. Беше бог.

Надигна се, с широка усмивка, с разтреперани крака, но достатъчно силни, за да може да остане прав, и закрета към дупката. Разкъса с голи ръце зеления луксин и направи достатъчно широк отвор, за да надникне навън. Да изпълзи навън, след като събере още малко сила.

Провря глава през дупката, притегли несъвършено зелен луксин в ръката си и окъпа мрака в немощна зелена светлина. Зеленото яйце, в което бе стоял затворен, беше като че ли побрано в по-голям тунел, съвсем малко по-широк от самото яйце. Беше все едно коя стена е пробил. Всичките бяха еднакви.

За един глупав миг се ядоса заради времето, което бе похабил в чудене коя страна да атакува. Но после и това отмина. Онзи ден на колебание беше свършил, не можеше да се върне и беше нелогично да се гризе за това, да хаби още от настоящето заради миналото. Изтласка го от ума си и усмивката му се върна.

Виждаше тунел; подът блещукаше от острите късове адски камък.

Дазен се засмя, тихо, кротко. Беше смях за това, че най-сетне, най-сетне го бяха подценили.

„Не, братко, няма да стане. Този път — не.“