Всички наши грешни дни

95

Събуждам се и ми се губи един ден.

Вчера беше събота, тъй че днес е неделя, само че е понеделник. Би трябвало да се събуждам до Пени в апартамента й, но съм в спалнята на моето жилище и лежа до някаква непозната. Не, не непозната, а млада жена, която стажува в архитектурното бюро. Бет. Името й е Бет. Нервна е, притеснена, очите й търсят лицето ми за доказателство, че това не е проваляща кариерата грешка, но там се промъква и гняв, сдържан, сякаш не е решила дали трябва да е насочен към мен, или към самата нея. Притиска голото си тяло до моето и аз се отдръпвам инстинктивно и виждам стена на самообвинение, която се затръшва над очите й, защото, разбира се, тя вижда паниката в моите.

Казвам й, че имам нужда от малко кафе и ще направя и за нея. Тя се опитва да ме целуне, но аз се държа, все едно че не забелязвам, и се измъквам от спалнята.

Нямам представа какво се е случило. Умът ми е празен.

Нещо жужащо в мозъка ми ме праща да погледна лаптопа и там има въведен текст, който не съм писал. Докато го чета, тялото ми трепери горещо и студено като в лоша треска.

Това е той, Джон — по някакъв начин е надделял и ми е направил това.

Тя извиква, пита за кафето и затварям екрана на лаптопа. Правя кафе и тя влиза тихо в кухнята, облечена само във вчерашното бельо, твърде нехайно, показва ми се на утринната светлина. Има малка синина на всяко бедро. Изглеждат пресни.

Призлява ми. Невралните скенери не би трябвало да ти позволяват да се будиш в кошмар. Защото точно това е усещането, знам, че звучи като клише, но е кошмар, ясен и кристален, лепкав по ръбовете.

Пита ме дали искам да ида да взема закуска, но казвам, че не мога, трябва да отида до офиса, и следва онзи мъчителен момент, в който тя пуска шега за сексуален тормоз на работното място и това уж трябва да покаже колко е пораснала за такива неща, но само я прави да изглежда толкова млада, прекалено млада, само дето я има и онази стоманена жилка на заплаха в шегата й, което й придава съществената структура, и тя вижда, че схващам, и се изчервява, защото долавя малкото надмощие в това и не е сигурна какво да прави с него.

Стои там, разбърква мляко в кафето си, необлечена, демонстрация и предизвикателство. Иска нещо от мен, не знам какво, дори не знам дали спахме заедно — нямам никакъв спомен от вчера, нищо. Но онази груба напрегнатост къкри на лицето й, сякаш очаква да потвърдя, че вече съм взел от нея всичко, което съм искал, и сега тя е само на един неловък разговор разстояние от това никога повече да не помисля за нея.

Прочетох онова, което той бе написал, толкова бързо, че не схващам пълната картина какво се случи с Пени. Но звучи лошо. Ужасно. Онова ужасно, което вероятно не може да се поправи.

Тя пита дали трябва просто да си отиде, и казвам, че вероятно това е добра идея. Измъквам се до банята да измия лицето си и все още нямам никаква представа какво точно се случи, но има използван презерватив, слава богу, презерватив, в кошчето в банята. Не мога да я погледна в очите, когато излиза от спалнята, облечена във вчерашните дрехи, обува обувките си, люшва се на един крак, после на другия и след шейсет секунди ще си е отишла и аз ще мога да се придвижа към следващата фаза на това бедствие.

Но не е по нейна вина. По моя вина е — негова вина — и въпреки че последното, което искам на света точно сега, е да продължа тази бъркотия, тя се казва Бет и има значение.

— Чакай — казвам. — Бет… съжалявам, не ме бива в тези работи. Не искам да се чувстваш така, сякаш това, което се случи снощи, не… означава нищо. Много по-лесно е за мен да се престоря, че не се е случило, и да се отнасям с теб като с непозната в офиса. Но, виж, ако не друго, би трябвало поне да сме честни един с друг. Не мислиш ли?

Бет кима към мен, сякаш очаква нещо подигравателно или пренебрежително, а когато то не идва е сладко сконфузена и не толкова сладко тъжна. Скръства ръце, стегнато, сдържано.

— Искаш да сме честни — повтаря Бет.

— Да. Защото, ъъ, тотално не помня какво стана точно.

— Не помниш. Хм-хм.

— Ние… пихме ли много?

— Предполагам. Да. Аз със сигурност.

— Добре. Не знам дали чу, че бях в болница?

— Да. В смисъл, всеки знае това.

— Така. Значи може би трябва да се извиня, ако съм казал или направил нещо, знаеш, неуместно снощи.

— Нищо от онова, което направихме снощи, изобщо не беше уместно.

— Е, в такъв случай много съжалявам за това.

— Защо се държиш така? — пита Бет.

— Как?

— Мило — казва тя. — Снощи не беше мил. Беше груб. И ако наистина искаш да бъда честна, това ме накара да се чувствам скапано. Не беше секс. Беше по-скоро като че мастурбираше в мен. Така ме накара да се чувствам. Сякаш бях нещо, в което да влизаш.

Бърше очите си с ръка и не знам какво да кажа или направя, така че не казвам и не правя нищо, освен да я слушам.

— Ти дори не знаеш — казва Бет. — Опитах се да го играя хладнокръвно тази сутрин, но почти не спах снощи, защото си обещах да не се въвличам в ситуация като тази. Особено с човек, на когото мислех, че се възхищавам или нещо такова. Целият смисъл да запиша архитектура е да построя света, в който искам да живея, а точно така ме кара да се чувствам работата при теб. Сякаш бих могла да съм част от това. А сега разбих всичко.

— Нищо не е разбито. Нищо грешно не си направила.

— Не разбирам — казва тя. — Снощи не можеше дори да ме погледнеш, когато се… а сега си като друг човек.

— Съжалявам.

— Непрекъснато казваш, че съжаляваш. Но снощи не съжаляваше. Ти си шефът ми. Можеш да направиш или да развалиш кариерата ми. Това, което правихме, не беше сексът, който ми харесва. Просто реших, че лош секс с негодник е по-добре от онова, което можеше да стане. И не те заплашвам, нали? Знам, че аз го приех. Просто исках да свърши. И цялата нощ, докато лежах там, непрекъснато си повтарях: на сутринта просто се дръж така, сякаш не е било кой знае какво, и това ще означава, че наистина не е било.

Давам си ясна сметка, че това обективно е по-лошо за нея, отколкото за мен. Знам го. Но какво трябва да й кажа? Извинявай, Бет, всичко, което ми казваш, е ужасно и сърцераздирателно, но не бях аз, заклевам се, беше алтернативната ми версия, която създадох, като разбих реалността. Знам, че нямам никакво право да се чувствам опустошен от това, което ми казва, но се чувствам. А под това ме човърка осъзнаването, че Джон не е който мислех, че е.

Работата е, че не чувствах нищо. Не бях натикан в дъното на съзнанието му, не бях дращил с нокти и зъби да изляза оттам. Бях просто премахнат. Дори не знаех, че ме няма, докато не се събудих и се оказа грешният ден.

Може би защото бях толкова уморен след цялата нощ със семейството ми. Слаб бях. Изгубил бях контрол. Но въпросът е не само, че Джон бе надделял — въпросът е, че надделя, без нищо от мен да остане в него.

Не бях осъзнал това чак до този момент. Мислех че съм като призрак в сънищата му. Но сега разбирам, че винаги съм бил част от него. Не просто въображението му — съвестта му. Без мен в него няма никаква топлина или състрадание. Никаква човешка връзка. Мислех, че е по-добър от мен, по-силен, по-способен. Но бяхме в равновесие. Той командваше, с ръце на кормилото, но аз винаги бях там, за да го насочвам към по-висок стандарт от жалките му подтици. Не знам как да овладея положението. Възможно е да заспя довечера и да се събудя утре като Джон и нищо, което е важно за мен, да не е важно за него, защото него го интересува единствено това, което иска.

— Не харесвам личността, която бях снощи — казвам. — Знам, че приличам на него и гласът ми е като неговия, но не се чувствам като него и се надявам никога повече да не се случи това. Лесно е да се извинявам на следващата сутрин, когато единственото важно е как съм се държал с теб снощи. Надявам се да мога да намеря начин да го компенсирам или ако не те интересуват извиненията или съжаленията ми, тогава ми кажи какво би те накарало да се чувстваш уважавана. Ако е да те оставя на мира, добре. Ако е нещо друго, също добре. Кажи ми какво искаш да сторя и ще се постарая да го направя.

— Вероятно щях просто да се прибера вкъщи, да си взема една дълга баня, и да напиша смущаващ блог пост за теб — казва тя.

— Ако това искаш да направиш, добре.

— Наистина е объркващо — казва Бет. — В смисъл, стажантка съм в офиса ти от шест седмици и не мислех, че дори знаеш името ми. Чула бях, че си имал някакво… превъртял си нещо и си се озовал в болница, но после правиш онази голяма реч и всички са като, аа, той е гений…

— Не съм гений. Това поне трябва да е очевидно за теб.

— Не знам. Каква е дефиницията за гений? Единственото, което исках, беше да ме забележиш. Идвах на работа в почивните дни, в случай че си там. И се получи. Забеляза ме. Имах вечеря с шибания Джон Берън и ти дори слушаше мненията ми за архитектурата. Бях толкова нервна, пих твърде много, а ти продължаваше да поръчваш още вино и може би вече не осъзнаваше колко хубав е вкусът на скъпо вино, но никога не бях пила вино, по-скъпо от двайсет долара, до снощи. А ти просто ме беше завладял и виж, беше ласкателно най-вече. Но как, по дяволите, се поставих в това положение? Правя магистратурата си. Опитвам се да изградя истинска кариера. Не съм кифлата, която пие твърде много и отива вкъщи с шефа си.

— Няма да позволя това да повлияе на нещата в работата.

— Не мога да преценя дали не ми въртиш номер — казва Бет. — Примерно, правиш се на добър, за да не кажа на никого какъв негодник беше. Или просто си нещо сбъркан. Сякаш онова, което кара мозъка ти да бълва най-невероятните сгради, които съм виждала някога, те прави пълно мазало във всяко друго отношение.

— Нямам представа колко точно съм мазало всъщност.

— И аз не искам да знам — казва Бет. — Но просто за да сме наясно, това никога повече не бива да се случва.

— Знам.

— Добре — казва тя. — Предполагам, че ще те видя в офиса. Връщаш се, нали? Защото разправят, че може би напускаш.

— Бет, не знам какво правя. Но ако решиш нещо друго за всичко това, направи каквото ти е нужно да направиш. Ще разбера.

Бет отива до вратата, ръката й е на бравата. Поглежда ме през рамо.

— Ти си много корава личност и ще се вземеш в ръце

— Да — отговарям. — И аз го чувствам така.