Заслепяващият нож

49.

Кип последва унило Гринуди. Всичко в стаята си беше същото, както винаги. Врата, завеса, тъмнина. Андрос Гайл вече седеше на масата.

Щом Гринуди донесе свръхвиолетовия фенер, Кип се настани срещу стареца.

— Мога ли да използвам твоята колода този път? — попита момчето.

— Не — отвърна Андрос Гайл. — Играеш ръката, която ти е дадена. Ти си копеле. Получаваш лошата колода.

— О, копеле ли съм вече? Значи не се съмняваш кой е баща ми? — Кип преглътна. Не трябваше да казва това.

Но Андрос Гайл не отвърна нищо. Вдигна колодата си и започна да я размесва.

— Това, че синът ми те е направил, никога не е било под въпрос, глупако. Дори гласът ти е като неговия. Въпросът е дали майка ти е била конкубинка или просто курва. Ако е твърдяла, че е конкубинка, само за да ме ядосва, няма да го търпя. Знам със сигурност, че нямаше брак, и се обзалагам, че ти също го знаеш.

— Тогава все още не съм съществувал, така че всъщност не го знам. — „Нагло. Опасно, Кип.“

— Още ли носиш превръзката на ръката си? — попита Андрос.

— Да, милорд.

Веждите му се вдигнаха за миг над тъмните очила.

— О, „милорд“ ли съм вече?

Кип не знаеше дали да се мрази повече за предишната си безразсъдност, или за сегашното си почитание към стария ястреб.

— Свали превръзката.

Възелът близо до китката трябваше да разхлаби с пръсти и зъби, но скоро Кип разви ленената превръзка. Изгарянията зарастваха, но кожата беше порозовяла там, където не беше бяла от белезите, и пръстите му бяха огънати окончателно. Можеше да ги свие в юмрук, но болеше дори при опит да ги изпъне. Хирургът и Железни го подканяха да опитва, но беше убийствено болезнено.

— Протегни ръката си, копеле, сляп съм.

Кип протегна ръката си на масата. Старецът отпусна дланта си върху нея.

— Моля те — каза Кип. — Много боли.

Андрос Гайл изсумтя. Опипа с костеливите си бледи дълги пръсти с отпусната кожа дланта на Кип, без да обръща внимание на мазния мехлем. Щипеше, но Кип запази спокойствие.

— Тази ръка скоро ще ти стане безполезна, ако не си изпъваш пръстите — каза Андрос.

— Да, милорд. Знам.

Андрос Гайл обърна ръката му с дланта надолу.

— Знаеш. И си избрал да станеш сакат. Защо?

Кип стисна зъби. Преглътна.

— Защото боли.

— Защото боли? — повтори с насмешка Андрос. — Срам те е. Чувам го.

— Да, милорд.

— Би трябвало. Дръж си ръката на масата. Крещи, ако заболи твърде много.

„Какво?“

Андрос натисна ръката му отгоре, бавно. Кип усети как новата кожа се разкъса. От устните му се изтръгна скимтене, но не изкрещя.

„Аз съм голямо буре с лой, срам, пречка, но аз съм шибаната костенурка мечка. Върви в пъкъла, Андрос Гайл. Дърт, безсърдечен, жесток…“

Сухожилията в ръката на Кип бяха пламнали, цялата му длан се опираше на масата, но пръстите му бяха упорити като птичи нокти.

А след това изведнъж натискът спря.

По бузите на Кип се стичаха сълзи. Той изохка и сви ръката си до гърдите.

Андрос Гайл каза:

— Това, което искаш да ти служи, трябва да го подчиниш на волята си. Дори собственото си тяло. Може би особено собственото си тяло, шишко. Кожата разкъса ли се?

На Кип му отне малко време, докато се довери на гласа си.

— Да, милорд.

— Разтрий отново мехлема в раните. Иначе ще забере.

Кип го направи с трепереща ръка.

— Знаеш какво ще ти кажа сега, нали? — каза Андрос Гайл.

— Продължавай да правиш това, непрекъснато, всеки ден, за да заздравее както трябва — отвърна Кип.

И отново го заля срам. Знаеше какво да прави. Просто нямаше волята да го направи. Андрос Гайл дори не трябваше да казва нищо.

— Добре се справи — каза старецът.

— А?

— Не изкрещя. Очаквах да изкрещиш. Тъй че този път без залози. Игра за упражнение. Следващия път е за малката ти приятелка обаче, тъй че се надявам да се справиш по-добре.

Без повече приказки Андрос Гайл се зае с картите си. Шест с лице надолу, две открити: Дебнещ ловец и Зелен страж.

Това означаваше, че използва колодата „зелено и сянка“. Една от най-добрите му. Кип уви хлабаво превръзката около ръката си и изтегли картите си от чисто бялата колода, с която Андрос му беше дал да играе. Беше играл два пъти с нея преди и най-сетне се беше настроил удобно към стратегията ѝ. Двете му открити карти бяха Небесното око — увеличител на силата — и Куполът на Араклес.

Кип изруга наум. Без залози? Току-що беше изтеглил най-добрата възможна начална ръка на тази колода. Картите в ръката му също бяха добри. Всъщност имаше разумен шанс да спечели. Нямаше никакъв избор за първите два кръга: ако не изтеглеше междувременно нещо променящо играта, трябваше само да оцелее до шестия кръг, тъй че попита:

— Когато казваш, че ще играем за малката ми приятелка, какво имаш предвид?

Андрос изигра Наметалото на мрака, с което направи гамбита на Кип много по-малко вероятен, и каза:

— Онази малка робиня…

Като че ли не можеше да си спомни името. Кип не му подсказа от страх, че му подхвърля стръв. Андрос щракна с пръсти.

— Адрастея — каза тихо Гринуди от тъмното и Кип погледна към него. Мъжът носеше странни тежки очила, каквито Кип не беше виждал никога.

— Адрастея — каза Андрос все едно си го беше спомнил, все едно че Гринуди беше продължение на самия него. — Ще я купя и ако я спечелиш, ще ти я дам. Можеш да я използваш като стайна робиня. Не допускам, че селото ти е дало на момче със съмнителен чар като теб много възможности за плътски удоволствия, нали?

Стомахът на Кип се обърна.

— А ако загубя? — попита той с надеждата да отклони разговора далече от тези теми.

— Ще бъде моя робиня. Притеснявай се за това колкото искаш. — Устата му се изви в смътна усмивка.

„Кип, аз съм робиня — беше казала Тея. — Изобщо не знаеш какво означава това.“

Вече знаеше. Кип беше едно дебело копеле от дъното на Седемте сатрапии, но беше имал избор. Тея нямаше. Другите можеше да гледат Кип отвисоко, но дори не виждаха Тея. Или когато я виждаха, можеше да не е така, както тя щеше да иска да я видят.

— Какъв е планът ти за мен? — попита Кип.

Не можеше да види очите на стареца през толкова тъмните му очила, но Андрос кривна глава настрани и повдигна вежда изненадано.

— Въпрос, който собственият ми син никога нямаше да дръзне да зададе. Дързък ли си, или си глупав, момче?

— И двете. А ти избягваш въпроса.

Андрос Гайл присви устни. Вдигна два пръста и ги размърда.

Един юмрук се натресе в бузата на Кип. Гринуди. Оролам дано да остържеше очите му с пясък.

Кип беше паднал от стола си и бе изтървал картите си. Вдигна ги бавно, докато се съвземаше.

— Забавно е от време на време, Кип, но не търпя неуважението. Запомни или ще ти се напомня.

— Е, ще ми кажеш ли, или не? — попита Кип. Прекрачваше границата и го знаеше, но този път Андрос Гайл го подмина без внимание.

— Зависи колко добър играч на Девет крале си.

Кип поне този път се оказа достатъчно умен, за да не отвърне на това с: „Но какъв е краят на играта, дядко? Гайл, разбира се, почти владеят света, но Призмите не са вечни. Фамилията ти почти е свършила. Какво искаш?“

А може би Андрос Гайл беше кроил планове толкова дълго, че вече не знаеше как да не крои. Може би просто не съществуваше никаква победа и той го знаеше, но загубата определено беше възможна, а гордостта му не му позволяваше да загуби. Тъй че щеше да се бори и да се бори, и да унищожи сто други фамилии, и да продължава, докато най-сетне не го заковат долу в криптата му под Хромария.

— Не ми е останало толкова много, че да можеш да ми го отнемеш — каза Кип. — Тъй че още колко пъти можем да играем? — „След известно време, когато вече няма да имам какво да губя, ще мога само да печеля.“

Но беше невъзможно да си представи, че Андрос Гайл ще го постави в положение, при което може да се случват само добри неща.

— Още три пъти — каза Андрос.

Мислил беше за това, старата акула.

Кип си замълча. И гледай ти, мълчанието всъщност се изплати.

— Веднъж играем за това кой притежава Адрастея. А след това играем отново, за твоето бъдеще.

— Не те харесвам — каза Кип.

— Това е голям срам, защото смятам да ме намразиш толкова, колкото мразиш майка си.

— Недей — каза Кип, изведнъж изстинал.

— Моля?

— Недей — повтори Кип.

Отново кривване на главата, докато старецът го преценяваше. После каза:

— Ти си на ход.

Кип направи грешка на седемнайсетия кръг: не пресметна правилно лавинообразния ефект на възможностите на картите на двамата и видя как Андрос събра брилянтна серия. На следващия загуби.

Въздъхна и събра картите си. Беше игра за упражнение, както беше казал Андрос Гайл, без хронометри дори. Но Кип можеше да спечели. С малко късмет можеше да спечели срещу Андрос Гайл. Беше възможно, дори и с колодите на Андрос Гайл. Просто малко вероятно. Прегледа колодата да види какви карти щяха да се паднат след това, какво щеше да се случи, ако не беше сбъркал.

— Колко време имам? — попита той.

— Притеглящ с твоите способности? Може би петнайсет години — каза Андрос Гайл. Но се хилеше. Знаеше, че Кип няма това предвид.

Тъй че Кип не се хвана на въдицата. Поне този път.

— Една седмица, после играем първата игра. Ще го уредя със сегашната ѝ собственичка. И можеш да си фантазираш какво ще правиш с нея, ако спечелиш. Разбира се, първо трябва да спечелиш. — Андрос Гайл се изкиска. — Мислиш си, че ще я освободиш, нали? Истината е, че не си толкова алтруистичен, колкото се мислиш. Никой от кръвта на Гайл не е. Кръвта е съдба, копеле. Не забравяй това.

Кип чу думите, но те изведнъж изгубиха смисъл. Отвяха се, станаха несъществени. Изкуството на една от белите карти се различаваше от това, което бе запомнил. Или може би защото беше оглеждал миниатюрни портрети на всички карти, просто не беше забелязал. Небесен пръст. Беше кинжал: бял, прошарен с черни жилки, със седем безцветни геми, блеснали в острието. Беше кинжалът, който му беше дала майка му. Кип се стъписа.

Чу Гринуди да шепне нещо в ухото на Андрос и бързо вдигна глава.

— Адския нокът — каза Андрос Гайл. — Видял си го. Не картата. Истинския.

Беше като юмрук право в мекия корем на Кип. Той се сепна.

— Аз… не, за какво говориш?

— Адския нокът е другото му име. Трошача на ядки. Ножа на Заслепителя. Виждал си го. Прав съм, нали?

Кип замълча, но осъзна, че последното не беше за него. Гринуди каза:

— Той подскочи, когато видя картата, милорд. Явно разпознаване. — Не се и опита да прикрие самодоволството си.

Бяха го изиграли. Андрос Гайл му беше играл тези игри през цялото време само за да го подведе към усещане за сигурност и удовлетвореност. Кип беше играл вече два пъти с бялата колода, а картата така и не се беше появявала. Андрос Гайл търпеливо беше играл, отново и отново, та Кип да се окаже незащитен, когато картата се появи. За да реагира искрено, ако вече е виждал ножа. Всичко това беше капан.

— Ще говорим повече, когато си готов — каза Андрос Гайл. — Знам, че майка ти го открадна. Знам, че искаше да го даде на Гавин, може би в отплата, ако те направи законен. Искам да знам къде е той и какво знае синът ми за него. В замяна ти предлагам момичето. Помисли за това. Не само ще получиш жена, която да топли леглото ти, нещо, което — примири се — нямаш никаква надежда да получиш иначе, но също така договорът за притеглящ ще струва много пари, докато е жива. Обучението ти е заплатено, но нямаш никакви други приходи. Сигурно би могъл да изпросиш някакви трохи от Гавин, стига да не те е забравил, ако искаш да бъдеш просяк. Иначе продажбата на услугите на момичето е единственият начин да избегнеш сам да си търсиш спонсор. Всичко това — само за малко информация, която бездруго ще намеря. Ако я науча от някой друг, не получаваш нищо.

Кип беше изчерпан. Да се надиграваш по хитрост с Андрос Гайл беше все едно да играеш Девет крале само с две карти срещу експерт с пълна колода. Картите на Кип бяха Невежество и Глупост. Не от печелившите.

— Ще дойда до седмица — каза Кип. — Приготви документите на Тея. Смятам да спечеля.