Всички наши грешни дни

102

Ема ме съпровожда до колата, която съм взел под наем. Не говорим нищо, но тя непрекъснато ме поглежда, сякаш нахвърля емоционална геометрия върху генеалогията на профила ми.

— Наистина ли мислите, че Лайънъл Гьотрайдер е баща ви?

— А вие? — отговарям.

Много болка има в погледа, който ми хвърля, и разбирам, че съм прекрачил границата твърде нехайно, разритвам камъни със сложни, тъмни екосистеми, растящи под тях, които биха могли да реагират непредсказуемо на светлина.

— Ако го намерите — казва Ема, — уведомете ме що за човек е той.

— Не знам дори откъде да започна да търся. Светът е голям.

— Не ме попитахте дали аз говорих с него на погребението — казва тя.

— Говорихте ли?

— Да. Каквото се говори на погребение, общо взето. Съжалявам за загубата ви. Тя беше гениална жена. От този сорт. Татко е прав, знаете ли? Онази странна миризма лъхаше от него, Лайънъл Грей, Гьотрайдер или каквото е там. Не лоша. Просто странна. Статична и… не знам… стихийна.

— Каза ли ви къде живее?

— Покани ме да го посетя, ако някога се озова в района — казва тя. — Не можех да кажа нищо пред баща ми, защото това е, да, основната рана на брака им и той я носи на ръкава си. Съжалявам, буквално. Никога не беше говорил за това, преди тя да умре. Странно е да откриеш, че родителите ти са много добри в пазенето на тайни.

— Не исках да причиня на никого ненужна болка.

— Не мисля, че е ненужна — казва Ема.

Извръща очи и има нещо детинско и затрогващо в начина, по който подритва леко тротоара с палеца на крака си, като хлапе, възмутено от страхотна обида.

— Двете с мама говорихме много в болницата — казва Ема. — Спях там всяка нощ в онази последна седмица. Татко не можеше да го понесе. Взимаше дневните смени. Аз дежурях нощем. И в нощта, когато стана лошо.

— Съжалявам. Майка ми също умря. В известен смисъл.

Тя ми хвърля поглед като как майка ти умира в известен смисъл? Но го премълчава. Иска да разкаже своята история. В къщата Джером наднича от прозореца на кухнята към нас като вдовица в сапунена опера.

— Ракът не бързаше с нея — казва тя. — Наблюдавах как я изяжда, но бавно, месеци наред, сякаш искаше да се наслади на всяка мръвка от пиршеството. А после, все едно че се превъртя ключ, стана бързо, невероятно бързо. Колабира в кухнята. Ракът изведнъж се оказа навсякъде. Имахме шест дни заедно в болницата, преди да я вземе. Знаеше, че си отива, затова ми каза за него. Каза, че винаги го е обичала. Каза, че винаги е обичала и баща ми. Трябва да разберете, че майка ми не беше мелодраматична личност. Беше адски корава, до самия край. Но ми каза, че човешкото сърце е толкова сложно и необуздаемо, колкото трънливите проблеми на физиката, в усилия за чието разплитане беше прекарала целия си живот. По-лошо всъщност, защото физиката има решения, а сърцето има само въпроси. Каза, че сравнена с любовта, физиката е облекчение.

Ема избърсва очите си с ръкава. Усмихва ми се смутено и правя мълчалив жест, като се надявам, че той предава достатъчно съпричастие.

— Мама каза на татко, че никога не е виждала Лайънъл след злополуката. Но аз знаех, че го е видяла поне веднъж. Отишла на една конференция в Университета в Хонконг през 1968 година. Татко не отишъл, имал друг ангажимент. Аз съм се родила около четиридесет седмици по-късно.

Поглежда ме в лицето, анализира схематичните черти и ги съпоставя с умствен образ на себе си, който може или може да не е напълно точен.

— Доколкото знам — казва Ема, — той живее на същото място, където живя последните пет десетилетия. Остров Хонконг.

— Не знам що за човек е — казвам. — Но знам какъв трябваше да е. Велик.

Ема свива рамене и се прибира в къщата на баща си.