Заслепяващият нож

99.

Както обикновено, Лив се събуди до Зимун. Беше рано и дъхът на младежа бе равен и спокоен. Спеше дълбоко.

Палатката им не беше голяма, бе висока едва колкото да стои човек изправен, и спяха върху купища кожи и одеяла на земята. Лив се превъртя, като внимаваше да не обезпокои Зимун. Той настояваше тя да спи гола и понякога обичаше да започне деня си така, както обичаше да го завърши. Ласкателно беше да е толкова желана, макар понякога да си мислеше, че просто случайно се е оказала най-удобният начин Зимун да задоволява страстите си.

Тя примига, доловила някаква промяна във въздуха, по-отривист полъх, какъвто не биваше да има в една затворена палатка.

Цветния принц стоеше очертан на фона на утринната светлина пред разтвореното входно платнище. Вдигна пръст, та Лив да не проговори и да събуди Зимун, след това ѝ даде знак да излезе.

Заля я срам. Чувстваше се като курва, хваната от баща си с момче, което дори не обича. Чувството се усили и тя бързо притегли свръхвиолет. Беше като първото дръпване на плъша трева сутринта, само дето луксинът ѝ помогна да мисли по-ясно. Чувствата бяха утайката от провинциалната религиозност. Освен това Цветния принц вярваше в свободата, в свободния избор. Тя беше млада. Можеше да прави каквото си поиска. Нямаше нужда да изпитва срам.

Стана, забравила за миг в притока на свръхвиолета, че е гола. Койос Белодъб я гледаше и тя попи погледа му храбро, все едно беше самата светлина. Изчака една дълга секунда, докато видя как го жегна съжалението, и веднага щом го видя взе ризата си и я навлече. Нека Цветния принц да мисли, че не го е видяла. Съществуваха и други видове сила освен магията и меча. Но някои сили действат най-добре в мълчание.

В мълчание облече най-практичната си дреха и измъкна дългата си тъмна коса от яката. Цветния принц закопча последните копчета на врата ѝ, след което тя го последва в лагера.

Докато Кървавите халати бяха настъпвали, завземайки град след град, редовете им бяха набъбвали. Лив така и не беше сигурна колко от тези, които се бяха присъединили към тях, вярват в тяхната кауза — може би просто вярваха в победата и плячката. Искаше ѝ се да изпита презрение към тези, които се присъединяваха заради изгодата, но използваше твърде много свръхвиолет, за да изпитва нещо повече от хладна насмешка. Освен това хората вярваха в силата, а какво беше победата, ако не демонстрация на сила?

Отчасти все още скърбеше заради това, но накъдето и да погледнеше, виждаше, че Цветния принц е прав. Силата. Всички човешки взаимодействия се свеждаха до сила.

Цветния принц изнасяше проповеди всеки ден и вече имаше ученици последователи, притеглящи, както и простосмъртни, които записваха всяка негова дума и полагаха всички усилия да направят цялостна система от всичко това. Говореше за това как Дазен се връща и защитава тяхната кауза. Говореше за свобода. Говореше за данъците, които всички те плащаха на Хромария. Макар думите му да смесваха политика, религия, история, гражданско учение и наука, Лив смяташе, че различава в тях не толкова невероятно нюансирана система под риториката му, колкото вяра, сътворена просто от силата на убеждението на вярващите му поклонници, че учението му трябва да е рационално, иначе великият им водач няма да го проповядва. Не можеше да прецени доколко самият Всецветни вярва в това, но знаеше, че ако той иска да постигне великите си цели, има нужда от верни последователи. А тези последователи имаха нужда от нещо, в което да вярват, за да ги обединява.

Той не проповядваше пред тълпата за власт, също както и не им позволяваше да го наричат Койос. Фамилиарността, както и знанието, бяха за привилегированите. Понякога Лив си мислеше, че Цветния принц най-вероятно не дава пет пари за това в какво вярват всички хора, че ръси ересите, които ръсеше, защото смята, че би могъл да експлоатира всякакво недоволство срещу Хромария.

— Разбра ли вече какво е великото ти предназначение, Аливиана? — попита принцът и кимна на група зелени бесове, които едва се размърдаха в негово присъствие. Зелените също не ги биваше особено в почитанието.

— Освен да бъда стръв за баща ми?

— Още отначало ти казах, че си това, и не, все още не съм загубил напълно надежда за Корван. Но на заложник не е нужно да се дават привилегиите или свободата, които имаш ти. Разбира се, ти си надскочила това.

— Аз съм най-добрата свръхвиолетова, с която разполагате. Трябва да има нещо общо с това — каза Лив.

— Много общо предположение — отвърна принцът. — Но до неотдавна щях да кажа „една от най-добрите“. — Изглеждаше развеселен.

— Променила съм се — каза тя. Вече беше по-уверена. Отрязала беше много от спънките на Хромария. — И съм права.

— Мм.

Червените скали се извисяваха над целия лагер. Тънки като паяжина пътеки се виеха навсякъде по тези канари, но принцът бе предпочел да прати почти всички по крайбрежния път. Само конницата му беше пътувала по високия път, за да събира продоволствие и да потушава всякаква въоръжена съпротива.

Армията вече беше толкова голяма, че понякога имаше дребни стълкновения, за които Лив дори научаваше чак след мръкване. Аташийската армия беше сондирала Кървавите халати за слабост, но при толкова много притеглящи, с които разполагаше принцът, не беше открила кой знае какво. Зимун обаче смяташе, че скоро ще разберат колко кураж имат аташийците. На другия ден армията щеше да стигне до най-тесния проход между стръмните урви и океана.

— Ще ни ударят ли при Пясъчните порти? — попита Лив.

— Не — отвърна принцът.

— Нима? Зимун смята, че това е най-добрият им шанс да ни спрат, преди да стигнем до степите около Ру.

— Беше. Но за да държиш портите ти трябва морска поддръжка, а нашите илитийски съюзници разбиха аташийската флота преди пет дни.

Лив не беше чула дори дума за това.

— Илитийски съюзници? Но илитийците не вярват в нищо.

— Вярват в злато. — Цветния принц се усмихна. Двамата се изкачиха на една гола скалпа издатина. Стоящите там войници им отдадоха чест. Принцът стигна до върха и направи нещо с очите си. После издиша разочаровано. — Още не. Може би утре.

— Милорд?

— Затвори си очите, Лив. Можеш ли да го усетиш?

Тя затвори очи и се опита да усети. Усети хладината на утрото, долови миризмата на нужниците, на лагерните огньове, на печащо се месо, на собственото си тяло. Усети тежестта като на колибри на светлината по кожата си, лека като вятър, преминаваща на нежни дихания от издигащото се слънце. Чу сержантите, подвикващи на трениращи мъже, трясъка на дървени оръжия по броня, цвиленето на коне, смеха на жена. Чу смътно неестествения съсък на дъха на Цветния принц.

Отвори очи и погледна мъжа, който разтърсваше света до основите му. Поклати глава, разочарована от себе си.

— Утре. Утре може би ще го видиш. Сега върви и прати горе Дервани Маларгос и Джерош Зеления.

Бяха двамата най-добри зелени притеглящи, които имаха Кървавите халати, учителите за всеки зелен, който все още не беше разкъсал халото. Лив слезе и ги повика. Изглежда, бяха чакали, понеже веднага тръгнаха нагоре към издатината.

Лив ги загледа, докато принцът им говореше, зачудена дали те ще видят или почувстват онова, което тя не можа, зачудена дали не се проваля по някакъв начин.

— Добро утро, прелестна. Винаги с изпитанията и загадките, а? — каза Зимун, щом дойде при нея. Прегърна я свойски през кръста. Понякога това я дразнеше, но вчерашния ден беше притеснена, че Зимун вече губи интерес към нея, тъй че си замълча.

— Предполагам — отрони Лив след малко. — Не е каприз обаче.

— Мислиш — каза Зимун.

Беше единственият човек от познатите ѝ, който смееше да говори пренебрежително за неща, които правеше Цветния принц. Отначало се беше чудила на това, но малко жълта и свръх виолетова медитация го изясни: Зимун беше ревнив. Чувстваше се заплашен, по-малко мъж в близост до най-могъщия мъж в целия свят.

Това беше загадката за нея.

— Та какво беше днес? — попита Зимун.

— Попита ме дали усещам или виждам нещо. Не видях.

— Изглежда, и те май не са го видели — каза Зимун и кимна към Дервани и Джерош. — Мразят се един друг и и двамата искат да водят зелените. Сякаш зелените може да се водят. Идиоти и глупци.

Двамата се караха, със зачервени лица, яростно. Лив почти можеше да чуе думите оттук. Но вместо това наблюдаваше Цветния принц. Ако се съдеше по изгърбените му широки рамене, той също беше гневен, въпреки че нищо друго не го издаваше. Той вдигна ръка и двамата зелени спряха рязко. Цветния принц каза още нещо и двамата паднаха на колене и се извиниха. Странно, да видиш зелено на колене.

То. Мислеше за то, не за личности. Не беше ли това любопитно? „Поредната останка от детинските ми убеждения, че една личност престава да е личност, когато разкъса халото. Самият ни език е бил извратен, за да направи убиването на притеглящи по-приемливо.“

Цветния принц извади пистолет и застреля Джерош Зеления между очите.

Плисна кръв, разпръсна се и поръси земята по-бавно от бучките червено-сиво мозъчно вещество, изхвърлено от костеливия му дом от късчето олово. Тялото на Джерош Зеления падна назад и се затъркаля надолу по голата скала. Лагерът изведнъж затихна. С все още димящ пистолет, Принцът върза на врата на Дервани тънка каишка с черен скъпоценен камък. След това го подкани с жест да стане.

Притеглящият се изправи и си тръгна без думи.

— Смешното е, че още не мога да кажа кой от онези двамата е по-безмозъчен — каза Зимун.

Тя го погледна, както бе обладана от въздействието на свръхвиолета — дори не беше забелязала, че го е притеглила отново, но вече ѝ беше като приятел — и осъзна, че момчето не е просто коравосърдечно и грубо. Беше изплашено. Представяше си, че собственият му мозък цапа скалите.

Той я погледна и Лив видя в очите му, че се бои и от нея. Уморяваше се от нея, но не от досада или от липса на ентусиазъм под одеялата. Не искаше да има равен до себе си. Искаше да бъде обожаван. Зимун беше много по-опасен, отколкото бе осъзнавала. Трябваше да се отърве от него, но внимателно, умно, така, че да помисли, че е негова идея.

— Не знам как го правиш — каза тя. Спря свръхвиолета. Той понякога можеше да разбере, че притегля, по гласа ѝ. — Не знам как можеш да видиш това и да не се уплашиш. — Потръпването ѝ не беше съвсем фалшиво. Не беше и тръпка на страст, каквото се надяваше да си помисли той. Очите ѝ се взряха в неговите. Лив облиза устни и промълви тихо: — Заведи ме в палатката ни. Веднага.