Всички наши грешни дни

132

Пронизва ме смразяваща тревога, че ще се събудя в болницата, след като съм колабирал на строителния обект на Джон, и ще бъда принуден да преживявам цялата тази последователност отново и отново и отново, в безкраен цикъл. Но точно този екзистенциален ужас ми е спестен. Това финално пътуване във времето е с мигновения апарат на баща ми, тъй че не съм натикан в нови петдесет години паралитично самонаблюдение. С рязък блясък на светлина и грохот в ушите, се връщам в 2016. Чак сега истински оценявам гения на баща ми в сравнение с този на Лайънъл.

От изуменото изражение на лицето на Лайънъл, застанал точно пред мен, става ясно, че не е изтекло почти никакво време. Всичко е точно както когато напуснах, само дето не държа машината на времето.

— Не подейства — казва Лайънъл.

— Подейства — отговарям.

— Вие се върнахте?

— Да.

— Но аз все още съм тук.

— Точно така, Лайънъл. Ние успяхме. Спасихме света.

Прегръщам го. Тялото му се сковава и аз се притискам в него, обгръщам го с ръце.

— Не — казва Лайънъл. — Ще опитате отново.

Очевидно не прегърнах Лайънъл, защото ми беше липсвал. Направих го, за да се доближа достатъчно и да защипя един нерв в лакътя му, отпращащ стрели на болка към врата му, докато откъсвам от китката му устройството, с което командваше системите, да го пусна на пода, да го стъпча и размажа деликатните механизми под петата си.

Трябва да има вградена алармена система, защото веднага щом се откъсва от китката му, охранителната врата се отваря рязко и Вен, дебеловратият шофьор, нахлува с извадения си полуавтоматичен пистолет.

Обръщам светкавично Лайънъл пред мен като жив щит и леко го тласкам към Вен, тъй че той прави неволна, колеблива стъпка напред, за да запази равновесие. Вен трепва, несигурен дали основният му източник на доходи всеки момент ще се забие по очи на пода.

Използвам моментното му колебание, за да се хвърля към него странично, за да съм по-малка мишена. Нямам идея откъде знам това. Вен измества прицела, но е твърде късно.

Ръката ми се вкопчва в неговата, хванала пистолета, извива оръжието настрана от мен, чупи пръста му на спусъка, докато в същото време забива лакът в носа му и разбива хрущяла.

Другата ми ръка се стяга около врата на Вен и с рязко извиване прекъсвам мускулния достъп до гръбнака му.

Краката на Вен поддават и в съзнание, но временно парализиран, той се свлича на пода, оставяйки пистолета у мен. Кръв потича от счупения му нос, но той не може да движи нищо под раменете си, тъй че само потръпва като заклещен паяк.

Опирам дулото на пистолета в челото на Лайънъл.

Всичко това отнема, примерно, две секунди, и въпреки че аз съм този, който го направи, изглежда невероятно нагло.

Оказва се, че интегрирането на Виктор в съзнанието ми дава достъп до неговото дивашко постапокалиптично военно обучение за оцеляване. Което открива някои интересни възможности относно бъдещи житейски избори, но точно сега ме интересува само едно — да се погрижа за безопасността на Пени и семейството ми.

Обувката ми е на врата на Вен, пистолетът е притиснат толкова силно в челото на Лайънъл, че оставя белег.

— Чакай — казва Лайънъл. — Беше твоя идея. Не помниш ли? Ти ми каза да го направя да изглежда така, сякаш съм ги отвлякъл. Каза, че ще ти трябва мотивация. Те са в безопасност и невредими. Дори Вешлер, жената, Пенелопе, беше имитация. Наех един хонконгски режисьор да заснеме цялото нещо. Мисли, че е за японско риалити шоу.

— Другата времева линия не съществува — казвам. — Окончателно. Едва спасих тази реалност.

— Не — казва той. — Това не може да е моят живот.

— Това е.

— Но аз го похабих целия — казва Лайънъл.

— Ти построи машина на времето, Лайънъл. Ти си най-великият научен ум, живял някога.

— Не я построих аз. Копирах я.

Кимва ми предпазливо към малка ниша в стената. Извивам обувката си в гърлото на Вен, докато загуби съзнание, след което посочвам с оръжието. Лайънъл куцука дотам — онова устройство на китката командва правилното действие на гривните на краката му, тъй че без него стъпките му са треперливи и несигурни. В нишата има малък метален сандък с генетичен скенер, който го отваря само за Лайънъл.

Вътре е машината на времето.

— Ти ми остави това на 13 юли 1965. Не знам дали искаше да го направиш, но… остави я. Разбрах, че не бих могъл просто да я използвам сам. Щеше да е катастрофално за реалността, каквато я познаваме. Но не бях в положението да построя машина на времето от нищо. Беше невъзможно. Затова разглобих тази. Част по част. И измислих как да произведа всички компоненти. Постарах се да не мамя. Не произведох нито една от частите, преди да е станала технически съвместима със съвременната наука. Когато се натъкнех на непреодолимо препятствие, да, повеждах световната технология дотам, където ми беше нужно. Точно затова продавах свои изобретения. Не за пари. От необходимост. Ти така и не ми каза колко дълго ще трябва да те чакам.

— Ти така и не ми каза колко ще ми отнеме пътуването назад. Петдесет и една години, Лайънъл. Бях заклещен на място за петдесет и една години.

— Да — казва той. — Е, предполагам, че и двамата бихме могли да дадем на другия малко повече информация. Да избегнем малко болка.

— Тъй че цикълът е затворен — казвам. — И никога повече не го отваряме.

— Не, ако ти не искаш да опиташ отново — казва Лайънъл. — Аз ще го направя.

— Не знаеш, че бяхме на косъм да унищожим всичко. Този живот, който мислиш, че си похабил, така изглежда спасяването на света.

— Но аз не направих нищо. Копирах себе си. Аз съм измамник.

— Мама веднъж ми каза, че това е тайната на живота. Всички мислим, че сме измамници. Всеки импровизира.

— Прекарах повечето си живот заклещен в онтологичен парадокс и се очаква просто да се примиря с това?

— Да. Заради останалия свят.

— Какво ме интересува останалият свят?

— Тогава просто дръж на себе си и Урсула. Това е най-доброто, което получаваш. Един живот на обич помежду ви, макар объркан, таен и труден, наистина ли е толкова по-лошо от никакъв?

— В онзи, другия свят, поне щях да бъда герой.

— Лайънъл, все още можеш да бъдеш.

Не разбира, естествено. Но ще му покажа. А след това ще покажем на всички.