Всички наши грешни дни

73

Решавам да кажа на Пени част от истината, но да пропусна повечето отблъскващо болезнени подробности. Обещавам си да ги разкрия по-късно може би, ако ми се стори, че ми се доверява достатъчно, за да чуе цялата история…

Но веднага щом сядам на кекавата маса в бара срещу нея и тя ме поглежда, единствения обект на пълното й внимание, всичко се излива. Казвам й всичко.

Отнема няколко часа. Намираме се в усоен, смътно осветен долнопробен бар на една пряка от нейната книжарница, останал от порутеното минало на квартала, което се поглъща от реновиращото му настояще за радост на собственичката му, която открива колко много може да взима за чаша силен алкохол, ако култивира точно подходящата атмосфера на блазнеща упадъчност. Масата ни за двама е поставена срещу предния прозорец, отделена от останалия бар, идеално място двама души да си приказват над няколко скъпи бърбъна до часа на затваряне.

Пени има много въпроси за другата Пенелопе, как е станала това, което беше, провала й като астронавт, новата й кариера, самоунищожението й, моята роля в него. Плаче, когато й казвам как Пенелопе умря и защо, нашата клетка. Казвам й за нахлуването в лабораторията, пътуването назад във времето, прецакването на света, за да се озова тук като Джон — не схваща напълно как действа времевото издърпване, но пък и аз не го схващам напълно — решението, че трябва да поправя нещата, но че не знам откъде да започна.

След като съм привършил, Пени мълчи дълго време. Барът е празен и барманката ни хвърля мрачни погледи. Пени довършва четвъртия си бърбън, оставя кеш на масата и става.

— Хайде — казва тя.