Всички наши грешни дни

100

— Ще ми направите ли една голяма услуга? — казва Джером Франкьор. — Ще ми кажете ли защо, по дяволите, сте тук? Защото не пишете за съпругата ми. Искам да кажа, харесва ми как хванахте бика за рогата, ударихте направо с мъртвата съпруга, това е рязък ход. И може би, ако бях малко по-сенилен, щеше да подейства. Тъй че без шикалкавене. Какво искате?

Бях в къщата на Джером в Пало Алто от около деветдесет секунди. Стоях на широката веранда около къщата, английски барок, зяпнал в наперената асиметрична фасада, когато дъщеря му, Ема Франкьор, се отзова на входната врата вежлива, сдържана. По коридора ми каза колко е трогната, че искам да включа глава за майка й в книгата си за водещи в областта на физиката жени. Затова реших, че лъжата ми е подействала като магия, когато тя отвори вратата на кабинета и видях Джером, кацнал в широко старо кресло като ястреб на клон, ръкавът му пришит на лакътя над липсващата долна част на ръката. Ема отива тихо до кухнята да ни донесе кафе. Джером изчаква, докато се отдалечи достатъчно, преди да забие право в измамата ми.

— Господин Франкьор — казвам, — сър…

— Добър съдник на характери съм — прекъсва ме Джером. — И мога да разбера, че се каните да ударите право в целта. Имам интернет, господин Берън. Знам кой сте. Прочетох малката ви реч от онзи ден. Имате топки да кажете на всичките си равни в бранша, че са некадърници, въпреки че от моя гледна точка речта ви съдържаше много общи приказки и не много специфика.

— Не бях я подготвил предварително, тъй че дързостта ми се стори правилният ход.

— Признавате, че сте тук по лъжлив повод.

— Да. В смисъл, наистина имам въпроси, свързани с вас и съпругата ви, но не пиша книга. Стори ми се добър начин да ви накарам да ме приемете бързо.

— Имате трийсет секунди, преди да съм повикал полицията — казва той. — Не е точно нарушение, но можем да го уточним в участъка.

— Търся човек на име Лайънъл Гьотрайдер — казвам аз.

Болнавото, набръчкано лице на Джером се сгърчва толкова силно, че в първия момент решавам, че може да е получил удар. Но после той се озъбва като горила, сухите устни се изкривяват в гримаса.

— Какво мислите, че знаете? — казва.

— Знам, че вие ръководехте финансирането на експеримент, който той извърши на 11 юли 1965 г. Знам, че се провали и това ви струваше ръката. И знам, че Лайънъл Гьотрайдер беше, ъъ…

— Какво? — настоява той.

— Близък. С жена ви.

— Лайнар — казва той, — идваш в дома ми, изравяш всичко това, плюеш на името на мъртвата ми съпруга, за кого се мислиш?

Ема влиза, носи сребърен поднос с две чаши, каничка с кафе, захарница и каничка с мляко. Хваща края на ругатнята на Джером и пребледнява.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Разкарай този задник от къщи, преди да съм извикал ченгетата.

— Съжалявам, ако ви обидих — казвам, — но трябва да намеря Лайънъл Гьотрайдер.

Ръцете на Ема, стиснали подноса, затреперват порцеланът дрънчи. Когато вижда това, очите на Джером стават стъклени и влажни. Това е къща с призраци в стените.

— Защо трябва да намерите Лайънъл Гьотрайдер? — пита Ема.

— Защото — отвръщам, — мисля, че е моят баща.