Всички наши грешни дни

25

Ашер пилотира колата на въздушна възглавница, Шао е отпред до него, аз и Дейша отзад, летим над биосферен резерват „Ниагарски ескарп“ — 40 233 квадратни километра дива горска пустош, разпростряна по американско-канадската граница, част от глобална верига природни светилища, оставени да растат необезпокоявани от човешката изобретателност. Никой не живееше там след масовите градски миграции през 70-те, когато ускоряващата се технология направи индустриалното производство и експлоатацията на природни ресурси ненужни, и отгоре зървахме тук-там по някой град, който природата вече си беше върнала, зданията — гъсто обраснали със зеленина. Не бях се качвал на въздушна кола, откакто една уби майка ми две седмици по-рано, но или никой не съобрази това, или беше силна форма на поведенческа терапия.

След час във въздуха решихме да разгледаме един от изоставените градове — Ъбли, Мичиган, макар че никой не беше го наричал така, откакто последните хора го бяха напуснали през 1978 г., съдейки по вестника, запазен все още в ръждясала пощенска кутия на главната улица. Беше мразовит априлски ден, но термалните нишки в дрехите ни топлеха, докато тършувахме наоколо.

Обрасъл с мъх, запустял и порутен, изоставеният град бе като паметник на миналото, което бяхме оставили зад себе си, когато човечеството се чувстваше впрегнато във вечна надпревара срещу жилавата ентропия на самата планета, винаги само с една стъпка пред поглъщането му от природата. Повечето сгради бяха рухнали, обгърнати от клони и диви лози, невъзвратимо разчленени от стихиите. Докато дървото гниеше и тухлата се ронеше, за да се превърнат отново в дървеса и пръст, трябваше само да бъдат оставени на мира от хората.

Като язвителни хлапета, би трябвало да се превиваме от смях на старомодната технология и примитивните материали — домове, направени от дърво и тухла вместо от синтетични полимери и рекомбиниращи се сплави. Но настроението по време на разходката беше напрегнато, никакви свойски шеги, носталгични анекдоти или дори обичайното споделяне на неща от ежедневието между отдавнашни приятели. За да облекча просмукващото се напрежение, подхвърлих за един скорошен научен провал, от онзи тип неща, на които щяхме да се смеем безкрайно като тийнейджъри.

— Чухте ли за клиниката за отслабване при нулева гравитация? — казах. — Добре, значи, слагат медицинска апаратура на орбитална станция, за да извършат експериментални процедури над хора, които, изглежда, не могат да изгарят тлъстина в нормална гравитация. Но нещо се обърква ужасно и под мишниците и зад коленете на клиентите изникват пълни с тлъстина израстъци, големи колкото пъпеши, които трябва да се изцедят и реконструират козметично.

— Мисля, че видях това, да — каза Шао.

— Трябва да съм го пропуснал — каза Ашер. — Но звучи, знаете ли, забавно.

— Не, не звучи забавно — каза Дейша. — Звучи разстройващо за хората, на които се е случило.

— Хайде сега — казах аз, — такива неща по-рано ти бяха смешни.

— Когато бях хлапе — отвърна тя. — Преди да започна наистина да правя нещо и да разбера колко е трудно. Ако проектът, над който работя, се провали, и на мен ли ще се смееш?

— Хайде да се връщаме при въздушната кола — подкани ни Шао. — Няма нужда да говорим за това.

— Да, бе, хайде изобщо да не говорим за това — каза Дейша. — Просто да продължаваме да се събираме без него и да обсъждаме колко сме загрижени за това, което прави с живота си.

— Дейша, майка му наскоро умря — каза Ашер.

— Точно така. Тъй че хайде да поговорим за това. Вместо да се държим сякаш все още сме онези хлапета, дето седяха и се надсмиваха на всички губещи, които всъщност държат на разни неща. Защото сещате ли се? Те бяха прави, а ние бъркахме. Да държиш на нещо е хубаво. И знаете ли кое е още по-хубаво? Да допринасяш, макар и с нещо малко, за света. Само това казвам, Том. Прави нещо. Бъди нещо. Направи нещо.

— Как? — отвърнах й. — Аз съм нищо. И само става по-лошо. Баща ми изпитва прототипа си през юли. И когато заработи, защото, разбира се, че ще заработи, той ще е още повече гений, а аз ще съм още повече… нищо.

Никой не знаеше какво да отговори на това. Проблемът с това да познаваш някого много добре е, че думите му престават да значат каквото и да било, а мълчанията му започват да значат всичко.