Всички наши грешни дни

68

Събуждам се скован, гроги и раздразнен, че проекторът ми на виртуална среда се е развалил, докато не си спомням, че съм в спалнята на жилището на Джон. Допускам, че цепещото главоболие трябва да е пореден неврологичен спазъм като онзи, който имах на строителния обект преди четири дни, но след това една-единствена дума пронизва умствената мъгла — кафе. Успявам да накарам парния двигател да изцърка навън мазна течност еспресо. Главоболието излекувано.

Най-после нещо в този скапан свят, което наистина прави каквото трябва да прави.

Съжалявам, че нямам повече чувство за хумор за цялата тази забавна ситуация от типа, знаете, „риба на сухо“, докато се мъча да се наместя в тази назадничава каша, която наричате цивилизация. Разбира се, има нещо нелепо около възрастен, който не знае как да отвори буркан с фъстъчено масло, да повика асансьор или да използва кредитна карта. За външен наблюдател вероятно приличам на човек, страдащ от някаква затъпяваща когнитивна травма.

Съзнателните решения са трудни. Отнема ми цяла вечност да избера облекло и приключвам с чифт подозрително тесни дочени панталони и нещо, за което по-късно научавам, че е горница на пижама.

Успявам да извикам нещо от паметта на Джон само когато престана да се опитвам да мисля за него, например как да използвам лаптопа му или клетъчния му телефон, докато и двата бръмчат с настойчиви съобщения от архитектурното му бюро, на които определено няма да отговоря.

Разпознавам кухненските принадлежности от началните класове по история и се разведрявам, когато намирам синтезатор на храна, докато осъзная, че е микровълнова печка. Джон яде много, така че хладилникът е празен освен една кофичка кисело мляко и едно авокадо. Знам, толкова е поетично. Вероятно мислите, че ще срежа авокадото, защото изглежда зряло, но отвътре е цялото кафяво и кашаво, като метафора. Само че наистина срязвам авокадото и то е кафяво и кашаво, но не ме интересува поезията, защото съм гладен и така или иначе го изяждам. Вкусът му е рядък и воднист. Преглъщам няколко лъжици от млякото, преди да разбера, че срокът му на годност е изтекъл преди две седмици. От това, че не знам какво е „срок на годност“, не ми става забавно от типа „риба на сухо“, когато повръщам в мивката, защото току-що бях ял развалено кисело мляко.

Малките неща са тези, които ме дразнят, например че не знам как да пусна душа, защото за мен един душ изглежда така, както вероятно един външен клозет изглежда за вас — странен и някак груб атавизъм от век, за който сте много щастлив, че е отдавна отминал. И големите неща са тези, които ме дразнят, като снимката в рамка на бюрото със сестра ми, мама и татко, усмихващи се до някакъв непознат с моето лице.

Разглеждам снимките на Джон и се опитвам да си направя косата като неговата, но нито веднъж не съм я мил с шампоан и балсам — налага се да прочета указанието с дребен шрифт на бутилката, за да разбера какво изобщо прави балсамът — още по-малко да мажа косата си с нещо, наречено „фиксиращ гел“. В моя свят поставяш фризиращ шлем на главата си и той почиства, подрязва и оформя косата ти. Тук, когато косата ми порасне много, явно трябва да плащам на друг възрастен, чиято ежедневна професия е да ми я подреже с ножици.

Измивам се, обличам се и се храня съвсем сам и щях да съм горд от себе си, само че това са постиженията на едно ранно развито дете. Но точно така се чувствам — хлапак, събудил се в празен дом, несигурен дали родителите му спят, отишли са си или са умрели, извършва обичайните сутрешни рутинни действия, защото това е единственото, което държи паниката настрана.