Всички наши грешни дни

10

Предполагам, че сега е добър момент да спомена, че майка ми, Ребека Берън, умря преди четири месеца при странна злополука.

Да, въпреки многото технологични чудеса на моя свят, все още хора се убиваха безпричинно. Също така хора безпричинно се държаха като задници. Но извинете ме, опитвам се да разкажа за майка ми, не за баща ми.

Като много влиятелни мислители баща ми имаше нужда друг да му върши всичко, което не включва големия му мозък. Разбира се, повечето от тези функции можеше да са автоматизирани, но майка ми пое с охота ръчната работа в семейството ни, избор, който би могъл да се възприеме като сетивен и старомоден, но и като невротичен и тъжен. Примерно, ако не сгъва лично дрехите на баща ми, не чисти кабинета му, не му поднася храната, той не би могъл да разкрие загадките на пътуването във времето. И е напълно възможно да е била права. Защото той разкри загадките на пътуването във времето, а няколко месеца след внезапната й смърт всичко беше тотално бедствие.

Запознали се бяха в университета в Торонто. Родителите на баща ми са емигрирали от Виена в Торонто, когато бил на девет години, и той така и не изгуби онова австрийско изяждане на гласните. Майка ми беше дошла от Лийдс на международна обменна програма, за да продължи следването си по литература, и така и не изгуби британската си способност инстинктивно да се вмества в строгата класова динамика.

Баща ми бил студент в горния курс по физика и майка ми го забелязала из кампуса, винаги обут в различни чорапи. Поискала да разбере дали е някакъв моден избор над нейния статус, или белег за човек с по-важни неща в ума си. Един ден отишла и му връчила подарък — кутия със сто еднакви чорапа. Той нямал представа коя е. До една година се оженили и се напъхали в съответните си пожизнени роли — баща ми беше фарът, майка ми — пазачът, който навива часовниковия механизъм, лъска лещите и мете всички онези каменни стъпала.

Баща ми имаше съпруга, която му беше повече като майка. А аз имах майка, която ми беше повече като сестра. Репутацията на баща ми го изстреля високо през научната общност, но предпази майка ми от всякакви искрени, уязвими отношения. Имаше да играе роля — акушерка на гения на баща ми — и не можеше да признае на никого, че се чувства празна, самотна, уплашена.

Освен на мен. Майка беше склонна да ми казва всичко. Бях нейният довереник, нейният глупак терапевт, вечно готов да изслуша бездънния й резервоар от угрижено дърдорене. Работата на баща ми беше да промени света. Работата на майка ми беше да създаде топло, меко гнездо, в което той да си чисти перата. Моята работа беше да слушам приказките на майка ми, безкрайно, за да не получи нервен срив, докато потиска всичко съществено в себе си, да не би да развали настроението на баща ми за космически размисъл.

Утехата на майка ми бяха книгите. Не поглъщащите разказвателни модули, с които всички останали се забавлявахме, а истински книги, онези от хартия и мастило, които вече никой не правеше, още по-малко пишеше. Времето си за отдих прекарваше в четене на думи, писани в предишна епоха. Преди да се запознае с баща ми, си беше представяла кариера, в която е обкръжена от книги, преподава ги, редактира ги, може би дори ги пише.

Трябва да изясня, че баща ми изобщо не беше искал всичко това. Част от блажено несъзнаващото му състояние на грандиозна самонадеяност бе в това, че той изобщо не забелязваше нейната пожертвувателност. Някак си беше намерил съпруга, естествено склонна да се похаби до топка сива вълна. Тя се превърна в удобни мъхести чорапи, които бяха чисти и готови в чекмеджето му всеки път, щом усетеше, че краката му са изстинали. Доколкото знаеше той, къщата просто ги правеше по поръчка.

А после, преди четири месеца, докато майка ми пиеше кафе и четеше роман на ивицата трева пред жилищната единица на родителите ми, повреда в навигационната система изкара една въздушна кола от строя. Тя се понесе надолу извън контрол и размаза половината от майка ми по моравата на мокра диря кръв, кости и кожа в края на вечерта.

Когато някой умре, става много студен и много неподвижен. Това може би звучи очевидно, но когато е майка ти, не го чувстваш като очевидно — чувстваш го като нещо ужасно. Останал без дъх и замаян, наблюдаваш как медицинските техници неутрализират стазисното поле и изключват метаболизатора на синтетични органи. Но сантименталният жест с целуването на челото й те отвращава, защото в мига, в който устните ти докоснат кожата й, осъзнаваш точно колко студена и неподвижна е тя, точно колко постоянна е тази студенина и тази неподвижност. Тялото ти се накланя, все едно че е натопено във вряла вода, и за първи път в живота си разбираш смъртта като биологично състояние, организъм, престанал да функционира. Освен ако не си докосвал труп преди, не можеш да проумееш дълбоката погрешност на инертната плът, увита около един неодушевен обект, който носи лицето на майка ти. Призлява ти от угризение, съжаление и тъга за всеки път, когато си завъртал очи в досада, пренебрегвал си нехайно настойчива молба или умът ти се е разсейвал, когато тя ти разказва някакъв неуместен анекдот. Не можеш да си спомниш нищо смислено, мило или нежно, което да си направил, макар логически да знаеш, че трябва да си. Спомняш си само колко често си бил малък, дребнав и фалшив. Тя беше майка ти и те обичаше така, както никой друг не те е обичал и никога няма да те обича, а вече я няма.

Когато се родих, майка ми засади лимоново дръвче в имота им и веднъж в годината правеше лимонови сладки по рецепта на баба си за рождения ми ден. Онова дърво, трийсетгодишно също като мен, се оказа достатъчно здраво, за да спре въздушната кола да не се натресе право през големия прозорец на кабинета на баща ми, където той размишляваше над възвишени и значими неща, дъвчейки разсеяно препечения сандвич със сирене, приготвен от майка ми, след като си направи чашка кафе, която да пие, докато седи навън и чете глава от „Големите надежди“, преди да стане време да свърши друго невероятно грижливо рутинно нещо, което да направи живота на баща ми толкова приятен. Тя беше правила такива неща за него повече от трийсет години, но той щеше да го разбере едва след като тя си отиде.

Без онова дърво баща ми също щеше да е умрял. Щях да съм сирак. И всичко щеше да е много, много по-добре за всички.

Помня когато като дете за първи път разбрах, че само половината на всяко дърво е видима, че корените в пръстта са равни на клоните в небето, че цяла друга половина е под земята. Много повече време ми отне, чак в зрялата възраст, да осъзная, че и с хората е така.