Правя всичко това напълно погрешно. Не би трябвало да дърдоря за рудиментарните си полови прозрения, би трябвало да развивам „характерите“ на мама, тате и сестра ми, вместо да изреждам в кои отношения те не са онези, които бяха, или, в случая с Грета, които не бяха.
Вечерях в къщата на родителите ми с Грета и се усетих как без усилие се потопих в разговор по разните наративни нишки на безкрайно гъстата сапунена опера, каквато е семейният ни живот — политиките в деканата на мама, изследователски проекти, интересни и/или глупави коментари от нейни колеги на заседания, политиките в катедрата на татко, изследователски проекти, интересни и/или глупави коментари от студенти в класовете му, нещо, което казал съсед, нещо, което направил съсед, нещо, което съсед се кани да направи, обед със стар приятел, казал забавен и/или тъжен анекдот, който ги накарал да се смеят и/ или плачат, попарван със саркастични коментари от страна на Грета и накъсван с периодични шеги от мен, на които мама и тате се смеят някак прекалено силно.
Уютно е и е леко. Ужасяващо е колко уютно и леко е да седиш край масата на вечеря с тези чужди хора, и се налага непрекъснато да си напомням, че това не е реално. Това не е моето семейство. Уютът и лекотата са лъжа. Само усещането, че мястото ми не е тук, е истина.
Родителите ми живеят в една от редицата викториански къщи, същата свръхзатоплена къща, в която отраснахме с Грета, в квартал, наречен Пристройките на шест преки от университетския кампус, където работят двамата. Мама вярва, че не съществува по-добра вътрешна украса от книжен рафт, и къщата е свидетелство за това. Стаите са организирани по категории — съвременни романи в трапезарията, кухнята — за готварски книги, спалнята — за по-нови издания на викториански романи, някогашната ми спалня, а сега кабинет на майка ми — за литературна критика, банята — за колекцията на татко от остроумни научнопопулярни книги, сериозните научни томове на татко ми в неговия кабинет, дневната е превзета от добре запазени ранни издания на викториански романи, редките първи издания в стъклена витрина, окачена на неудобно място на стената, не съвсем в баланс с останалото от стаята, но необходима, за да ги пази достъпно изложени и едновременно с това засенчени от естествената слънчева светлина. Това прави всяка стая тясна и тиха, защото дебелите дървени рафтове създават усещането, че стените са с половин метър по-близо, а хартиените томове поглъщат повечето звуци наоколо.
В кабинета на татко съм, старая се да изглеждам непринудено, докато се оглеждам за книги за пътуване във времето, когато Грета се обляга на рамката на вратата.
— Държиш се странно — казва тя.
— Не е вярно — отвръщам.
— Пускаш много шеги — казва тя.
— Не са ли смешни?
— Шегите са наред. Но ти никога не пускаш шеги пред мама и тате. Винаги си сериозен при тях.
— Може би се опитвам да развия, знаеш, възрастни отношения с тях.
— Глупости.
— Какво искаш от мен, Грета?
— Имаше сериозно неврологично кой знае какво и каза на всички, че си пътешественик във времето — казва Грета.
— И ти ми се присмя — отговарям.
— Защото не си пътешественик във времето.
— Аха.
— Знаеш, че се държиш странно, човек. Един такъв, пускаш шеги, все едно че нямаше пристъп с бълнувания само преди три дни. Ако с мама и тате искате да го отричате, чудесно, преструвайте се, че нищо не се е случило. Но нещо се случи. Затова казвам „глупости“. Ти не се държиш като себе си.
— Защото пуснах няколко шеги.
— Да. Брат ми може да е много неща. Но забавен не е едно от тях.
— Може би пестя най-добрите за приятелите си — казвам.
— Какви приятели? — казва Грета. — Ти нямаш приятели. Имаш хора, с които работиш, и мен.
Мушка ме в рамото по-силно от необходимото.
— Имам приятели — казвам й. — Мислиш, че нямам никакви приятели?
— Честно ли мислиш, че си от шибаното бъдеще?
— Не. Не съм от бъдещето.
Това, разбира се, е вярно. Не съм от бъдещето. Аз съм от алтернативна времева линия. Все още е днес. Просто е друго днес.