Всички наши грешни дни

19

В неделя, 10 юли 2016 г., вечерта преди официалния старт на експеримента, в лъскавата, разкошна дирекция на един от бизнес конгломератите, финансирали проекта, имаше елегантен прием. Всички се облякохме официално и се смесихме с корпоративните служители, правителствените лица и научните съветници, които баща ми бе събрал да подкрепят инициативата му.

Преди да пристигнем, той изреди всички важни личности, които щяха да присъстват. Намекът беше ясен — това е списък на хора, с които в никакъв случай не бива да говориш, за да не ми попречиш.

Сложих си фармацевтичен пластир на корема, точно над черния дроб, за да настроя предпочитаното съотношение кръв — алкохол, нещо като навигационен контрол за пиячката. Ако надвиша фиксирания лимит, дробът ми се напълва с токсинни филтри. Тръгнах леко замаян и словоохотлив, но без риск да разстроя двигателните си функции или да ми паднат социалните задръжки. Онази сладка точка между увереност и арогантност, отпуснат, но не небрежен.

Тъй че пих няколко чаши шампанско, побъбрих с хора, достатъчно далеч от когото и да било от списъка на баща ми, и се постарах да изиграя гордия, но смирен син. По някое време се изнесох да поразгледам сградата, което не беше толкова интересно, защото всичко любопитно бе скрито зад заключени врати.

Така се озовах в един открит двор, осеян със скулптури, делото на нечий живот, натикано в затънтен ъгъл, за да повиши индекса на културна кредибилност на компанията. Скулптурите представляваха стилизирани човешки фигури, загледани нагоре към небето с лъскави стъклени очи. Луната бе ярка и стъклените очи правеха изящен визуален трик с лунната светлина, като я пречупваха през кухите вътрешности на скулптурите и им придаваха смътно вътрешно сияние.

Точно така я забелязах. Беше единствената фигура, неогряна отвътре.

Беше Пенелопе. Бяхме сами заедно.