Заслепяващият нож

58.

— Трошача, а? — каза с насмешка Андрос Гайл. — Чувствам се все едно ми гостува височайша особа. О!

— А аз се чувствам все едно гостувам на един кисел омразен старец. О! — Кип седна на стола си срещу стария мъж.

Андрос се засмя.

— Е, Трошач, знае ли малката ти приятелка Адрастея, че точно в този момент играеш за нейното бъдеще?

— Не.

— И какво ще строшиш, сърцето или девствеността ѝ? Ха-ха! Хм. Играеш като неудачник, Кип. Знаеш ли защо не си ѝ казал? Защото си мислиш, че ако загубиш, каквото и да я сполети, ще е просто трагедия, с която би могъл да се престориш, че нямаш нищо общо. Не искаш тя да те намрази, ако загубиш. Горкият Кип. Горкото сираче на майка с размътен от ганджата ум.

— Млъкни и играй — каза Кип.

— Кип Плямпалото. Не знаеш кога да спреш, нали? Наведи се напред, дебелако.

Кип се подчини. Слепецът заопипва с ръка, намери лицето му и го зашлеви. Силно.

Кип прие удара. Имаше нещо пречистващо в болката. Беше луд. Изплю кървавото наказание на пода на Андрос Гайл. Плямпало. Овенир го беше наричал така на подигравка.

— Момче, дързостта ти е вдъхновяваща, но не забравяй, че аз налагам правилата и не изпитвам никакви угризения да ги променям когато намеря за добре. Мислиш си, че нямаш нищо за губене? Глупак. Не се хвали, докато не спечелиш, и не се оплаквай, докато не загубиш.

— Е, добре. Надявам се да приемеш хвалбите ми след половин час.

— Да почваме тогава — каза Андрос. — Най-добрите две от три. Коя колода би предпочел днес? Аз ще взема червената. — Махна с ръка. Другите две — бяла и жълта — приготвени за Кип.

— Ще пасувам — каза Кип.

Две тънки вежди се показаха за миг над огромните тъмни очила на Андрос Гайл.

— А, личната ти колода? Покажи ми я.

— Имат белезите за слепеца — каза Кип. — Ето. — Подаде му само една карта.

Андрос потърка с пръст ъгъла, където трябваше да са белезите, сякаш търсеше повод да я отхвърли, но изделието беше съвършено. Янус Бориг си знаеше работата.

Кип почти очакваше старецът да му каже, че не може да използва други карти. Беше правило, на което досега не се беше позовавал.

— Ако някоя от картите няма белезите, ще отхвърля цялата колода и ти губиш, разбрано? — каза Андрос.

— Разбрано.

— Чудех се колко време ще ти отнеме, докато най-после си направиш своя колода — каза Андрос. — Повече, отколкото мислех.

— Хм. — Обидата не значеше нищо. Не и в сравнение с много по-голямата победа с това, че Андрос Гайл му бе разрешил да използва своя колода. — Аз пръв? — Надяваше се, че старецът ще възрази и ще почне пръв.

Снизходителна усмивка.

— Щом настояваш.

Тъй че Кип заподрежда игралното поле отвън. Отвън беше по-трудно да се контролира светлината, което обикновено беше добър ход срещу червена колода. Много от източниците на светлина вътре бяха факли или огньове — източници на светлина, които лесно отдаваха жълто, червено и подчервено, — така че беше по-трудно зеленото и синьото да извличат магиите си.

Но това, че Кип играеше пръв, означаваше, че Андрос трябва да изтегли допълнителна карта.

Бързо установиха игралната зона, като изкуството на картите им даваше въображаемо пространство — извън червените стени на замък. Трева, гора. Синьо небе, разбира се. Това бяха източниците. Всеки от двамата можеше да притегля от тях, но Кип беше откъм гората, тъй че бързо можеше да притегля от нея и да захранва зеленото си притегляне, докато обратното беше вярно за Андрос и червените стени.

Понеже Кип вече знаеше правилата, Андрос наложи бърз вариант на играта. Имаше два малки пясъчни часовника, по пет секунди всеки. Лишен от възможността да види изсипването на пясъка, лукслордът беше изобретил устройство, което караше едно звънче да звънне всеки път, щом на един от играчите му изтече времето. Ако не играеш в своите пет секунди, губиш реда си. Андрос непрекъснато повтаряше, че в реалния живот притеглящите се бият едновременно и че всеки притегля колкото може по-бързо, решава в движение какво да направи и допуска грешки.

Слепотата на Андрос Гайл беше едното предимство, което имаше Кип. Можеше да види картата на противника си веднага щом тя се обърнеше, докато Андрос трябваше да се пресегне над масата и да опипа неговата. Кип поставяше следващите си карти на едно и също място, за да може недъгът да е възможно по-малък, но все пак разполагаше с поне една секунда при всяко обръщане. А Андрос трябваше да запомня всичко на игралното поле.

В нормалния вариант на играта ходовете се правеха спокойно и без бързане, понеже нямаше часовници, но Андрос презираше това. Казваше, че не учело на нищо. Животът, смъртта и притеглянето са бързи, казваше. Пясъците на живота ни винаги се изсипват, винаги бързо.

— Зловещо име — промърмори Андрос. Първите няколко хода никога не отнемаха твърде много съсредоточаване.

— Кое? — попита Кип, докато се мъчеше да реши дали да използва реда си за налагане на повече цветове, или да си сложи очилата.

— Трошача.

Очилата. Не искаше да остане невъоръжен за по-дълго от абсолютно необходимото.

— Защо да е зловещо?

— Не си му го подхвърлил ти, нали? Започнал бях да мисля, че го правиш задкулисно. Умен ход, така си помислих.

Умен ход? Явно мълчанието на Кип говореше вместо него.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че получаването на това име е било съвпадение?

— Кои са двете съвпадащи неща? — попита Кип.

— Трошача е едно от прозвищата, които пророчествата приписват на Светлоносеца.

— Беше шега. Седнах на един стол и го счупих.

— Много смешно — каза с равнодушен тон Андрос.

— И счупих носа на едно момче. И разбих малко притегляне, което правеше някой.

Светлоносеца? Нещо в душата на Кип заликува дори само от мисълта за това. Беше разсеян от разговора и едва не пропусна реда си. Игра бързо: постави на полето Дамиен Савос и обърна часовника на Андрос Гайл.

По дяволите! Това беше една от забранените карти. Кип беше смятал да ги задържи за след още няколко хода.

Андрос прокара пръсти по белезите. Поколеба се. Пръстите му отново пробягаха по белезите.

— Това е Дамиен Савос — каза той. — Тази карта е незаконна.

— Незаконно е да я притежаваш — отвърна бързо Кип. — Но съдиите на играта никога не са я обявявали за незаконна за игра. — Обърна пясъчния си часовник.

— Тънка разлика.

— Тънка разлика ли? Научих за черните карти само защото ти играеш с тях!

— Някои от черните карти бяха изтеглени, други бяха забранени… — Звънчето звънна в знак, че времето за хода на Андрос Гайл е изтекло.

Кип изигра нова карта и циментира пропуснатия ход на лукслорда.

По лицето на стареца пробяга гняв. Отпуснатата плът под челюстта му потрепери. Но Андрос Гайл не каза нищо. Игра.

След пет минути Кип спечели. Единият ход в повече и изненадата от това, че играе срещу карти, които не беше виждал от повече от десетилетие, разбиха играта на Андрос Гайл. Все пак като че ли беше играл защитно. Необичайно.

— Добър номер беше — каза Андрос, докато размесваха колодите си. — Не трябваше да го хабиш за момичето. Това е от онези номера, които действат само веднъж. Трябваше първо да видиш дали би могъл да ме биеш веднъж и след това да играеш онази колода за трошачката на връзки, ако можеш. Освен това трябваше да изчакаш, докато собственото ти бъдеще се окаже застрашено, а не да я харчиш за една робиня. Глупаво.

Кип се обърна към Гринуди.

— Малко вода, моля.

Пак забрави, че на роб не се казва „моля“. Винаги го забравяше това.

Но не водата беше идеята. Кип беше открил, че големите очила на Гринуди по някакъв начин му позволяват да вижда в тъмното. С тях Гринуди беше очите на Андрос. Веднага щом старият роб се обърна, за да вземе каната, Кип извади другата колода от джоба си, като говореше, за да прикрие шума:

— Има хиляда неща, на които би могъл да ме научиш, лукслорд Гайл. Ти си гениален и опитен. Но точно сега си ми враг и се опитваш да направиш ужасен живота на човек, който ми е скъп. Тъй че ще правя каквото аз преценя.

Лицето на лорд Гайл светна.

— Учиш се, нали? Невежа, наивник, но общо взето не си толкова глупав, колкото мислех. Знам, че може би няма да го повярваш, Кип, но всъщност ми харесваш. Как е ръката ти?

Отне му малко време, докато проумее, че Андрос няма предвид картите му, а наистина пита за ръката му.

— По-добре. — Пръстите на Кип все още отказваха да се изпънат докрай, но той работеше по въпроса.

Андрос Гайл изсумтя уклончиво и избра жълтата колода, която беше приготвил преди това за Кип. Отвори една кутия отстрани, извади няколко карти, взе други от колодата и размеси новите с тях. Човек имаше право да сменя или променя колодата си между туровете, за да се пригоди към стратегиите на противника.

— Та мислил ли си за това? Повечето момчета го правят, рано или късно.

— За какво да съм мислил? — попита Кип. Понякога старецът започваше да говори за каквото се сети, без да си прави труда да свързва нещата, та слушащият да го разбере.

— Дали ти си Светлоносеца, разбира се. — В тона на Андрос Гайл имаше някаква свирепа, насмешлива острота, сякаш жонглираше с огън и го подхвърляше на Кип.

— Не — отвърна Кип. Нещо вътре в него заяде. — Хайде да играем.

— Щял да бъде уж със загадъчно рождение, а твоето най-малкото е съмнително — което би могло да се окаже много близо.

Кип се изчерви.

— Твой ред е.

— Старата дума, според която той ще е „велик“ мъж още от младостта си, би могла да се окаже каламбур в оригиналния парийски — друго значение на думата „велик“ е „кръгъл“. Което… Все едно, няма значение.

„Мри, дърт тумор такъв.“

— Твой ред е — повтори Кип.

— Но аз играя, не виждаш ли? — попита Андрос. — Когато Светлоносеца дойде, ще преобърне всичко. Всеки, който има богатство, положение или власт, ще се бои от него, защото той би могъл да им отнеме всичко. Но всеки, който няма, ще го обича, защото ще се надява, че ще получи всичко. Тъй че коя роля ще играеш, Кип? Градина.

Градина? О, обявяваше обстановката.

Кип изтегли… и извади късмет. Ръка, пълна с карти за контрол над времето.

След като с първите си няколко хода събра светлината, която му трябваше в различните цветове, Кип привидно не правеше нищо. Андрос игра суперхромат, мощна карта за жълта колода, което означаваше, че магиите му няма да се провалят, а след това притегли жълт меч, което отне два кръга, един за да го притегли и един да го уплътни.

Когато Кип изигра „паника“, старецът беше присвил устни. Не знаеше за зелена колода, използваща стратегията, която прилагаше Кип. Петсекундните пясъчни часовници бяха сменени с четирисекундни.

Удоволствието да изиграеш „паника“ на студения старец, който навярно никога през целия си живот не се беше паникьосвал, беше приятно като забиване и извъртане на кама.

Андрос атакува и Кип дори не се опита да го спре. Отне почти половината му живот.

Кип изигра още една „паника“. Четирисекундните пясъчни часовници бяха сменени с трисекундни.

Беше напълно нечестна стратегия, разбира се. Поначало на слепеца отнемаше поне една секунда повече, отколкото на зрящ, за да разбере каква е изиграната карта, а три секунди не беше достатъчно време, за да измислиш каквато и да било добра тактика.

Андрос атакува отново и докара Кип почти на косъм от смъртта. Кип отвърна с няколко слаби атаки и едва остана жив: Между своето теглене, разчитането на картата си и разчитането на картата на Кип Андрос нямаше никакво време.

Кип го „обезоръжи“: изигра картите си колкото може по-бързо, за да лиши Андрос от колкото може повече време. След още пет завъртания и със сто изтощаващи посичания уби стареца.

Юмрукът на Андрос се стовари върху масата, помете пясъчните часовници и ги разби в стената.

— Дай ми колодата си! — Старецът едва сдържаше гнева си.

— Тя е на масата. Пред теб — отвърна Кип. Гласът му бе напрегнат. Някаква смътна част от съзнанието му се зачуди защо е толкова уплашен от един стар болнав мъж — но беше.

Андрос прехвърли колодата с удивителна бързина, предвид слепотата му.

— Сменил си колодите — рече той. — Гринуди?

— Милорд, не видях да го прави. Вината е моя.

— Знам, че е твоя! — изкрещя с хриплив глас старецът. Кип изведнъж си даде сметка, че Андрос Гайл е Червения. Беше използвал червен луксин два пъти по-дълго от живота на самия Кип. Тъмнината на стаята беше за да опази Андрос да не се превърне в цветен бяс… а той може би беше много, много близо до чертата.

— Вън, копеле! Вън!

Кип седеше неподвижно. Облиза устни.

— Казах, вън! — изрева Андрос.

Кип се присви плахо. Отвърна — много тихо и много вежливо:

— Трябва ми документът за Тея, милорд. И колодата ми. Моля.

Андрос изръмжа и запокити колодата на Кип в лицето му.

Обърна се побеснял и закрачи към спалнята си. Спря при отворената врата, но не се обърна, а само изджафка:

— Гринуди!

— Да, милорд — отвърна робът. След толкова години заедно дребният мъж можеше да отгатне точно какво иска Червения от най-леката промяна в гласа му.

Вратата се затръшна зад Андрос, а Кип засъбира пръснатите си карти. Гринуди извади листове и печата на Андрос Гайл и попита тихо:

— Майчино име?

— Каталина.

— Цялото име.

— Каталина Делаурия.

Гринуди кимна, сякаш го беше знаел през цялото време и просто получаваше потвърждение. Кип смътно осъзна, че дори в тази загуба Андрос Гайл получава нова информация за него. Нямаше представа за какво ще му е информацията, но знаеше, че паякът преде сребърните си клопки с всеки дъх.

Гринуди попълни документите, удари печата и му ги връчи. На листовете имаше кафяво петно. Кръв?

— Дай ги на главния писар в Кулата на Призмата. И поздравления, вече си собственик на една млада робиня. Забавлявай се.