Всички наши грешни дни

134

На остров Хонконг правят някои много хубави залези, а този беше разпръснал розови и портокалови цветове по водата.

— Вярвам ти — казва Пени. — За всичко, което си струва.

— Много струва.

— Но не знам дали е достатъчно.

— Начало ли е поне?

— Поне е начало.

— Добре.

— Разбира се — казва тя, — възможно е всичко това да е заплетена шашма, която много старателно си спретнал, за да ме подлъжеш отново да се влюбя в теб. Но ако е, поне показва креативност.

— Когато казваш отново да се влюбиш в мен, значи ли това, че си ме разлюбила?

— Да — казва Пени. — Е, не знам. През повечето време.

— А сега?

— А сега е по-сложно — казва тя.

— Не мога да променя случилото се. Имам достъп до машина на времето и все пак не мога да го променя. Плюс това ще се наложи да обяснявам как реалността е като крем брюле, а това едва ли ще помогне на каузата ми. Вярвам, че част от мен е изчезнала, но разбирам, че уверенията ми не са достатъчни. Мога да се извинявам до последния си ден и ще го правя, ако ми позволиш, но най-добрият начин, който мога да измисля, за да върнем онова, което имахме, е да ти показвам всеки ден от живота ни, че онова, което ти се случи, няма никога повече да се случи. Но ако наистина чувстваш, че не можем да се върнем, че онова, което имахме, е изгубено завинаги, ще го приема. Наистина. Само да знам, че си в безопасност и жива, ще трябва да ми е достатъчно.

— Мда… не това имах предвид под сложно.

— Добре.

— Бременна съм — казва Пени.

— В смисъл с бебе?

— Да. Бременна в смисъл с бебе.

— Странно… защото току-що сам спасих пространствено-времевия континуум, човешката цивилизация и самата реалност, и все пак това е най-хубавото нещо, което се е случило за целия ден.

Пени се взира навън през прозореца. Слънцето вече е наполовина погълнато от хоризонта, горещият диск се разтапя в хладното море… отива си, отива, няма го.

— Трябваше да съм там, когато си го разбрала — казвам.

— Беше доста зает да спасяваш света.

— Самата реалност.

— Не позволявай да ти се набива в главата — казва тя. — Никой извън тази стая изобщо не знае какво се случи. Всъщност единственото, което направи, беше да не прецакаш реалността още повече, отколкото последния път. Тъй че хайде да го даваме по-леко с това за спасителя, пътуващ във времето.

— Знаеш ли, в друга реалност съм този, да кажем, зъл апокалиптичен воин.

— Искаш ли да го задържим?

— Никога не съм искал нещо повече.

— И аз май чувствам същото.

— Пени, съжалявам.

— Аз също. И не казвай за какво. Защото, повярвай ми, усъмних се в теб до дъното на душата си. Имах някакви гадни, отмъстителни, мрачни мисли за теб. И е трудно да залича всички и да се държа така, сякаш никога не ги е имало. Но бих искала да опитам.

— И аз.

Почти съм приключил с разказването на тази история, а изобщо не съм достатъчно силен автор, за да предам какво е усещането да целуна истинската, неоспорима любов на живота си след петдесет и една години, тъй че ще се опитам да го кажа простичко: усещането е наистина добро.

Ето какво Пени не казва. Какво никога няма да каже. Какво никога няма да обсъдим, нито веднъж, никога. Тя не знае кога точно сме заченали нашето бебе. Бяхме току-що увлечени и нехайни за „кога и къде“ в интимността ни. Може да е било в един или два, или три, или четири случая. И може да е било онзи път с Джон. Генетично е без значение. Психологически, нямам идея. Може би е без значение. Може би е нещо чудесно, произтекло от нещо ужасно. Може би това е един егоистичен начин да го поставя в рамка. Може би съм негодник да мисля, че мимолетният, неуловим миг на зачеване на нещо толкова значимо и ежедневно като началото на един човешки живот, би могъл да има каквото и да било влияние над това кой ще бъде детето ни. Може би трябва просто да млъкна, по дяволите, и да му се радвам. Може би ще го направя.