Всички наши грешни дни

17

Като син на шефа, въвеждането ми в екипа хрононавти предизвика известно първоначално любопитство. Няколко от дубльорите дори флиртуваха с мен. Но това много скоро премина в негодувание и презрение. Новите ми колеги сякаш изминаха същото емоционално пътуване като баща ми от деня, в който съм се родил, макар да им отне само месец вместо трийсет и две години.

Същинската първа линия хрононавти бяха, общо взето, мили с мен. Не че ги интересуваха мислите ми по злободневните проблеми, вкусът ми към поп културата или най-любимите ми лични анекдоти, но бяха учтиви. Хора с такова ниво на съсредоточеност и хъс не хабят много време да мислят за нещо друго освен за невероятно предизвикателните задачи, пред които са изправени. Вялата дружелюбност е по-лесна, отколкото да пилееш и един джаул енергия в съставянето на мнение за някого, който е фундаментално без значение за теб. Същото беше с учените, които работеха над теоретичните модели, и инженерите, които трябваше действително да изградят необикновено сложната технология. Аз, в края на краищата, бях синът на шефа.

Но другите дубльори ме мразеха.

Погледнато в перспектива, макар и да не бяха хрононавтите от първата линия, избрани за основния екип на мисията, всички те бяха съвършени първокласни професионалисти, които най-вероятно щяха да бъдат включени в следващите мисии.

И след това бях аз. Всички знаеха, че съм там само защото баща ми беше пренебрегнал всички възможни квалификационни изисквания. Всяка задача, която обърквах, всеки тренировъчен модул, в който се провалях, всеки когнитивен анализ, чиито елементи не можех добре да разчленя, не само че превръщаха присъствието ми по-скоро в оскърбление, но и смъкваха надолу техните кумулативни резултати. За да се задържат на приемливо средно ниво, тези упорито трудещи се мъже и жени трябваше да се трудят още по-упорито.

Беше ужасно. Щях да се махна след първия месец. Ако не беше Пенелопе.

Всички служители на баща ми се почувстваха задължени да присъстват на погребението на майка ми, тъй че когато започнах да работя в лабораторията, преживях и онзи неловък ритуал, в който при първото ни запознанство всеки от тях веднага изразяваше съчувствие за загубата ми. Сигурен съм, че бяха искрени, но също така съм убеден, че искаха да спомена на баща ми колко са вежливи, ако изобщо се спомене за тях в разговор с него, което така и не стана, тъй като ние двамата рядко разговаряхме. Щом напрегнатата динамика на отношенията ни стана общоизвестна, състраданието пресъхна, както и мимолетното флиртуване и заобикалящото ме любопитство.

Първия път, когато срещнах Пенелопе Вешлер, не бях уплашен от репутацията й, нито исках отчаяно да я впечатля, макар да имаше и от двете по малко, нито обърнах внимание на външността й, стройна, стегната и готова за всичко в период от живота ми, когато не се чувствах квалифициран за нищо. Това, което забелязах в нея веднага, беше какво тя не направи: изобщо не спомена за майка ми.

Допуснах, че е твърде увлечена в обучението си, за да я занимават социални тънкости, но после, две седмици след като бях назначен за неин дубльор, се появих на семинар по работа с прототипа на Двигателя Гьотрайдер. Вътрешният механизъм беше изключително сложен, но за да се активира устройството, беше нужен само един лост, който се дърпаше нагоре при включване и надолу за изключване, въпреки че беше замислен да не се изключва никога освен при спешен случай. И техникът, който изнасяше лекцията, с когото още не бях се запознал, ме отведе настрана за ритуалното поднасяне на съболезнования. Изломотих полагащите се благодарности и седнах на определеното ми място до Пенелопе. През двете седмици не ми беше казвала нищо, което да не е техническо указание за съотношения на толеранс или мрежова диагностика. Така че не очаквах да ме заговори — тихо, така че само аз да чуя, без погледът й да се отклони от презентацията, ставаща пред нас.

— Съчувствието е трансакция — каза Пенелопе. — Позволиш ли скръбта ти да стане за продан, стойността й става нищожна.

Толкова бях стъписан, че не можах да измисля отговор. Но знаех точно какво има предвид.

Подобно на медицинско чукче за изследване на рефлекса, цял живот на бащина дистанцираност и майчина закрила ме бяха научили да включвам мигновено, като изоставено патенце към минаващ лебед, на определена честота на емпатия — искрено разбиране, оголено от съжаление.

Влюбен бях в нея, макар че тя нито знаеше, нито я интересуваше, нито го искаше. Нейното незнание, незаинтересованост или неискане беше съществено за увлечението ми към нея. Ако някой ме беше попитал, щях да твърдя, че ако Пенелопе наистина ме харесваше, това вероятно щеше да ме отблъсне. Но както винаги, грешах.