Заслепяващият нож

115.

Гавин се свести от плесник през лицето. Чувстваше се ужасно.

Беше тъмно и вонеше на мъже, които не са се къпали от памтивека, на трюмна вода, гнили водорасли, риба и човешки изпражнения. Беше окован и беше гол, само с препаска около слабините.

Нов шамар изплющя през бузата му и устата му се напълни с вкус на кръв. Отвори очи. Погледна мъжа пред себе си. Дробовете и гърлото му бяха като раздрани от морската вода.

— Топчия, кучи син такъв — изпъшка Гавин. Гласът му също беше раздран. Предната нощ бе само смътен спомен. — Какво правиш?

— Не можеш да притегляш, а?

Гавин вдигна ръцете си — празни, безпомощни. Беше толкова сумрачно, че щеше да му отнеме няколко минути да притегли достатъчно, за да е заплаха за някого. А и мобилизирането на волята също щеше да е проблем, след като се чувстваше толкова ужасно.

— Дай ми няколко минути — рече той. Лявото му око беше подуто. Имаше… о, Оролам! Опипа гърдите си. Нямаше никаква рана. Що за адски кошмари беше имал? Да си помисли, че е промушен? Дали не го бяха упоили и не го бяха отвлекли от флагманския кораб?

— Очите ти са сини като на Зури, лорд Гайл. Ей толкова хало няма в тях. Винаги съм мразил надути лукслордове. Само се разпореждат. Не щат да си мъкнат бремето сами. — Изсмя се все едно е казал нещо особено умно. — Но си имам своето разрешение за малките несправедливости, които ми поднася животът. Това корито не е много помпозно, но е грандиозно, нали?

— Твое ли е? — попита Гавин, все още объркан. Седеше на пейка до един мършав мъж с бяла коса и брада, големи очи, полугол. Всички мъже тук долу бяха мършави и полуголи, всички пиеха вода или ръфаха сухар. Всички бяха във вериги. Всички го гледаха.

— Мое е, да. „Злият лебед“ съм го нарекъл, защото ще ви изкълве задниците. Принадлежи ми, а сега ти принадлежиш на него. Служи добре, Гавин. Защото ако това корито потъне, и ти потъваш с него.

Другият край на оковите му изщрака и се затвори около греблото.

— Топчия… — закани се Гавин.

— Капитан Топчията, Номер шест. Или ще изядеш камшика.

— Оролам да те прокълне, не знаеш ли кой съм аз?! — Бяха минали близо двайсет години, откакто Топчията беше работил за Гавин. Може би времето го беше променило твърде много, за да го разпознае човек без пищните му дрехи.

Топчията се ухили.

— Който пита „Не знаеш ли кой съм аз“, е този, който не знае отговора. Но виж, Гавин Гайл. Ще ти дам възможност да го разбереш.

— Не Гавин — отвърна Гавин предизвикателно. — Дазен. Аз съм Дазен Гайл.

Топчията отвори широко вратата и дневната светлина нахлу вътре.

— Който и Гайл да си, за мене е все едно. Ти си роб на галера, Номер шест. Трети ред, средното място. Добре е човек да има цели, нали? — Оголи зъби в широка усмивка. — Нали, момчета?

Гавин си замълча. Не оказа съпротива, защото през отворената врата беше видял нещо по-лошо от оковите. В смътния вонящ мрак не го беше забелязал — цветовете винаги бяха приглушени от тъмното. Но при отварянето на вратата, при гледката на небето, птиците и платната, и чистата мощна светлина, която бе очаквал да попие и с нея да разбие тези вериги и да се спаси, видя нещо по-лошо. Не можеше да отдели цветовете от тази чиста бяла светлина. Не можеше да отдели цветовете, защото не можеше да ги притегли. Не можеше да притегли цветовете, защото не можеше да види цветовете. Невежите говорят за субхроматизма като за цветна слепота, макар той да е просто цветово объркване.

Но Гавин беше сляп за цветовете. Целият свят беше сив. Точно това се бе опитал да му каже Топчията. За един миг всичко, което бе изключително у Гавин Гайл, му беше отнето. Той не просто вече не беше Призмата. Не беше дори притеглящ. Вратата към палубата се затръшна, веригите издрънчаха и той потъна в по-черен мрак, отколкото изобщо си бе представял.