Заслепяващият нож

7.

Докато Железни и Гавин говореха на терасата на кърмата, Кип седеше в секретарската каюта и наместваше нервно превръзката на лявата си ръка. Беше седял с гръб до стената на спалната каюта на Призмата, но след като бе подслушал твърде много, тихо се беше преместил на един от секретарските столове, за да не изглежда, че е надавал ухо.

Черногвардеец? Той? Все едно беше спечелил състезание, в което дори не е знаел, че се състезава. Всъщност все още не беше мислил за бъдещето си. Беше си представял, че Хромарият ще глътне следващите няколко години от живота му и после ще се махне оттам. Но най-коравите хора, които познаваше, бяха черногвардейците: Карис и Железни.

Вратата на спалната каюта се отвори и Железни влезе. Хвърли рязък поглед на Кип. Неодобрителен поглед. И изведнъж Кип осъзна, че е натрапен на Железни — командирът не искаше Кип дебелака да се меша с черногвардейците му. Сърцето му се смъкна в петите толкова бързо, че остави димящ кратер в палубата.

— Призмата те вика. Веднага — каза Железни. И излезе.

Кип се надигна. Краката му бяха омекнали. Влезе в каютата.

Призмата Гавин Гайл, мъжът, който бе направил стената Ярка вода и се бе опълчил на морски демон, и бе потопил пирати, и бе съкрушил армии, и бе обуздал сатрапи — баща му — се усмихна.

— Как си, Кип? Направи нещо удивително онзи ден. Ела. Трябва да видя очите ти.

Кип изведнъж се почувства неловко. Излезе след Гавин на терасата на кърмата. На ярката утринна светлина Гавин се взря в ирисите му.

— Определено зелен пръстен. Поздравления. Никой повече няма да се усъмни, че не си притеглящ.

— Това е… страхотно.

Гавин се усмихна снизходително.

— Знам, че е нужно много време да свикнеш, и предполагам, че вече са ти казали това, но ти използва много магия в битката, Кип. Много. Вече не учим как се става голем, защото човек по принцип може да го направи само два-три пъти в живота си. Изгаря силата ти — и живота ти — невероятно бързо. Силата е опияняваща, но внимавай с това. Виждал си как действат някои от най-великите притеглящи и не можеш да си въобразяваш, че си в състояние да направиш всичко, каквото правят те. Но ето, че започнах да те поучавам. Извинявай.

— Не, всичко е наред. Нали… — „Нали това правят бащите.“ Не го каза. Преглътна буцата, заседнала в гърлото му.

Гавин се загледа над вълните към флотата си, изпънала платна след тях. Беше мрачен, замислен. Най-сетне заговори:

— Кип, не мога да съм достатъчно добър към теб. Не мога да ти отделя времето, което заслужаваш, което ти дължа. Не мога да ти кажа всички тайни, които бих искал да ти кажа. Не мога да те въведа в новия ти живот така, както ми се иска. Ти избра да се знае, че си мой син, и аз уважавам това. Така ще те знаят. Като мой син, трябва да ти възложа работа и трябва да ти кажа каква е тази работа сега, защото днес заминавам. Ще се отбивам в Хромария от време на време, но не често. Не и до следващата година.

Твърде много неща наведнъж. Всичко, което Кип знаеше, го беше превъртал твърде много пъти в главата си. През последните няколко месеца, откакто беше дете със самотна майка с помътен ум, беше изгубил селото си, майка си, живота си. Бяха го захвърлили в Хромария, сред най-добрите притеглящи и бойци на света.

И в същия ден, в който баща му го беше приел, признал го беше за свой син, вместо да е копеле, беше намерил бележка от майка си, в която тя твърдеше, че Гавин Гайл я е изнасилил. И искаше от Кип да го убие. Сигурно е била с размътен ум, когато я беше писала, разбира се. И това, че бе написано, не го правеше по-различно от всички други лъжи, които му беше казвала през годините.

„Казваше, че ме обича.“ Кип бързо отхвърли тази мисъл и целия кладенец от чувства, който отпушваше тя.

Нещо от това сигурно бе проличало на лицето му, защото Гавин каза:

— Кип, имаш право да си ядосан, но трябва да те помоля за нещо невъзможно. Ще те изпратя в Хромария. Очаквам да се справиш добре във всичките си класове, разбира се. Но честно казано, не ме интересува, стига да научиш колкото може повече и колкото може по-бързо. Това, което всъщност искам, е… — Замълча. — Това трябва да остане наша тайна, Кип. Оставям живота си в ръцете ти дори с това, че изобщо те моля да го направиш. А ти, разбира се, може да се провалиш или да предпочетеш да не го правиш, но…

Кип преглътна. Защо баща му толкова предпазливо заобикаляше темата за Черната гвардия?

— Плашиш ме повече с увъртането. Казвай направо.

— Първо, трябва да впечатлиш дядо си, докато мен ме няма. Той ще те повика. Няма да е приятно. Ще го броим за победа, ако успееш да не се подмокриш. — Усмихна се широко, с онази само негова усмивка, но веднага отново стана сериозен. — Дай най-доброто от себе си. Ако успееш да го впечатлиш, ще си направил повече от мен някога. Но каквото и да направиш, не го превръщай във враг.

— А това ще е невъзможно, така ли?

— Не… Е, може би… но започнах с лесната задача. Искам да унищожиш лукслорд Клитос Сини.

Кип примига. Това също не беше „влез в Черната гвардия“.

— Всъщност увъртането май не ме плаши повече от задачата. Как да го унищожа?

— Имам предвид да направиш каквото трябва, за да го принудиш да се оттегли от мястото си в Спектъра. Трябва ми това място, Кип.

— За какво?

— Не мога да ти кажа. Трябваше да попиташ какво имам предвид под „да направиш каквото трябва“.

— Добре де, питам — каза Кип. Беше се надявал да се окаже някаква шега, но усещането в стомаха му му подсказа, че не е.

— Ако не можеш да накараш Клитос да се оттегли по своя воля или с изнудване, убий го.

Мраз пробяга по гръбнака на Кип чак до раменете.

— Изборът е твой. Разчитам на теб за това. Това е война, Кип. Видя какво става, когато на власт е неподходящият човек. Губернаторът на Гаристън можеше да е подготвил града си. Знаеше какво предстои. Подготвянето на града можеше да го направи много непопулярен и щеше да му струва цяло състояние. Тъй че той предпочете да позволи всички да умрат. Един човек причини цялата онази касапница просто с бездействието си. Ако не бяхме отишли там, щеше да е много, много по-лошо. Това сега е същото. Нищо повече не мога да ти кажа.

Беше невъзможно. Но Кип се чувстваше спокоен. Точно сега невъзможността беше без значение. Щеше да мисли за това след като баща му замине.

— Той заслужава ли си го? — попита Кип.

Гавин си пое дъх.

— Бих искал да кажа „да“, за да го направя по-лесно за теб, но „заслужава си го“ е хлъзгаво понятие. Един страхливец, който дезертира от другарите си, заслужава ли да бъде застрелян от командирите си? Не. Но трябва да се направи, защото залогът е висок. Клитос Сини е страхливец, който вярва на лъжи. Ако един човек вярва на лъжи и ги повтаря, лъжец ли е? Може би не, но трябва да бъде спрян. Не вярвам, че Клитос е лош човек, Кип. Не вярвам, че заслужава да умре ей така или че аз самият бих го убил. Това е изпитание за теб. Влез, и позицията ти ще ти помогне да постигнеш останалото.

Да бе. Адски просто. Разбира се, за Гавин Гайл сигурно беше адски просто. За човек с неговата мощ нещата бяха толкова лесни, че навярно си мислеше, че са лесни и за другите.

— Какво се опитваме да направим? — попита Кип. — В крайна сметка, искам да кажа.

— Войната е разгарящ се пожар. И всяка стара вражда е сухо дърво, просещо за пламък. Когато се бих с брат си, към мен се присъединиха мъже, които ме мразеха, но повече мразеха съседите си, а след това съседите им взеха неговата страна. Убихме двеста хиляди души за по-малко от четири месеца, Кип. Имах възможност да спра тази война сега, в един град, с цената на няколко хиляди мъртви. Провалих се. Има сатрапии, които не биха имали нищо против да видят Аташ в пламъци, които не биха имали нищо против този пожар да стигне до Кървавата гора, които не искат синовете им да умрат, защитавайки Рутгар, които не искат да се наложи дъщерите им да бъдат Освободени, след като са бранили Пария, които не искат да вдигнат данъците си за илитийските езичници, които не искат да пратят зърното си на онези мръсни аборнейци.

Кип разбра.

— С което не остава никой.

— Опитваме се да спрем войната преди да погълне всички.

— Как се спира война? — попита Кип.

— Печелим я. Тъй че ти изпълни своята роля, а аз — моята.

— Колко време имам? — попита Кип. Частица от него се разбунтува. Не беше честно да се иска от момче да прави това. Не това трябваше да иска човек от своя син. Но Кип беше син само по милостта на баща си. Беше нежелано копеле и ако Гавин държеше момчето, което изобщо не бе познавал, на разстояние, как можеше Кип да го обвини?

— Зависи колко дълго Цветния принц ще ближе раните си в Гаристън. Сигурно ще е твърде много да се надяваме, че ще се задържи там през зимата, тъй че най-вероятно ще тръгне на запад. Предполагам, че Идос ще го задържи за няколко месеца. Загубата на Идос би трябвало да е достатъчна, за да раздвижи Спектъра. Ако не… шест месеца, Кип. Осем, ако имаме късмет. Ако не спасим град Ру, ще вземе пещерите им със селитра и железните мини и ще бъдем хвърлени във война, по-лоша от Войната на Лъжепризмата, и едва ли ще е толкова кратка.

Кип беше толкова дълбоко затънал във всички тези сложни неща, че не можеше дори да види повърхността.

— Защо аз? — попита той.

— Защото смелостта е мечът за един млад мъж. Дързостта е оръжие. И, за да бъда откровен, ако се провалиш по не особено импозантен начин, ще приличаш просто на едно незначително хлапе. Това би увредило репутацията ти, но не и моята. И няма да убие нито теб, нито мен. Добро оръжие си, защото външно приличаш на дете, кротко момченце, което не би наранило и муха.

„Кротко? Синоним за «дебеличко и мило». Следващото ще е «сладко»!“

— Толкова съм невзрачен, че съм съвършен?

— Именно.

— Мислил съм го преди, точно преди да избягам от Гаристън. — Кип си беше помислил, че никой няма да заподозре, че едно дете е дошло да шпионира Цветния принц и да спаси Лив. Беше свършило добре.

— Но сега си по-силен.

— Онова беше преди две седмици!

Гавин се засмя.

— Това не ти ли говори нещо? — настоя Кип.

Гавин се усмихна.

— Трябва и на теб да говори нещо.

— Какво?

Баща му стана сериозен.

— Че ти вярвам.

Кип не знаеше какво да направи, не и след като Гавин го поднесе така прямо. Не можеше да го отхвърли със смях, не можеше да го приеме за шега. Беше толкова явно искрено, че го стопли. Намръщи се.

— Ти май наистина си адски добър манипулатор.

Гавин го погали по главата.

— Почти толкова добър, колкото бих искал. — Усмихна се широко. — Знаеш ли, Кип, когато всичко това свърши… — Остави думите да заглъхнат, а с тях си отиде и веселието му.

— Но никога няма да свърши, нали? — попита Кип.

Призмата си пое дъх.

— Не така, както бих искал.

— И ще загубим ли? — попита Кип.

Гавин помълча дълго. Сви рамене и се подсмихна.

— Има рискове. — Обгърна с ръка широките му рамене, стисна и го пусна. — Но рисковете са затова — да им се опълчиш.