Заслепяващият нож

107.

Повикаха Кип на палубата още по тъмно. Той се облече бързо, стегна канията на кинжала на прасеца си и провери цепката, срязана в крачола на панталона му, дали може да го извади бързо. Беше по-видимо, отколкото му се искаше, но хората едва ли щяха да гледат в краката му днес. Нагласи и колана с очилата на кръста си. Прокара пръсти през разрошената си коса и излезе на палубата.

„Скитник“ беше потеглил, макар да бяха вдигнати само предните платна и бизанът. Моряците работеха мълчаливо, явно целяха да докарат кораба на друга позиция преди разсъмване. Черногвардейците се бяха събрали на палубата около командир Железни.

— Колко добре изучи онези черни карти, Кип? — попита командир Железни.

— Сър? — Командир Железни беше видял новите карти, но откъде знаеше за черните?

— Няма много тайни на Малки Яспис, Кип.

— Ъъ… доста добре, сър.

— Видя ли карти на апотеоза?

— Нямам представа какво значи това, сър.

— Може би е само слух. Аз също не съм ги виждал.

Командирът понечи да се обърне към всички, но Кип го прекъсна:

— Сър? Мм, знам, че след като бяхме включени, всъщност нямаше време за внасяне на документи и прочее. Исках да… формално съм, или бях формално, предполагам? Е, собственик на Тея.

— Притеснен си за плащането на откупката ли? Сега?

— Не, сър! Имам предвид, ако умра, сър, искам Тея да получи всичко. Всъщност дори не го съзнавах допреди битката срещу „Гаргантюа“, в смисъл, че ако загина, тя няма да получи нищо. Тя има нужда от това повече, отколкото фамилията Гайл, сър. — Кип изведнъж се притесни, без да е наясно защо.

Командирът го изгледа продължително, после кимна. Щеше да се погрижи. Обърна се към черногвардейците:

— Строй се.

Каза го тихо, но всички веднага застанаха в редици. Обучаемите като Кип бяха отпред. Командир Железни вдигна купа, пълна с някакви смачкани плодчета.

— Обучаеми. Очаквам някои от вас да имат пълен контрол на зеницата, но ако нямате, топнете пръст в това и докоснете ъгълчетата на очите си. Едно топване ще свърши работа за двете очи. Това е беладона. Ще разшири зениците ви. Би трябвало да се износи, докато слънцето изгрее, но дотогава ще сте изключително чувствителни към светлината. Повече не е добре. Това може да ви заслепи. — Пусна купата от човек на човек и почти всички топнаха пръст в нея — освен Кип. Вместо това той извади подчервените си очила.

Круксър го зяпна.

— Имаш Нощните очи? Може ли да ги видя?

Кип му подаде подчервените очила. „Нощни очи ли?“ Круксър си ги сложи и изруга на глас. Кип за първи път го чуваше да ругае.

— Какво?

— Брадата на Оролам, Кип, на света има само десетина такива. Някои твърдят, че ги е направил самият Луцидоний. Това е удивително! Мога да виждам всичко!

Останалите обучаеми нарушиха строя, за да видят, и дори някои пълни черногвардейци запротягаха вратове. Командир Железни щракна с пръсти и изгледа намръщено Кип и Круксър, който много бързо свали очилата, подаде ги на Кип и отново застана мирно.

— Извинете, командире.

Кип си сложи очилата.

— Мисля, че това няма да е единственото чудо, което ще видим днес — рече командир Железни. — Не мога да оставя всички вас, зелените, отзад, но бих искал. Истината е, че отзад може би ще сте по-голяма опасност за другарите си.

Замълча, докато осмислят думите му, и на Кип това никак не му хареса. Нито на другите зелени, доколкото можеше да види. Впрочем, черногвардейците, които не бяха зелени, също не бяха особено очаровани от мисълта.

— Всички сте го усетили. Дори и аз мога да го усетя вече, а аз не съм зелен. Разузнаването ни съобщава, че някъде има зелена напаст, може би в онази извивка на брега. Тези от вас, които не са чували за това, може би са го чували под името „светлонапаст“. Това е храм на лъжебогове, „лоци дамната“, в този случай — Атират. Една напаст покварява самата светлина — и притеглящите — по-силно от всичко. Добрата новина е, че ако силата е толкова буйна, това означава, че още няма лъжлив бог. Въпроси? Знам, че имате, така че давайте бързо.

Един от пълните черногвардейци, широкоплещест, строен воин с буйна коса, черна като въглен кожа и наситено сини очи, казваше се Темпус, каза:

— Луксиатите твърдят, че Луцидоний се е погрижил да няма повече напасти. Би трябвало да е невъзможно.

— Нямаме представа какво са направили еретиците, за да го направят възможно — отвърна Железни. — Днес може би ще го разберем, ако Оролам каже.

— Въздейства ли на притеглянето? — попита един илитиец, който едва стигаше до рамото на Кип.

— Зеленото би трябвало да е много по-лесно за притегляне в големи количества, но може би ще е много по-трудно за овладяване. Отблизо може би ще е различно. Освен това никой от нас не си е имал работа с цветни бесове в мащаб, какъвто ще имаме днес. Казват, че напастта усъвършенствала бесовете. Не знам дали е вярно, но щом аз съм го чул, значи ще са го чули и много зелени бесове. Ще видите неща, каквито не сте виждали никога, неща, които смятате за невъзможни. Бесовете са имали време да се сработят, да се учат взаимно. Никои бесове не са правили това от стотици години. Помнете: какъвто и облик да се опитат да приемат, те все пак са хора и вие им правите благодеяние, като ги убивате. Оролам нека бъде милостив към тях, защото ние не можем. Зелени, ако усетите, че губите контрол или започнете да вярвате, че не сте длъжни да се подчинявате на заповедите ми, няма да ви обвиня. По своя воля и със собствените си умове решете веднага, че искате да сложите край на тази заплаха. Ако измислите свой начин да се справите с това, направете го. Потопете корабите им, убийте бесовете им, спасете нашите. Черната гвардия е направила от всички вас елитни воини, така че се сражавайте по най-добрия начин. Изпълнявайте заповедите ми, докато можете да го понесете. Не поставям под съмнение верността ви, но знам, че не мога да разчитам да се подчинявате на заповедите ми докрай. Поставям ви всички във втори взвод под командата на стражеви капитан Темпус. Първи взвод, заемете центъра. Втори взвод, вие сте с тях. Трети взвод. Призмата твърди, че фортът на Руишки нос се държи от бунтовниците. Генералите не му вярват. Оръдията на укреплението могат да стигнат до средата на пролива. Ако го държат бунтовниците, трябва да накараме тези оръдия да замлъкнат, преди да можем да пометем флотата им. Ако Призмата греши, полагаме усилия бунтовниците да не завземат носа и след това излизаме и помагаме. Ако напастта е в обхвата на оръдията, ще направим всичко, за да я убием. Всички разбраха ли? Тръгвай.

Третият взвод с Тея и командир Железни тръгнаха. Кип ѝ кимна, зачуден дали ще види пак някой от тях.

В същото време Призмата се плъзна към тях на една от морските колесници с Карис. Отдадоха чест на отправящия се взвод. Лицето на Призмата изглеждаше изпито, с тъмни кръгове под очите. Той долепи колесницата до плъзгуна и остави на един черногвардеец да я съедини с по-големия съд.

Гавин започна веднага:

— Първи взвод, втори взвод, нашата мисия е да унищожим напастта. Направим ли го, връщаме здравия разум. Унищожаването на напастта ще отслаби нашите зелени, но още повече ще отслаби техните бесове. Ще обездвижи всеки зелен бяс поне за няколко минути. Можем да очакваме храмът да гъмжи от зелени. В центъра вероятно ще има дванайсет зелени, стоящи в зелени стълбове. Ако можем да минем покрай тях, без да ги събудим, ще е най-добре. Едва ли ще успеем обаче. И въпреки че не можем да го видим оттук, възможно е да има централен шпил. Изкачваме се на кулата, убиваме аватара на Атират — дано да успеем преди той или тя да се събуди — и всичко изчезва. Тъй че ако не можете да плувате, намерете нещо, което плува бързо.

Черногвардейците го гледаха странно.

— Какво? — попита Гавин.

— Лорд Призма, откъде знаете това? — попита Темпус.

— Защото лично аз убих синята напаст преди два месеца.

Темпус потърка слепоочията си. Други черногвардейци се размърдаха нервно. Кип чу как няколко от тях измърмориха тихо: „Промахос“, все едно, че беше някакво проклятие. Отпървом си помисли, че е защото не вярват на Гавин, но после осъзна, че е точно обратното.

— Промахос… — каза Темпус и се поколеба. — А ако закъснеем и аватарът се събуди…

Гавин присви устни.

— Който и каквото да е аватарът, те няма да знаят много повече за него от нас. Съществото със сигурност ще бъде притеглящ с невероятна мощ, ще е способно привидно да притегля безгранични количества от най-малкия източник на светлина. Може би ще е способно да държи под властта си зелените притеглящи в близост до него. Телата ви, най-малко. Ще може да контролира зеления луксин, който е станал част от тялото ви през годините притегляне. Може би и умовете ви. Най-добре ще е да го убием преди да се събуди и всичко това да остане теоретично, а? — Усмихна се криво. — Вече се съмва. Да почваме. Първо се врязваме през редиците им и намираме храма. Зелените няма да са достатъчно силни до пълна светлина.

Качиха се на три плъзгуна. Гавин пое центъра с Карис и Кип с него. Стражеви капитан Темпус зае центъра на плъзгуна с преобладаващи зелени притеглящи, а стражеви капитан Острието зае последния. Железни не беше разрешил на никой от зелените да е водач, дори в групата на Темпус. На всяка от морските колесници, щом се отделяха, щеше да има стрелци.

Светлината все още едва сивееше на хоризонта на изток. Плъзгуните поеха в разтеглена формация. Светлината беше толкова слаба, че не всички притеглящи можеха да помагат в тласкането, тъй че не напредваха толкова бързо, както обикновено. Плъзгунът на Гавин, макар и само с петнайсет души на него, беше най-бързият и той не изчака другите.

Плъзнаха се по тихите води, без да вдигнат шум. Кип видя напред корабите — смътните им очертания бавно се уголемяваха. Все още не беше съмнало, но разположението на корабите му се стори странно. Знаеха, че армията на Цветния принц е завзела батареята от другата страна на Руишки нос, разбира се. С онези оръдия и оръдията във форта на Руишки нос аташийското огнево поле покриваше почти целия вход към залива на Ру. Разбира се, Цветния принц вече държеше форта на Руишки нос… но не знаеше, че Гавин знае това. Но щом беше завладял форта на Руишки нос, щеше да изглежда по-добра стратегия да подсили отбраната тук, за да принуди корабите на Хромария да поемат покрай другия бряг, откъдето пък щяха да ги обстрелят отблизо.

Но не. Центърът на бойната линия на принца беше слаб. Имаше много кораби, но бяха каравели, коки и наоси, малки съдове. По-бързи, по-подвижни, да, но с малко оръдия. Дали принцът просто не опитваше да ги примами в капана и да не разкрие, че държи укреплението на северната страна?

Това трябваше да е.

Каквато и покваряваща сила да имаше зеленото, все още не се проявяваше. Кип предположи, че това трябва да има нещо общо с липсата на светлина. След разсъмване със сигурност щеше да е другояче.

Подминаха първите кораби и чуха звъна на алармените камбани едва след като ги оставиха далече назад. Над морето лумна луксинов блясък и ги огря. Последваха гърмежи на мускети и оръдия, но със скоростта, с която плаваха, вече бяха в безопасност. Кип видя как една от свръхвиолетовите на плъзгуна проследи посоката на блясъка. Отне ѝ няколко секунди поради подскачането на плъзгуна по вълните, но накрая свръхвиолетовият лъч, който изстреля, улучи светлината и я изгаси и отново бяха в тъмнина. Другите два плъзгуна преминаха невидими в тъмното.

Когато хоризонтът на изток просветна, тръгнаха по-бързо и подминаха още кораби, твърде бързо, за да могат да стрелят точно по тях. Щом слънцето се появи, Кип зърна за първи път великата пирамида на Ру — издигаше се червена в утрото.

Но не се виждаше никакъв зелен шпил. Плъзгуните се разтеглиха във фронт, докато навлизаха в залива. Далечното ехо на започващата битка отекна на левги зад тях. И все още никакъв храм, никакъв шпил… а Кип започваше да усеща как го притеглят неспокойните енергии на зеленото.

След това целият град се открои пред очите им. Кип видя селата извън крепостните стени — все още пушеха, след като бяха опожарени предния ден. Основата на огромната стъпаловидна пирамида бяха блокове от крайбрежната скала. Макар и построена от местния червеникав камък, пирамидата беше варосана, освен големите червени ивици, боядисани на зигзаг нагоре по всяка от четирите ѝ страни и покрити със зеленина. На върха бе поставено гигантско извито огледало. Явно създателите на Хилядата звезди на Хромария бяха откраднали идеята от Великата пирамида. Зад града на хиляда стъпки височина се издигаха Червените стръмнини. От селищата, разположени доскоро по тях, се вдигаше пушек. Кип видя един требушет, който бомбардираше града от височините.

Трябваше да е трудно да се качат катапулти на стръмнините или да се намерят материали, с които да се построят на място, но нямаше как да се спрат, щом бяха направени горе. А щом Кървавите халати бяха успели да вдигнат там един, със сигурност щяха да поставят още. Нямаше никаква защита срещу това.

Требушетът изстреля нов заряд. Според Кип стрелбата беше безразборна. От толкова голямо разстояние можеше да им отнеме дни, докато поразят стената… но дни на сипеща се смърт над един град означаваха дни на ужас за хората вътре.

Стените на града все още изглеждаха цели, макар че цялото крайбрежие гореше и корпуси на изгорели кораби стърчаха затънали в плитчините навсякъде. Изглежда, наетите от Цветния принц пирати бяха свършили добра работа.

Но Гавин явно не се интересуваше за града точно сега. Извиха в широка дъга, след като видяха, че армията го е обкръжила изцяло и е завладяла всички селища около него.

— Зелени, някой усеща ли го вече? — попита Гавин. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. От брега трещяха мускети, прицелени към тях, но те бяха на триста разтега извън обхвата им.

— Между другото, тук се усеща по-слабо, отколкото извън… — почна един от мъжете.

— По дяволите! — изруга Гавин, преди мъжът да е довършил. — Разбира се! „Повечето пъти!“, така каза тя. Повечето пъти. — Обърна рязко плъзгуна назад към открито море. Карис подаде ръчни сигнали на другия плъзгун.

— Какво има? Какво става? — попита Кип. Имаше чувството, че говори и от името на другите.

— Напастта е огромна. Ако е наблизо, но не е тук, къде е? — каза Карис.

Кип все още не разбираше. Видя как от височините оръдията на Руишки форт откриха огън, стълбове черен дим забълваха с всеки изстрел. Сигурно бяха най-големите оръдия на света. Долу флотата на Хромария беше поела по странен курс. Не държаха плътно покрай северния бряг най-близо до форта, но и не бяха поели право към средата.

Сега, след като оръдията откриха огън и снарядите разплискаха водите около флотата, корабите на Хромария бързо се насочиха към центъра. Но Цветния принц не подсили центъра, за да ги задържи в огневия обхват на оръдията си, и те започнаха да се отдръпват. Един кораб вече гореше и беше загубил главната си мачта, но останалите бягаха.

Уверени в спасението, корабите на Хромария поемаха право към пролуката, изненадани от открилата им се възможност да се измъкнат.

Големите оръдия на форта обаче подпалиха няколко от по-малките кораби. Разнесоха се крясъци и Кип видя фигури, които се движеха във водата по-бързо, отколкото бе възможно, скачаха над нея и мятаха луксин. Птици — железни клюнове несъмнено — закръжиха във въздуха.

Но когато откъсна поглед от разиграващите се пред очите му неща — умиращите хора, пламналите пожари, удивително точните изстрели, луксина, огънат във форми, каквито никога не бе виждал, — Кип видя, че Цветния принц дори не се опитва да удържи центъра. Никакви кораби не идваха откъм брега, за да подсилят отбраната там.

А той самият започваше да се чувства обзет от дива ярост. Какво ставаше, по дяволите?

Ставаше все по-трудно да мисли стратегически. Кип искаше да убива, искаше да тича, искаше да се движи… и макар да летеше напред с по-голяма скорост, отколкото повечето хора щяха да изпитат през целия си живот, не бе достатъчно. Искаше да се задвижи като господар на самия себе си, само под своя собствен контрол.

Какво беше казала Карис? „Ако не е тук“?

Тук беше.

— Напастта плува по водата — каза Гавин. — Повечето пъти!

Веднага щом осъзна какво означава това, Кип видя, че всички останали вече са се досетили. Гавин беше обърнал плъзгуна към средата на протока. Там, скрити сред огъня, бълващ от двата бряга, имаше десетина лодки… пълни с притеглящи и бесове на Цветния принц.

— Разпръсни се! — извика Гавин. — Избийте ги, преди да могат да довършат!

Да довършат какво?

Плъзгунът се разцепи на съставните си части — шест морски колесници и централния плъзгун, на който останаха Кип, Гавин и Карис, и тримата заети със стеблата. Кип смъкна подчервените си очила и ги пъхна в калъфката, но от подскоците на плъзгуна друсаше толкова, че вместо да извади други и да се подготви за боя, трябваше да се хване с две ръце за перилото.

Трясъкът на мускети отекна в ушите на Кип и порой от луксин от всички цветове се понесе между лодките и морските колесници. Половината притеглящи в лодките, изглежда, бяха там само за да защитават другите и Кип видя как около всеки от тях се вдигнаха щитове от зелен луксин, много по-мощни, отколкото би трябвало да могат да направят притеглящи. Попиваха с лекота огън, луксин и дори куршуми. Други мъже на лодките дърпаха големи зелени вериги, които изчезваха в дълбините под тях, и пред очите на Кип нещо сякаш поддаде. Първо един екипаж отстъпи назад и изпънатите вериги изведнъж се отпуснаха, а после — още един, и още един.

Морските колесници и плъзгунът връхлитаха към тях.

Нещо огромно се раздвижи под вълните и Кип видя оплетена на кълбо грамада, която започна да се издига към повърхността с ужасна бързина.

А след това цялото море изригна.