Заслепяващият нож

16.

Когато Кип излезе, Железни стоеше пред покоите на Андрос Гайл. Както винаги беше грамаден и застрашителен, но Кип започваше да опознава командира на Черната гвардия и видя, че на лицето на Железни се чете по-скоро любопитство, отколкото нещо друго.

— Виждал съм от тази врата да излизат сатрапи, които изглеждат по-зле — каза Железни.

— Нима? — попита Кип. Чувстваше се напълно съкрушен.

— Не. Опитвах се да те ободря. — Железни тръгна по коридора и Кип закрачи до него. — Кип, каня те да се обучаваш за Черната гвардия.

„О! Защото баща ми го поиска. Не заради мои заслуги.“

Уж само си помисли тези думи, но когато „заслуги“ излезе от устата му, осъзна, че езикът му отново го е предал.

Железни спря, обърна се към Кип и изръмжа:

— Подслушвал си?

Кип преглътна. Кимна. „Не го направих нарочно!“

Но този път думите не изскочиха от устата му. Обвиненията замряха в огнената пещ на неодобрението на Железни.

— Тогава знай, че трябва да те въведа в службата до четири месеца. От теб зависи колко притеснения ще създадеш и на двама ни.

Все едно някой беше стегнал гърдите му с верига, пуснал го беше в морето и му беше казал да се прибере с плуване. Железни тръгна отново и не спря, нито забави след като напуснаха кулата на Призмата, прекосиха просторния двор между седемте големи кули на Хромария и стигнаха до широко стълбище, което се губеше надолу под земята.

Докато слизаха, Кип доби представа колко внушителен е Хромарият. Не бяха само огромните кули, витите мостове, които свързваха кулите във въздуха, и просторният двор, пълен с хиляди хора, тръгнали по всевъзможни работи от Седемте сатрапии. Всичко това продължаваше и под земята, за да се събере в една огромна зала.

Таванът беше на цели двайсет разтега над пода. Корените на всяка от седемте кули стигаха дотук, и още повече входове. Здания и складове, спални, ханове и дори няколко дома изпълваха залата и се изпъваха от пода до тавана. Някои бяха съградени от камък, други от луксин. Ярки цветове бушуваха навсякъде и макар всичко да беше под земята, не беше нито тъмно, нито сумрачно. Кристали искряха във всевъзможни цветове като факли, притегляха слънчева светлина отгоре и я разливаха щедро из залата. Огромни перки, монтирани на тавана, засмукваха и издухваха въздуха навън, като отпращаха из цялата зона постоянен лек полъх. В центъра имаше просторен салон и терени за упражнения встрани от него.

— В началото на всеки нов клас има лотария. Някои числа са случайни, но наследници и завършилите точно под чертата от предишния тренировъчен клас влизат в състезанието последни. Голямо предимство. Биеш се за мястото си, но трябва да се биеш само три пъти. Тъй че ако се биеш за десето място, може да се наложи да се биеш с десети, единайсети и дванайсети. Това обаче е само началният момент, лесно е да се придвижиш нагоре през следващите седмици и още по-лесно е да тръгнеш надолу. Толкова мога да направя за баща ти. Трябва да избереш последен. Не избирай много високо, иначе ще платиш за това с кръв, но не слизай и много ниско. Всеки месец отрязваме най-долните седем.

Железни вървеше устремено, безразличен към подземното великолепие. Кип го следваше напрегнат. Стисна изгорената си ръка. Изпъна я и направи гримаса от острата болка, която го прониза.

Спряха пред четирийсет и девет младежи и девойки. Всички бяха облечени в широки жълто-кафяви ризи и гащи. И всички носеха поне една лента с цвета, който притеглят, на дясната или лявата си ръка. Макар Кип да знаеше, че жените превъзхождат съществено на брой мъжете в Хромария, в този клас на кандидат-черногвардейци имаше само осем момичета.

Всички бяха по-големи от Кип, на по шестнайсет, дори осемнайсет години. Всички имаха на лявата страна на гърдите номера, изписани на древното парийско писмо, тъй че Кип не можеше да ги разчете. Но пък като че ли бяха строени по тези номера, седем редици по седем.

От всичко най-много го порази погледът в очите на новите му съученици. Едва поглеждаха към него. Погледите им бяха вперени в Железни като в бог. Учителят на класа не изглеждаше по-малко впечатлен от тях. Беше мускулест нисък мъж с обръсната глава, облечен в черна униформа без ръкави, под която изпъкваха огромни бицепси.

Железни махна с ръка, строят се разпадна и за няколко мига учениците се престроиха в голям кръг. Не беше безупречно и неколцина се сбутаха, докато се преместят от едно място на друго, но беше доста впечатляващо за съвсем нов клас.

— Кип. — Железни му махна с ръка да пристъпи в кръга.

„О, не!“

Кип пристъпи.

— Това е Кип Гайл. Включва се в класа. Както знаете, това означава, че един от вас, недорасляци, ще напусне. Черната гвардия е елит. При нас за баласт няма място. Тъй че, Кип, избирай. Боевете са пет минути или докато единият състезател не извика за милост, или не бъде поразен. Както при всички изпитания, нанасянето на трайно поражение на противника води до изгонването от класа.

Кип знаеше, че ще загуби. Дори не знаеше правилата. Единствените боеве през целия му живот се свеждаха общо взето до млатенето с Овенир в селото им. И до губене, винаги губене. Най-голямото му умение беше да понася пердаха.

— Имаш ли някакви въпроси, или си готов да избереш мястото си? — попита Железни.

— Значи, ако загубиш, разменяш ли си мястото с този, който те е надвил, или просто се местиш едно място по-надолу?

— Това не е аритметика, Кип.

Но си беше точно аритметика.

Железни направи гримаса.

— Преместваш се едно надолу.

Кип зарея мътен поглед в далечината.

— Виждам болка в бъдещето си.

Насочи самонадеяно двата си показалеца като пистолети към високия строен млад париец, който май носеше на гърдите си номер „едно“. Никой не се изсмя. Може би щяха да се смеят, след като го скъсат от бой.

Младежът пристъпи в кръга. Изглеждаше притеснен… за Кип.

— Правила на двубоя, командире?

— Без очила — каза Железни.

Кип и Номер едно свалиха очилата си. Младежът беше зелено-син бихром.

Железни се покашля и добави:

— И без мръсни номера, Круксър5.

„Круксър? Името му е Круксър?“

— Да, сър — каза Круксър. — Сър, а превързаната му ръка? Мога ли да я блокирам?

— Не се цели в нея. Но ако пострада — пострада.

По-високият младеж кимна бързо и застана срещу Кип. Кип видя как по лицата на другите ученици пробяга неверие, когато го погледнаха. Сигурно не ги впечатляваше особено. Никой не вярваше, че може да спечели. По дяволите, той самият не вярваше, че може да спечели. „Загуби с достойнство, Кип. Загуби така, че да те уважават затова, че си смел.

Смел ли? Аз съм идиот.“

Круксър вдигна очи и направи „триъгълника“: палец до дясното око, среден пръст до лявото око, показалец до челото. После допря трите до устата, сърцето и ръцете си. Тройката и четворката, съвършеното седем. Религиозен младеж. Дано да помнеше добродетелта на милостта.

Круксър се обърна и поздрави Кип, като опря юмруци до сърцето си и се поклони леко. Кип отвърна на поздрава.

— Започни — каза Железни.

Високият младеж се задвижи… бързо. Озова се върху Кип преди той да успее да реагира. Блъсна го и заплете крака си в крака му, блокира замахващия му юмрук и го подсече. Кип падна тежко, сграбчи го и се помъчи да го смъкне със себе си. Стройното момче се остави да падне. Дългите му крайници се увиха около Кип и той замахна с лакът, но Круксър беше толкова близо, че Кип не успя да вложи в замаха почти никаква сила.

След това, неясно как, Круксър го превъртя и краката му се стегнаха в ножица около главата на Кип. Стегнаха още по-силно и… мрак.

Кип нямаше представа колко дълго е бил в несвяст. Примига. Явно не беше кой знае колко дълго — всички все още стояха наоколо.

— Една загуба — каза Железни. — Имаш десет секунди до следващия рунд.

Кип се изправи с усилие. Няколко съученици тупаха Круксър по гърба и го поздравяваха за спечелената без никакво усилие победа. Кип не можеше да намери в себе си никакво лошо чувство към момчето. Беше го победил без злоба и без да му причини ненужна болка.

Второто момче беше набито и синеоко като Кип, може би само наполовина париец, защото кожата му не беше много по-тъмна от тази на Кип. Поклони му се. Кип отвърна на поклона, зачуден каква ли нова болка му предстои да изтърпи.

Двамата с Номер две закръжиха един срещу друг предпазливо, но момчето непрекъснато поглеждаше нагоре и настрани от Кип. Отначало Кип не разбра защо, но след това видя очите му. Имаше малки синкави резки, които се появяваха и изчезваха в бялото. И надолу, в тялото му. Събираха се в юмруците му. Ако момчето не беше толкова светлокожо, Кип изобщо нямаше да го забележи. Това беше един от недостатъците на по-светлокожите. Точно затова уж Черната гвардия трябваше да са черни.

Но понеже не носеха очила, момчето можеше да притегли само малки глътки синя светлина наведнъж. Трябваше да отклони погледа си от Кип, да погледне към някой от сините кристали горе, да вземе каквото може и отново да погледне към него. Без сините очила процесът се забавяше.

А бавното кръжене на Кип даваше на момчето всичкото време, което му трябваше.

„О, по дяволите!“ — каза си Кип. И нападна.

Замахна с юмрук и момчето го блокира. Удари го в рамото с другата си ръка… и раните от изгорялото се разкъсаха и се отвориха. Все едно си беше пъхнал ръката в жарава.

Юмрук се натресе в корема му и още един забърса ръката му, докато се присвиваше. Кип се олюля назад и това омекоти удара в носа му.

Все пак очите му се напълниха със сълзи. Той примига и залитна, изненадан, че момчето го беше оставило, вместо да продължи да го притиска.

И в този момент осъзна защо го прави.

В ръцете на момчето се оформяше синя тояга — изпъваше се бавно напред като разтопено стъкло.

Кип посегна, сграбчи я и щом пръстите му затънаха в кристализиращата маса, изведнъж се усети толкова свързан с нея, колкото ако я беше притеглил сам.

Можеше да усети другото момче през отворения луксин, волята му, толкова съсредоточена допреди миг, а сега разбита и смутена от нахлуването на Кип. Кип издърпа тоягата от ръцете на момчето и я запечати.

Синият луксин се беше огънал от боричкането на двамата, но все пак бе висок колкото тях и удобно дебел. Кип сграбчи тоягата с лявата си ръка, като пренебрегна болката, и замахна с другия край към коленете на момчето.

Тоягата изпращя и стъписаното момче падна на земята. Дори не се беше опитало да се задвижи, просто стоеше като тъп вол. Свлече се, а Кип го прекрачи и опря края на тоягата в гърлото му.

— Край! — извика Железни.

Кип се отдръпна. Притеглянето на син луксин правеше човек по-податлив на заповеди, отколкото при зеления.

Момчето на земята простена замаяно.

— Командире, сър? — попита Круксър. — Какво беше това?

Железни се беше намръщил.

— Нещо, което ще учим чак след година. Кип, кой ти показа това?

Кип вдигна безпомощно ръце.

— Налагане на воля или прекършване на воля — каза Железни. — Треньор Фиск?

Мускулестият учител пристъпи напред.

— Техническият термин е принудителна транслуцификация. Луксинът няма памет. Не съществува твой луксин или мой луксин. Когато притеглящ осъществи физически контакт с луксин от цвят, който може да притегля, би могъл да го използва. Това, което стана тук преди малко, бяха двама притеглящи, които се сразиха воля срещу воля, и Кип прекърши волята на Гразнър.

Момчето, което Кип току-що бе надвил, рече:

— Ама… ама аз не знаех какво прави той!

— Той също не знаеше какво правиш ти. Нали, Кип? — каза треньорът.

— Ъъ, не, сър.

— Просто извади късмет, че не те направиха на кръгъл идиот, Граз — каза треньор Фиск.

Едно от момчетата в кръга прошепна:

— Е, чак кръгъл… Обаче идиот? Ами…

Няколко души се изкискаха. Двама-трима поне проявиха благоприличие да го прикрият с кашляне.

— Е, Адрастея, искаш ли да се пребориш с Кип? — попита Железни.

— О, по дяволите — измърмори момчето. Тъкмо то беше подхвърлило шегата за Гразнър.

— Сър, мислех, че ако спечеля, съм приключил — каза Кип.

— И защо мислиш така? Победата е само началото.

Кип преглътна.

Адрастея също не изглеждаше ужасно доволен, че ще се бие с Кип. От всички бойци само той не носеше лента, показваща кой цвят притегля.

Имаше права, дълга до раменете коса, вързана отзад със златно шалче. Аташийска кожа и изумително сини очи. Нисък и слаб, но облечен в безформена риза и торбести гащи. Изглеждаше някъде на тринайсет. Странна прическа, но пък и Кип не беше светски човек. Може би дългата коса беше на мода сега. Странно име също така и доста пълни устни.

— О! Ти си момиче! — възкликна Кип. Думите сами се изплъзнаха от езика му.

Класът задюдюка. Железни се почеса по тила.

Кип не се беше опитал да обиди Адрастея, но успя. Неприятно.

— Никаква милост, дебелако — каза Адрастея. Кип вече беше сигурен, че е на неговата възраст. Петнайсет, може би шестнайсет, дребничка, слаба. Хубавичка, но не чак красавица.

Надяваше се поне да не го смаже.

— Готови — каза треньор Фиск. — Същите правила като преди… и никакво налагане на воля. Това не би трябвало да е проблем за теб, Тея, нали?

Адрастея погледна с гримаса треньора. После се обърна към Кип и го удостои с много пренебрежителен поклон.

Кип върна поклона.

— Съжалявам, не исках да…

— Спести си го, Лой Гайл — прекъсна го тя.

Няколко от учениците се изсмяха.

— О, схванах. Ревнуваш, защото имам по-големи цици от твоите — каза Кип. Прикри жегналото го самоунижение със снизходителна усмивка.

— Мога да си те представя гол — подхвърли тя. — И не завиждам. — Изсумтя с отвращение.

„А?“

Но не му остана време да помисли какво точно има предвид Тея, защото тя го нападна.

Не беше в стойка „готовност за бой“, защото изобщо не беше готов, точка. Най-малкото за стъпалото ѝ, което излетя от пода към слепоочието му за едно мигване на окото.

Каква гъвкавост! Какво изящество!

Какво изумително усещане, когато от лицето му плисна кръв!

Кип вече гледаше странично на света. Лежеше на пода, без да е проумял цялата част с падането. Както винаги, когато изядеше бой, направи бърза оценка. Точно колко зле беше? Не чак толкова зле. Беше си прехапал бузата и езика, по дяволите, но общо взето беше паднал заради изненадата.

Когато едно момиченце те изрита в тъпата глава, така става.

Тя се появи в полезрението му, все още в бойна стойка, близо до главата му. Проснат по гръб, той я попита:

— Само това ли можеш?

Това я ядоса и тя пристъпи към него.

Кип се претъркаля бързо към нея, с надеждата да я хване за краката и да я спъне.

Тя опита да го прескочи, но Кип сграбчи едното ѝ стъпало и я дръпна.

Адрастея задраска като котка и се заизвива, но не можа да се измъкне. Тупна силно на една страна и изписка.

Кип опита да я затисне… можеше да използва тежестта си, за да спечели някак.

Беше почти върху нея, когато малкото ѝ юмруче го улучи точно в гърлото. Кип се закашля и рухна.

След миг лежеше по очи на пода, а тя беше отгоре му, едната ѝ ръка бе увита около врата му.

Някой викаше, но Кип чуваше само рева на кръвта в ушите си.

А после Адрастея го пусна и той видя как стъпалата ѝ ритат във въздуха — Железни я бе вдигнал от него с една ръка и я държеше като коте.

— Казах, СТИГА! — изрева той и я пусна да стъпи на земята.

Стъписана, Адрастея се смълча. После клюмна. Всички в класа се бяха отдръпнали, ококорени и притихнали.

— Кип! — изрева Железни.

Кип преглътна.

— Да, сър?

Надигна се с усилие и се обърна към Железни.

— Всички новобранци си имат партньор. Ти току-що намери своя.