Всички наши грешни дни

131

Двайсет. Първата енергийна струя изригва от абсорбционните намотки на Двигателя. Шестнайсетте свидетели реагират с шок, радост, изумление. Том не знае, че и ние двамата сме в ума му, но тъй като вниманието му е отвлечено от Двигателя, имам удобна възможност да изтръгна контрола. Но преди да успея да се наложа, Виктор напада, издърпва ме в напластените стени от спомени. Изглеждат здрави, но са лепкави и податливи като мембрана и пропадаме в една от тях — портал от плаващ пясък към друго време.

Деветнайсет. Изригва втората енергийна струя. Точно тази разбива полето на невидимост на Том, но той е твърде замаян от искрящите спирали, за да осъзнае, че камуфлажът му е изчезнал. Аз съм в спалнята на Робин Суелтър. Тя изпищява, когато брат й ме удря с юмрук в лицето. Но това е сънна логика, мазна и нестабилна, тъй че юмрукът на Виктор е това, което ме просва в друг спомен.

Осемнайсет. Лайънъл стъписан вижда Том, появил се отникъде в лабораторията му. Падам в стол в конферентната зала в архитектския офис на Джон. Виктор се хвърля над епоксидната яворова маса към мен, младшите колеги зяпват онемели. Всичко е лепкаво и еластично, свят на разтапящ се восък.

Седемнайсет. Том замръзва, когато осъзнава, че Лайънъл може да го види. Но това не е просто начална паника. Тук има бъркотия, многобройни съзнания, които се боричкат за когнитивен контрол. Мислите на Том са накъсано ехо от борещи се императиви, които той бърка със страх. Аз съм на предната морава на жилищната ни единица, майка ми чете романа си на тревата, баща ми работи на бюрото си, лимоновото дръвче пази прозореца на кабинета му. Виктор пилотира въздушна кола, отклонява се от ятото, но не се прицелва към майка ми — цели се в мен. Когато се опитвам да го избегна, Джон ме сграбчва здраво. Мислех, че е безопасно изолиран от стените, но след като разбра, че затворът му е лепкав и хлабав, той се измъкна. Изтръгвам се тъкмо навреме и сблъсъкът отхвърля двамата настрани.

Шестнайсет. Успявам да овладея Том само колкото да го накарам да включи отново полето на невидимост, и той изчезва от погледа на Лайънъл. Джон и Виктор ме притеглят в друг спомен. Има нещо познато около Виктор, което не мога съвсем да наместя. Мислех, че Джон е моята по-лоша версия, но ако аз просто съм негова по-добра версия, която изобщо не е осъзнала, че може да има съперник, шепнещ в другото му ухо, достатъчно хитър, за да остане скрит досега?

Петнайсет. Лайънъл пита обърканите наблюдатели дали някой е видял каквото той видя. Джон и Виктор изникват пред мен в малката уличка в Хонконг, където ме обраха. Не искат просто да овладеят Том. Искат да ме заличат. Не съм борец. Аз съм бегач. Така че побягвам.

Четиринайсет. Фамилиарният тон на Урсула с Лайънъл прави Джером подозрителен. Докато тичам по уличката, стените на сградите се размътват и се превръщат в израснали нагъсто дървета, невъзможно висока гора, земята под стъпалата ми е гъвкава от нападали борови иглички. Джон ме гони, но Виктор използва този момент, за да сграбчи юздите на ума на Том.

Тринайсет. Том иска да задейства аварийната връщаща функция и да излети от миналото. Но всъщност Виктор насочва Том, за да го извади от настоящето и никой да не може да спре разтапянето. Тичам през гората, без да знам дори дали Джон все още е зад мен.

Дванайсет. Лайънъл се паникьосва и дръпва надолу активиращия лост, за да изключи Двигателя. Това е точката, от която няма връщане за всички нас. Земята под дърветата вече не е осеяна с борови иглички, а с разпадащи се книги, всяка от тях издание с твърди корици на „Големите надежди“, отворена на страницата, която майка ми четеше, когато умря.

Единайсет. Двигателят потръпва и бълва раздрани мълнии енергия. Нищо чудно, че Том е замръзнал — три негови версии кипят в ума му. Аз съм в изоставената библиотека и от купчината плесенясали книги растат лимонови дръвчета също като онова, което спаси живота на баща ми. Следвам инстинкт и заравям ръце в гниещите книги, дращя с нокти по страниците, мастило цапа ръцете ми, думите са татуирани по кожата ми в безсмислен ред.

Десет. Безвредните доскоро енергийни струи стават огненосини, унищожават контролната конзола. Виктор огъва волята си, държи Том парализиран. Трябва само да го спре да прави каквото и да било, докато Двигателят прегрява. Провирам се през тавана на жилището на Джон и падам на пода. Виктор и Джон заемат позиции за атака. Оглеждам накъде да побягна, врата, прозорец, но те преграждат изхода ми. Виктор нарежда на Джон да ме притисне в ъгъла… и онова познато у него, което не можах да наместя, рязко влиза на фокус. Денят, в който бях унищожен, денят, в който Джон направи онези ужасни неща… Виктор беше там. Защото това беше същият ден, в който Лайънъл разби черупката на реалността. Не Джон се беше промъкнал. Джон вече беше там. Виктор беше. Той накара Джон да направи каквото направи. А сега отново го контролира, опитва се да премахне единственото препятствие пред своето съществуване — мен. Усещам отчаянието му, той просто иска своя рухнал свят, за да живее, но това означава да убие милиарди хора. Не мога да позволя това. Няма да го позволя. Усещам как ме пронизва ток като сива метална жичка, която внезапно блесва нажежена до бяло. Не е гняв. Не е страх. По-просто е от онези импулси, спокойно, готово и истинско. Решимост. Мисля, че най-сетне намерих битка, от която не мога да избягам.

Девет. Урсула крещи на Лайънъл да се отдръпне назад. И има нещо в този крясък. Нещо, което все още не мога да уловя, дума на върха на езика ми. Не, не дума. Чувство. До този момент съм бил в защита, тъй че Виктор не очаква да го изхвърля през стената рамка с пълпфикшън антологии. Падаме в жилището на Том на осемнайсетия етаж на осмоъгълния комплекс, въздушни коли фучат покрай прозорците, блъскат се една в друга в огнени безшумни взривове. Виктор замахва свирепо и е ясно, че е твърде силен, за да бъде надвит. Но трябва да има друг начин. Нещо, което аз имам, а той няма. Нещо, което Виктор изобщо не би предвидил като заплаха. И точно тогава го виждам. На леглото. Кичур от косата на Пенелопе. И ме поразява: никой от спомените, през които се борех, не включваше Пени. Тя е ключът. Не, не ключът. Ключалката.

Осем. Следващият син импулс идва право към Урсула, но Джером я избутва настрани, изпънатата му ръка се изпарява под лакътя. Гмуркам се в мътното блато на ума си, без дори да съм сигурен какво търся… докато намирам нещо заровено във всичките влажни, гъвкави спомени, нещо твърдо. Споменът е блед и крехък, но плътен. Ресторантът, където с Пени закусвахме сутринта след първата ни нощ заедно. Не знам за какво говорехме или какво поръчахме, но чувството е там: възможност. Когато вклинявам този крехък спомен в лепкавата киша около мен, той се задържа. Достатъчно е, за да спра Виктор. Но не е единственият ми спомен за нея.

Седем. Останалите наблюдатели изпадат в масова паника, щом нов импулс раздира тавана. Градя структура от спомените си за Пени. Някои са толкова тънки, че се ронят по ръбовете, когато ги вдигам. Возене в такси в дъжда, градски светлини се сливат ярки като мокра боя в ореол около профила й. Но някои са здрави и дебели като тухли. Книжарницата й, Пени чете роман на столче, твърде погълната, за да погледне към клиента, появил се току-що, за да промени живота й. Семейният ми дом, вечерята, която започна толкова добре и свърши толкова зле. Залата, където произнесох словото си, готов да рискувам всичко, защото вървях стиснал нейната ръка. Вратата на апартамента й, изражението на лицето й, когато разбра, че Джон е сгрешил, казвайки, че никога няма да се върна. Точно този е твърде тежък, за да се вдигне. Нощта, когато се срещнахме, кухнята й, първата ни целувка. Този спомен би могъл да понесе всяка тежест. Виктор е войник и знае как да се бие. Но аз съм архитект. Знам как да строя.

Шест. Ръката на Лайънъл се изприщва, космите на лицето му пламват, върхът на носа му гори. Когато затръшвам структурата около Виктор, той се хвърля към нея, очаквайки да пробие с груба сила. Но тези спомени са направени от нещо различно.

Пет. Урсула гушва Джером, щом той изпада в шок. Докато съм зает със затварянето на Виктор, Джон овладява Том и нямам представа какво ще го накара да направи. Продължавам да добавям спомени в затвора на Виктор, толкова много, колкото мога да намеря, и той не може да измисли как да пробие през тях. Защото Виктор няма Пени. Не знае какво ти дава това да обичаш някого, както аз я обичах.

Четири. Това е моментът, от който толкова се гордеех, когато проявих хладнокръвие под напрежение. Само че сега знам, че Джон е този, който прекъсва когнитивната парализа и животинския ужас на Том. Което е логично. Том никога не е бил смел. Беше безскрупулен, а в определени обстоятелства безскрупулността може да прилича на смелост. Но Том не беше от онези, които ще съберат всичко в юмрука си и ще спечелят деня. Не вярвам на Джон, но той е този, който кара Том да се задвижи.

Три. Том изтиква Лайънъл встрани от Двигателя. Или всъщност Джон го прави. Виктор побеснява от гняв. Но защо Джон не дръпва лоста и да свърши всичко това? Защо се наслаждава на безумния приток на адреналин, изригнал, когато избута Лайънъл? И тогава, тъй като всички сме заедно в този ум, разбирам — Джон изобщо не държи да спре разтапянето. Той иска просто да нарани Лайънъл заради това, което той причини на семейството ни. Не съзнавах, че Джон изпитва такава силна, отмъстителна вярност. Но ако не го спра, той ще убие Лайънъл Гьотрайдер в миналото, за да не може никога да стане мъжът, застрашаващ онези, които обичаме.

Две. Синя мълния поразява Том, изпича апарата за пътуване във времето и задейства аварийния протокол за връщане. Остава ми една секунда, за да дръпна лоста нагоре. И най-сетне разбирам какво трябва да направя. Престъплението на Том, заличаването на цял свят и всички в него, е неизчислимо по-тежко от всичко, което направиха Виктор или Джон. Никога не мога да си простя за това. Дори сега ме притиска надолу тази планина от съжаление. Не искам никого от тях в мен. Не искам злобата и безутешността на Виктор, нито наглостта и отчуждеността на Джон, но също така не искам навъсената пасивност и голото равнодушие на Том. Искам да бъде пречистен от всички тях. Искам в мен да няма нищо, което да не е светло, чисто и добро. Но разбира се, това не е реално. Това става, когато си статуя на градски площад, оголен от всякаква човешка украса, която не може да бъде изваяна в бронз. Това, което пришива в едно всички мои спомени за Пени, е изумителното чувство, че съществува някой, за когото не е нужно да съм каквото и да било освен това, което съм. Това е, което може да направи за теб любовта, ако й позволиш — да построи личност от всички твои счупени парчета. Шевовете, белезите просто доказват, че си го заслужил. И преставам да се мъча да задържа всички тези версии на самия мен отделени. Вместо това ни правя едно цяло. Освобождавам Виктор, но вместо да се бия с него, събирам ни в едно. Джон не разбира, че това предстои, докато не става твърде късно и той също е притеглен в нас. Том няма представа какво става в главата му, но и не ни е нужно да има. Ние владеем.

Едно. Издърпваме нагоре активиращия лост на Двигателя точно когато сме запокитени като бумеранг обратно към настоящето. Единственото настояще, което изобщо ще бъде.