Заслепяващият нож

77.

— Имам да кажа нещо. Няма да е лесно — заяви Самит.

Карис едва беше приключила с миенето и обличането, когато Самит влезе в спалното на стрелците. Самит беше една от най-добрите ѝ приятелки в Черната гвардия: мускулеста, корава, умна и винаги непохватна, когато се опиташе да е мила. Карис спря, с гребена в ръката.

— Какво има?

Самит седна тежко на ръба на леглото ѝ.

— Кей, знаеш ли как лордовете и дамите от великите домове винаги се опитват да се доберат до нас черногвардейците и да ни направят шпиони или дезертьори?

— Какво искаш да кажеш?

— Една такава особа се добра до мен. Преди години.

— Какво?! Сами, спри! Какво правиш?

— Това, което трябваше да съм направила преди много време. — Лицето на Самит беше упорито навъсено. Седеше с лакти на бедрата, стиснала длани.

— Кой? — Карис едва изрече думата.

— Лейди Фелия Гайл.

— Лейди Гайл те е покварила? — Карис беше харесвала лейди Гайл, много. Години наред беше мислила, че тази жена би могла да ѝ стане свекърва и най-близкото до майка, каквото бе познавала през живота си. — Как… Не, няма значение. Не е нужно да го знам. Сами, тя е мъртва. Не си длъжна да правиш това.

— Не беше нищо нередно. Двама от братята ми бяха пленени от илитийски пирати и направени роби на галера. Семейството ми дори не знаеше къде да започне да ги търси, още по-малко — да си позволи плащането на откуп. Отидох при нея. Тя прати хора да ги издирят и лично ги откупи. Доведе ги тук, за да мога да се уверя, че са добре. Грижи се за тях, докато оздравеят напълно, и плати за връщането им у дома. Нямаше изобщо да мога да ѝ се отплатя, в смисъл, използвах голямата си заплата в Черната гвардия, за да купя на семейството ми ферма и склад. Все пак ѝ предложих, но тя отказа. Знаеше, че това ще разори семейството ми. Нищо не каза за това месеци наред, а когато по-късно ме помоли за информация, нямаше как да ѝ откажа.

Кадифена каишка, държана само от чувството на Самит за чест, за дълг. Да, това беше в стила на лейди Гайл. Беше деликатна Оранжева, но Оранжева все пак.

Самит продължи. Гласът ѝ бе мрачен и монотонен все едно я водеше към собствената ѝ смърт.

— Тя каза, че просто иска да защити сина си, и аз ѝ повярвах. Той е Призмата, така че реших, че двете следваме една и съща цел. Не беше всъщност измяна, нали? В сърцето си знаех, че не беше така, поради което ти го казвам сега. Но не мога да понеса да го кажа на командир Железни. Не мога да понеса да видя разочарованието в очите му. Все едно, последното задължение, което тя ми повери, беше това: каза, че след като умре, трябва да ти дам тази бележка.

И подаде на Карис малка бележка на лист с печата на лейди Гайл.

— Не я обвинявам, знаеш ли — каза Самит. — Може да ме е унищожила, но не ставаше въпрос за мен. Не беше дори за защита на семейството ѝ. Тя правеше каквото правеше за Седемте сатрапии. Понякога трябва да се правят жертви и обикновено плащаме ние, дребните хора, и не винаги разбираме защо. Докато бях млада, мразех това, но вече се примирих. Просто така е устроен светът. — Покашля се отново и стана. — Аз, ъъ… ще те изчакам навън.

— Проклятие, Сами. Защо просто не остави бележката на леглото ми?

— Тайните ме прояждаха отвътре. Не мога да живея така, Карис. Вече не.

Карис разтърка слепоочията си. Черната гвардия не можеше да загуби толкова хладнокръвна жена като Самит. Дори и в нормални обстоятелства, а определено не и сега, не и след като бяха загубили толкова много при Гаристън. Отвори писмото.

Изписано с красивия почерк на лейди Гайл, то гласеше:

Все едно я удариха с юмрук в корема. Карис задиша учестено и продължи да чете. Лейди Гайл не само признаваше, че Гавин не е Гавин, тя продължаваше оттам, за да съобщи на Карис неща, които тя не знаеше. И може би не искаше да знае.

На Карис ѝ призля. Не можеше да спре да чете.

Карис беше изтръпнала. Прочете отново писмото и се зачуди на себе си. Как преди всичко беше повярвала на такива нелепи лъжи? В деня, в който му беше пристанала, Дазен се промъкнал покрай фамилното ѝ имение, затворил с вериги всяка врата и след това го подпалил? Или беше дошъл с десетина мъже, за да направят същото — мъже, които така и не бяха намерени, нито някой беше споменал повече за тях, след като Гавин бе хвърлил войските си след брат си?

Не, това изглеждаше много по-логично. Иначе защо баща ѝ беше настоял Карис да бъде изведена извън града същата онази нощ? Защото е знаел за капана, който бяха замислили синовете му, може би дори им беше помогнал в замисъла.

А после, когато всичко се беше объркало, баща ѝ с охота беше прикрил убийствената вина на синовете си за смъртта на всички в имението и го беше направил със съучастието на Андрос Гайл, защото това беше събрало другите благородни фамилии около любимия син на Андрос, Гавин. Беше заговор, просто не бе този, за който Карис винаги беше мислила.

Бойните барабани бяха започнали да бият и Карис, млада и слаба, просто беше повярвала, че по-старите от нея знаят неща, които тя не знае. Неща, които правеха войната неизбежна, които правеха вината на Дазен неоспорима.

Оттогава Карис винаги се беше мъчила да събере в едно двамата Гавин, които беше познавала: онзи, който се беше сгодил с нея, но след това я беше използвал жестоко и захвърлил като боклук, и по-късния, който беше разбил годежа и сърцето ѝ, но след това се беше държал мило с нея. Необяснимостта на това беше стегнала душата ѝ на възли. Ако беше знаела, че Гавин е един жесток мерзавец, щеше да е зачеркнала увлечението си като глупост на едно младо момиче, заблудено от хубавата външност, чар и сила на един мъж. Тъкмо тези части на характера му, които изглеждаха напълно противоречиви, я бяха държали отчуждена.

А сега, вместо тежките разкрития да предизвикат порой от сълзи заради изгубени години и повярвани лъжи, Карис се почувства облекчена. В мир.

Взе една по една страниците на писмото и ги поднесе над свещта. Всяка лумваше с ярък пламък.

Карис се усмихна. Запалителна хартия. Лейди Гайл може да ѝ се беше доверила, но това не значеше, че е искала писмото да е трудно за унищожаване.

Дазен я обичаше. Дазен винаги я беше обичал. И беше таил ужасни тайни. Сам. Уважението му към нея, любовта му към нея го бяха накарали да я задържи близо до себе си. Бяха направили хиляди трудни задачи още по-трудни за него. Ако беше поискал, щеше лесно да е уредил да я изхвърлят от Черната гвардия. Можеше да е наредил да я затворят. Изобщо не беше потърсил лесния изход, не и с нея.

Стана — чувстваше се по-леко от цели шестнайсет години — и отиде до вратата. Самит стоеше там и я чакаше. Ръцете ѝ бяха зад гърба, сякаш криеше нещо.

— Лейди Гайл каза, че след като прочетеш писмото, сигурно ще се чудиш какво да направиш. — Показа ѝ какво държи. В едната ѝ ръка имаше голям стар пистолет. А в другата — ужасно красива дантелена долна риза и подходящ корсет с къси банели, които струваха годишната заплата на един черногвардеец. — Е, кое от двете ще е?

Карис зяпна. Лейди Гайл!? Скандално! И Сами държеше това посред спалното, в името на Оролам!

— Кой е дежурен при Призмата тази нощ?

— Мисля, че е едно от новите момчета.

— Идеално. — Карис се усмихна широко.

— Карис, какво ще… — почна Самит.

— Като пън ли ще стоиш, или ще ми помогнеш с прическата?