Всички наши грешни дни

81

Само за да съм ясен, не мисля, че речта ми заслужаваше чак толкова аплаузи. Необузданото ми рисуване на градския силует беше драматично и някои хора бяха изненадани, че нарекох всички „провал“. Всеки обича да му казват, че професията му налага тона на целия свят, но не знам дали хората аплодираха, защото бяха вдъхновени или провокирани от това, което казах, или просто по логиката на тълпата, тласкаща останалите да се присъединят, щом първият заръкопляска.

Каквато и да е причината, речта излезе като водещо заглавие във вестник „Торонто Стар“ на следващия ден с рисунката ми на прозореца, отпечатана на горната половина на първа страница. Последваха безброй припряно постнати в мрежата разсъждения за и против мен, речта, силуета, архитектурата като професия и всевъзможни свързани теми, спретнати от журналисти, които трябва да напишат нещо, за да им се плати с късна дата и мизерно.

Получих много покани за интервюта и офисът ми се задръсти с търсещи ме за нови проекти. Явно с отказа си да кажа нещо повече само подсилих интригата. Това не беше пиар стратегия. Бях в леглото с Пени и изобщо не исках да го напусна.

Тъй. Може би точно сега си мислите — добре, защо този разказ не приключва? Всичко като че ли се получи добре за този тъпак. Мамчето му е живо, татенцето е добро, сестра му е страхотна, кариерата му е на пълна газ и сега е въвлечен в дълбока интимна връзка с жената, от която бе обсебен в другия си живот… защо би искал да се върне в един свят, където майка му е мъртва, баща му е негодник, сестра му изобщо не съществува, професионалните му постижения са нула, а жената, която обичаше, се самоуби?

И признавам, че — повярвайте ми — повече или по-малко това е всичко, за което мисля. Въпреки дразнещото усещане за лоялност към моята времева линия и състрадание към човечеството като вид, заседнало на тази тъжна, отчаяна планета, моят живот е много по-добър.

Само дето не е моят живот. Това е неговият живот, на Джон. Колкото по-дълго оставам тук, толкова по-малко съм аз и толкова повече съм той, и разбирам, че е трудно да се предаде какво е усещането съзнанието ти да е засенчено в собственото си изкривено огледало, но да ви кажа: скапано ужасяващо е. Това е изгаряне до смърт в пламъците на собствения ти ум. Това е да бъдеш изяден жив от чужди спомени, които са пуснали корен в теб, поглъщайки всичко, което те прави този, който си, и изплюва някого другиго право в собствения ти мозък. Помислете за масата информация, натикана в гъстите, влажни гънки на ума ви всеки спомен и мнение и импулс, неизброими усукани дири на идентичност, значими и тривиални. Сега ги удвоете, разтърсете ги да се смесят добре и ги принудете да се бият. Умът на Джон е като болест, която моят ум се мъчи упорито да отблъсне с антителата на онова, което знам, че е истина, моите спомени, моите мнения, моите импулси, моите значими и тривиални унижения и радости. Само че истината е: аз съм ракът. Аз съм вирусът, който се опитва да завладее Джон, а не обратното. Той води отчаяна битка да си върне контрола над собствените мисли, а аз съм натрапникът, който по някакъв начин се е измъкнал от сънищата му и извратил съзнанието му.

Може би точно това е усещането, когато полудяваш. Всеки щастлив момент е компрометиран от студени пръсти около глезените ти, които се опитват да те повлекат в зейналата паст на загуба, страх и срам. По-лесно би било да се предам и да бъда Джон. А винаги съм бил този, който предпочита лесния изход.

Сякаш съм възнаграден за унищожаването на света. Единствената причина все още да се чувствам като себе си, като Том, е смътна пулсираща болка, която казва: би трябвало да си наказан за това, което направи. Не ти е позволено да си щастлив. Всичко, което докоснеш, ще стане на пепел. Всеки, когото обичаш, ще потъне в мрака. Трябва да понесеш отговорност за престъпленията си, дори и единственият способен да произнесе присъдата да си ти.