Армията на Цветния принц си беше пробила с бой път през прохода към Аташ, с малко жертви. Лив не бе видяла нищо от боевете, а всички следи от тях бяха заличени, когато премина.
След преминаването през прохода всички предполагаха, че ще продължат право към Идос, най-големия град в Източен Аташ. Но докато малките отряди тиловаци се разпръсваха из околностите за да съберат храна за войската, принцът бе повел ядрото на армията си на юг, по-навътре в планините. Прекосиха реката и главния път, след което вместо надолу към Идос тръгнаха срещу течението.
По някое време стигнаха големите сребърни мини при Лаврион. Лив никога не беше виждала такова нещо. Хълмовете поне на левга околовръст бяха осеяни с дупки. Триста и петдесет мини, каза принцът, обработвани от трийсет хиляди роби. Мините бяха собственост на аташийското правителство, но благородници от всичките Седем сатрапии ги наемаха и плащаха рента и дял от приходите си на държавата. Лив беше чувала за роби, пращани в мините, но изобщо не беше имала представа какво означава това, освен че е нещо лошо, с което робовладелците могат да заплашват непокорни или мързеливи роби. Някои ученици от Аташ бяха споменавали, че родителите им отдавали робите си под наем за месеците след жътва на по-богати, които ги превозвали до мините, оставяли ги да работят там и ги връщали преди сеитба. Явно много от тях не се връщаха и повечето семейства отдаваха така робите си само ако отчаяно се нуждаят от пари.
Отвъд мините имаше кръг от дървени кули. Зоната вътре беше твърде обширна, за да се затвори с ограда, но земята беше разчистена от дървета и всеки бягащ роб трябваше да прекоси огромен открит терен. В кулите имаше пазачи, коне и дресирани за лов на роби огромни кучета.
Под мините, до реката, бе разположено малкото градче Торикос. Тук рудата се товареше на баржи, докарваше се храна от околностите, водеше се търговия между робовладелците, предлагаше се лечение, продаваха се сечива и се отсъждаха спорове. Торикос обаче беше почти празен. Всеки, който бе могъл да избяга, беше избягал. Останал беше само един старейшина от градския съвет и гражданите, оказали се твърде стари или болни, за да пътуват. Лив се зачуди на страхливостта на избягалите — що за човек би оставил майка си на милостта на една нахлуваща армия? Войната явно издаваше най-лошото у мнозина и най-доброто у малцина.
Нямаше битка — щом видяха идващите военни сили, управителите на мините разбраха, че съпротивата ще е самоубийство. Войниците в Лаврион бяха просто охрана — пазеха робите и залавяха избягалите, — а не дисциплинирани бойци. Разполагаха само с половин дузина притеглящи жени и нито една от тях не беше тренирана в бой. А и всички те бяха изтеглени в Идос.
Старецът от градския съвет посрещна Цветния принц пред градчето. Изглеждаше доста уплашен, но пък Лив беше забравила колко ужасен изглеждаше Цветния принц отначало. Все пак старецът предаде града с достойнство и помоли за милост.
Цветния принц му я даде. Закле се, че никой няма да бъде убит или задържан и че нищо няма да им бъде отнето, освен храна и сечива.
И остана верен на думата си, макар това да предизвика недоволно мърморене. Лив осъзна, че би било по-трудно, ако армията бе търпяла някакви лишения. Но тъй като войниците имаха достатъчно продоволствие и засега никой не беше загинал при взимане на плячка, беше много по-лесно да се подчинят на заповедта.
Принцът положи големи грижи за завладяването на самите мини. Изпрати войници да завладеят кулите, та робите да не избягат в суматохата. Ако наистина смяташе да ги освободи, както твърдеше, щеше да го направи когато той реши и по свой начин.
Така и стана. Койос Белодъб обичаше показността. Когато предвечерното слънце огря небето с огъня си, той заговори на трийсетте хиляди събрани роби. Всички щяха да бъдат освободени веднага щом изслушат няколкото му скромни думи. Тази нощ щеше да облече и нахрани всички. Свободни бяха да отидат където намерят за добре, стига да не крадат от хората му или да се присъединят към Хромария. Или, каза им, можели да тръгнат с него и да взимат еднакъв дял от плячката с останалите му войници и еднаква плата, и може би да спечелят достатъчно, за да започнат нов живот, да си спечелят парче земя, ако желаят да се занимават със земеделие, или пари, ако искат да живеят в градовете. Имаха десет дни, за да решат, но трябваше да решат преди той да щурмува Идос. Ако изберяха да се включат в армията, трябваше да живеят според правилата на армията. Но изборът си беше техен, даден им свободно, и от този ден никога повече нямаше да са роби.
После собственоръчно смъкна веригите от ръцете на един стар роб.
Беше огромен риск и на следващия ден изглеждаше, че Цветния принц се е провалил. Пращаните в мините роби не бяха от най-добрите. Това бяха пленените пирати, буйните, непокорните, мързеливите, метежните. Бяха от онзи тип хора, които мразят всички и всякакви правила, и едва един от десет се появи на следващата сутрин за упражненията. Армията прекара този ден в тренировки и започна похода си едва по обед на следващия.
На третия ден Лив разбра на какво е залагал Цветния принц. Освободените, макар и вече нахранени и свободни, нямаха никаква храна. Събирачите на Цветния принц бяха опоскали земята наоколо от зърно и добитък. Никой нямаше да бие освободените бивши роби, но и никой нямаше да ги храни. Разбира се, за повечето от тях недостигът на храна беше нещо много добре познато. Да се държат робите гладни се смяташе за най-добрия начин да се изцери мързелът им. Можеха да се справят с болката от празния корем. Но само за известно време.
По пътя нямаше никакво движение, освен на други роби, тъй че нямаше кого да ограбят, дори и да искаха. Една малка банда нападна града и избяга с храна, но без коне. Заловиха ги, вързаха ги, напръскаха ги с червен луксин и ги изгориха живи. На четвъртия ден големи групи бивши роби вече вървяха успоредно на бавно придвижващата се армия.
На петия ден привечер хиляди дойдоха в лагера. Раздадоха им корички хляб, нищо повече. Свободните сами си заработват яденето, казаха им. На следващата сутрин още хиляди се стекоха на упражненията.
Към десетия ден в армията се бяха включили двайсет и две хиляди мъже.
Разбира се, добавянето на толкова много нетренирани и недисциплинирани хора към една и без това недостатъчно тренирана и недисциплинирана армия създаваше огромни проблеми. Вечер Лив слушаше препирните на съветниците по този повод — дори повишаваха глас на принца. Дали робите да се сформират в отделни части, или да се прибавят към вече съществуващите бойни единици? (Второто.) Какво да се прави с роби, които се предлагат на жени или мъже в лагера? (Екзекутиране.) Всички роби бяха мъже и само лагерните им надзиратели и техните фаворити — а те всичките бяха избягали — имаха право да посещават проститутките в Торикос. Можеше ли да се направи нещо за тях?
Принцът се беше заел с този проблем, като събра представители на робите, пълководците си и проститутките — които досега не се бяха организирали в нещо като гилдия, но го направиха светкавично, след като им казаха, че така биха могли да спечелят повече. Ушите на Лив пламнаха, докато слушаше, но принцът изобщо не я помоли да напусне. Накара Майката на компаньонките, както искаха да ги наричат проститутките, да му каже колко клиенти могат да обслужат жените ѝ на ден. Извади чипове, две трети от тази бройка, изработени от бронз и с напечатана на тях сцена на полов акт. След това извади много по-малък брой сребърни чипове, които можеше да се използват за най-добрите компаньонки — остави на Майката да реши как да избира жените. Разпредели една трета от чиповете за пълководците, една за началника на събирачите на храна и една — за своя ковчежник.
Чиповете щяха да се дават на мъже, отличили се в службата — било с това, че са донесли повече зърно, било защото са били доброволци в особено рисковани задачи. Най-малко половината чипове трябваше да се раздават на робите и ако се откриеше злоупотреба със задържане на чипове и даването им на фаворити, злоупотребилият щеше да бъде арестуван и екзекутиран. След това, всеки ден, компаньонките щяха да връщат чиповете за осребряване. Последната третина можеше да се изкупува от всеки в армията на определена цена, което да компенсира първоначално субсидията за другите.
Принцът каза:
— През следващите две седмици искам да се постараете да намерите начин да ги раздавате на колкото може повече мъже, а не на едни и същи непрекъснато. Дайте на всеки възможност да спечели чип. След това ще пресметнем отново. Не искаме безредици и изнасилвания тази седмица, но и не искаме финансов провал следващата.
На другия ден лагерът като че ли се смали с една третина, след като новоосвободените мъже се пръснаха в доброволни мисии във всички посоки.
Докато се приближаваха към Идос, селищата ставаха по-големи и плячката нарастваше. Никой не оказваше съпротива, докато не стигнаха почти до Идос, до град Ергион. Градът имаше каменна стена, стрелци и няколко притеглящи. Лив не можеше да проумее какво си мислят хората в града — Идос, който лесно можеше да бъде защитен, беше само на един ден път за семейство, на два — за армия. Лесен път, особено когато бягаш да си спасиш живота. Но старейшините на града по някакъв начин се бяха самоубедили, че могат да разпръснат една робска армия като плява.
Градският палач се изплю от бойниците и заповяда на стрелците си да открият огън по Цветния принц, когато той излезе напред да преговаря. Притеглящите на Принца лесно отклониха стрелите.
Докато те осигуряваха прикритие от стрелците по стената, сапьорите — половината бяха бивши миньори — поставиха барутни заряди. Взривиха ги и след още час градът беше в пламъци.
Този път Цветния принц заповяда да няма никаква милост. Това щяло да е пример, така каза. Нареди да бъдат оставени живи само петстотин жени и деца.
Армията полудя. Лив остана в лагера. Макар да бе облечена като богата притегляща и макар да беше добре известно коя е, в Ергион не беше безопасно за сама жена. А и бездруго не искаше да види какво правят освободените на предишните си господари.
Вечерта един огромен мускулест мъж, чийто статут на бивш роб можеше да се разбере само по отрязаното му ухо, дойде в шатрата на принца, поклони се и му поднесе торба. Вътре беше главата на палача.
Цветния принц му даде шепа сребърни чипове, погледна го в очите и кимна. Когато звярът напусна, оставил обезобразената глава да кърви на килима, Койос Белодъб каза само:
— Удивително какво е готов да рискува един мъж за няколко минути с устата на опитна жена.