Всички наши грешни дни

77

Истината е, че алтернативни реалности няма. Поне така, както Пени ги описва. Може би от всяко действие се поражда една безкрайна мултивселена, все едно дали се сблъскват атоми или двама души. Може би реалността непрекъснато флуктуира около нас, но сетивата ни не са достатъчно въоръжени, за да засекат тези квантови вариации. Може би точно това са сетивата ни, тромаво органично решето, през което хаосът на съществуването се филтрира в нещо достатъчно управляемо, за да можеш да станеш от леглото сутринта. Може би целостта на това, което възприемаме със сетивата си, е толкова непохватен портрет на реалността, колкото детска рисунка на тротоар, сравнена с лицето на жената, в която вече се влюбваш, лежаща до теб в разбърканите чаршафи и одеяла, устните й все още присвити, докато се отдръпват от твоята уста.

Но в смисъл на действителния ни опит съществува само една реалност, тази реалност. Другата реалност, моята реалност, я няма. Аз я заличих, когато взаимодействах с миналото — взаимодействах, хубав начин да се каже „катастрофална издънка“. Никой в моя свят не се чуди къде съм, защото онзи свят вече не съществува. Този свят е всичко, което съществува сега.

Казвам това на Пени. Освен частта за влюбването ми в нея. Някак си успявам да затая това за себе си. Откакто се срещнахме едва снощи, се старая да изглеждам по-малко побъркан край нея.

— Истината е — казва тя, — че не знаеш за какво, по дяволите, говориш. Всичкият този боклук за алтернативни реалности и противоречия с пътуване във време и прехвърляне на съзнание, ти всъщност нищо не знаеш. Говориш с авторитет, защото е успокоително да чувстваш, че контролираш непознаваемото. Тъй че по-кротко, човече, и се радвай на това, което знаеш. Което е, че в тази реалност трябва да се оправиш с мен.

И го правя. Но също така знам, че съм прав — защото започвам да забравям.

Когато излязох от болницата и намерих бележника на Джон, записах много неща, за които знаех със сигурност, че са се случили, стараейки се да подредя бъркотията в претоварения си мозък. Беше едва преди няколко дни, но сега, когато преглеждам онези бележки, едва си спомням повечето от него. Спомените са станали рехави, изтънели, свити да спят в някаква познавателна гънка, до която не мога да стигна. Може би мозъкът изцерява и рани, зараства над върха на треската, която си счупил, издърпвайки останалото с пинсети и оставяйки парче от нещо чуждо да гние вътре в теб.

Когато писах онези припрени бележки, ми се стори претенциозно да описвам всичко в твърде големи подробности. Записах основните събития и разбира се, нарцисизмът ми непрекъснато ме изваждаше от релсите на разказа към моите тревоги и съмнения, гузност и съжаление. Но ако бях знаел, че ще започна да губя всички онези спомени, щях да прекарвам всеки ден в писане и писане и записване на всичко, което помнех за моя свят, все едно колко е несъществено, банално или очевидно. Защото онези страници разхвърляно, глуповато описание са почти всичко което ми е останало. Би могло като нищо да е измислица. Аз като нищо бих могъл да съм измислица. Един живот, един свят, една цяла вселена, сведени до двайсет и седем странички, нахвърляни с разкривен почерк.

Всеки ден се чувствам все по-малко и по-малко като Том. Мога да го усетя как става. Превръщам се в него. Ставам Джон.