Всички наши грешни дни

122

Взирам се в снимката. Очевидно би могла да е фалшифицирана. Нося точно това, което нося, но той ме сканира по-рано. Лайънъл построи машина на времето — би могъл да направи един фалшив полароид. Но не изглежда фалшива. Усещането е за стара. Усещането е за снимка, направена преди петдесет и една години.

— Ще се върнете на 13 юли 1965 г. в 04:38 ч. — казва Лайънъл. — Моментът, в който отново включих Двигателя. Предишното ми аз ще последва указанията ви, за да ви помогне да прескочите последните два дни назад до 11 юли 1965 г., няколко мига преди аварията. Устройството ми може да се справи с по-малки интервали във времето дори без да последва радиационната следа. Но също така има вторична система за безопасност, засичаща матрица, която да проследи всяка радиация, все още в атмосферата, от първоначалното ви пътуване назад във времето. Ще се погрижите експериментът ми да е успешен и ще се върнете в настоящето с възстановен свят.

— Значи нося ви технологията, която ви е нужна да ме изпратите назад в последната отсечка на пътуването ми, и вашето аз в 1965 г. просто го приема?

— Вече бях заключил теоретично, че лицето, което видях в лабораторията си онзи ден, е пътешественик във времето. Тъй че появата ви просто потвърди невъзможната ми хипотеза. Освен това приличахте на човек, който знае какво прави, а честно казано, след като трудът на живота ми се срути около мен, оказа се, че малко указания няма да са ми излишни.

— Може би се връщам и ви убивам с голите си ръце.

— Е — казва Лайънъл, — не изглеждате толкова интелигентен, колкото очаквах, но май схващате достатъчно за каузалността, за да разберете, че това би имало непредвидими последствия. Ами ако заради моята смърт в 1965 г. Пенелопе изобщо не се роди?

— Имам чувството, че това е добър момент да ви кажа „майната ти“.

— Ако това ще ни помогне да продължим, моля.

— Майната ти.

— Готов ли сте? — казва той.

— Веднага?

— Няма по-добър момент от настоящето.

Вдигам машината на времето, която е изненадващо лека.

— Трябваше да я направя лесна за носене — казва той. — И достатъчно лесна за опериране. Дори за такъв невежа за пътуването във времето, какъвто бях някога.

Лайънъл обяснява как работи и е наистина просто. Опасно просто. Черни мисли кипват в ума ми. Връщам се назад, за да се погрижа Лайънъл Гьотрайдер изобщо да не се роди. Или се спирам да почукам на вратата му само преди няколко часа. Обръщам се, отлитам обратно и намирам друг начин да си върна доверието на Пени. Само че, разбира се, вече съм наясно, че Лайънъл ме е чакал подготвен да направи каквото трябва, за да ме принуди да направя каквото иска. А я има и снимката. Знам, че е извратено, но не мога да го избегна — цикълът трябва да се затвори.

Сектор от пода се отдръпва и се издига платформа. На нея има друг Двигател Гьотрайдер… или всъщност, както обяснява Лайънъл, това е оригиналният. Устройството, което видях в къщата му, е дубликат. Това е оригиналният прототип, който е работил непрекъснато от 1965 насам. Виждам, че компонентите му изглеждат много по-стари от усъвършенствания в къщата. Роботизирани ръце свързват Двигателя с машината на времето и Лайънъл надвисва над тях, проверява работата им като изкуфял учител в детска градина.

Ако изглеждам неуместно спокоен, то е само защото съм парализиран от адреналина на ужаса. Непрекъснато си представям Пени на пода в спалнята й, тъпият край на брадвата удря черепа й. Може вече да е мъртва. Дори и да измисля как да я спася, как може тя изобщо да ми прости тепърва? А ако не направя каквото иска, Лайънъл ще ги убие всички, мама, татко, сестра ми, любовта ми, и все едно, няма да имам причина да живея в този свят.

Твърде болезнено е да мисля за Пени и семейството ми, невъзможния избор между това да позволя да бъдат убити или да позволя да бъдат изтрити, така че мисля за света, който той иска да върна. Летящи коли и роботи слуги, и храна на таблетки, и Дейша и Шао и Ашер, и телепортация, и Хестър, и реактивни раници и Меган, и движещи се тротоари и Табита, и лъчеви оръжия и ховърборди, и Робин и космически ваканции, и лунни бази, и баща ми. Наистина ли имам правото да отсъдя кой свят заслужава да съществува? Ако всичко върви според плана на Лайънъл, онзи свят ще се насложи над този свят и единственото, което ще остане, е споменът ми за една реалност, която никога не е трябвало да бъде.

Но знам едно-друго за дефектните планове.

Лайънъл е толкова по-умен от мен и е имал много повече време да обмисли всичко това. Допускам, че има добро основание да ми връчи машината си на времето сигурен, че ще я използвам както той очаква. Но щом се върна там… ако се появи по-добро решение, ще го взема, дори и да не разбирам напълно последствията. Да си го кажем честно, никога не съм ги разбирал.